— Хайде де! Вие се шегувате! Оставете ме веднага!
— Хич даже не се и надявай! Сега ще видиш! — Преди Сет да успее да се освободи, Филип вече бе сграбчил краката му с две ръце. — Не смятам, че много ще се притесниш, ако тези дрехи малко се поизмокрят.
— Я ме оставете! — опита се да се отскубне Сет, докато те го мъкнеха към кея. — Много е рано. Водата сигурно е дяволски студена.
— Обзалагам се, че момчето ще потъне като камък — рече благо Итън. — Животът в Европа май го е направил женчо.
— Женчо, друг път! — Сет се извиваше и риташе, за да се освободи от желязната им хватка. — Трима сте и пак не можете да ми се опрете. Банда слаби, безхарактерни старчоци — викаше той. Старчоци, но със стоманени мускули, помисли си наум.
Последното му изречение накара Филип да се засмее дяволито.
— Колко далеч мислите, че ще успеем да го хвърлим, момчета?
— Сега ще видим. Едно — започна да брои Кам, като застанаха на кея и започнаха да го люлеят.
— Две — продължи Филип с усмивка. — По-добре си поеми дълбоко въздух, малчо.
— Три-и-и! Добре дошъл у дома, Сет — довърши Итън, тримата го изхвърлиха във въздуха и той цопна във водата.
Да, беше напълно прав. Тя бе леденостудена. Преряза дъха му, а той не се сети да го задържи в гърдите си, и го прониза до кости. Когато изплува на повърхността, плюеше вода, тя се стичаше от носа и от косата му. Чу братята си да се заливат от смях и ги видя наредени един до друг на малкия кей, облени от светлината на ранното слънце, на фона на малката бяла къща зад тях.
„Да, аз съм Сет Куин — помисли си той. — И съм си у дома.“
Ранното сутрешно потапяне му подейства освежаващо. След като вече беше станал, Сет реши, че може да свърши някоя и друга работа. Отиде до Балтимор, за да върне взетата под наем кола, и след известно мотаене и обикаляне из автосалоните тръгна обратно към крайбрежието като горд собственик на един открит, мощен „Ягуар“ в сребристосиво.
Знаеше, че все едно крещи с цяло гърло: „Полицай, ела да ме глобиш!“, като кара с тази скорост, но не можеше да устои на изкушението.
Да продава картините си, за него бе нож с две остриета. Сърцето му се късаше всеки път, когато трябваше да се раздели с някоя от тях. Но пък те се продаваха отлично, така че можеше да се възползва от доходите си и да си позволи подобни глезотии.
Братята му, помисли си самодоволно Сет, сигурно щяха да позеленеят, когато видят новата му кола.
Навлизайки в Сейнт Крис, той намали скоростта. Малкото крайбрежно градче с вечно оживени кейове и тихи улички беше още една тема за рисуване, която бе пресъздавал безброй пъти от безброй ъгли.
Маркет Стрийт с магазините и ресторантчетата вървеше успоредно на доковете, където ловците на раци и омари подреждаха през уикендите своите маси, отрупани с плодовете на морето, за да привличат туристи. Рибари като Итън носеха тук своя улов.
Градчето се бе разпростряло по дължината на залива със старите си викториански къщи, солници и дъски за обявяване на часовете на прилив и отлив, закътани под навеса на разлистените стари дървета. Моравите бяха спретнати и подредени. Чистички, старомодни, исторически примамки за туристите, които щяха да пазаруват из магазинчетата, да ядат в уютните ресторантчета и да спят в хотелчетата и частните квартири, наслаждавайки се на един спокоен уикенд край морето.
Местните жители се бяха научили да живеят с тях, както се бяха научили да живеят с вихрите, които идеха от сърцето на Атлантика, и със сушата, която понякога изстискваше всичката влага от нивите, засети със соя, и земята сякаш цвърчеше като наденичка на скара под слънцето. Така както се бяха научили да живеят с капризния залив и неговата ненамаляваща щедрост.
Той подмина магазина на Крауфорд и си спомни за сочните сандвичи с морски продукти, конусите от сладолед и градските клюки, които човек можеше да намери тук.
Беше карал колелото си из тези тихи улици, надбягвайки се с Дани и Уил Маклин. Бяха се возили заедно в един шевролет на старо, който двамата с Кам купиха и стегнаха през лятото, когато навърши шестнадесет години.
И беше седял — дали беше вече мъж или все още момче — на една от масичките под чадъра, докато градът се щураше и суетеше наоколо, и се бе опитвал да разбере защо това място на планетата, точно това място, му изглежда така прекрасно.
Не беше сигурен, че е открил отговора на този въпрос нито, че някога ще го открие.
Спря на един паркинг и остави колата. Реши да отиде пеша до дока. Искаше да изследва светлината, сенките, цветовете и формите и вече съжаляваше, че не си е взел скицника.
Винаги се бе учудвал колко много красота има на този свят. Как той се променя и приема различни форми. Слънцето докосваше водата в един момент, след което се скриваше или намигаше зад облака. Или пък ето там, онова малко момиченце вдигна очи, за да проследи полета на чайката. Устните му се извиха в усмивка, а пръстчетата му лежаха в ръката на майка му с абсолютна увереност.
Имаше някаква невероятна красота и сила във всичко това.
Сет стоеше и наблюдаваше една бяла платноходка, която се носеше по синята вода. Платната й бяха издути, здраво хванали вятъра.
Искаше му се да е отново в морето. Да бъде част от него. Може би щеше да успее да отвлече Обри за няколко часа. Реши да направи няколко кръгчета из градчето, после да се завърти около кейовете и да се опита да я открадне от братята си и от работата.
Оглеждайки улицата, Сет се упъти към колата си. Обаче една табела привлече вниманието му. „Пъпка и цвете“ прочете на нея. Виж ти, цветарски магазин. Това беше нещо ново, преди го нямаше. Сет приближи и забеляза прекрасни саксии с цветя, окачени от двете страни на витрината.
На самата витрина изкусно бяха аранжирани растения и разни хитри дреболии, за които помисли, че са смешни приумици. Доста интересно, каза си той, загледан в една крава на бели и черни точки, върху чийто гръб цъфтяха теменужки.
В долния десен ъгъл на витрината имаше табелка — „Друсила Уиткомб Бенкс, собственик“. Беше написано на ръка.
Това име не му говореше нищо. И тъй като на табелката пишеше още, че магазинът е бил открит през септември миналата година, той си представи една превзета вдовица, попрехвърлила средната възраст. Реши, че е с бяла коса, колосана рокля на щампирани цветя, удобни ниски обувки и очила с половинки стъкла, които висят на златна верижка около врата й.
Тя и съпругът й сигурно са идвали в Сейнт Крис за дълги ваканции и когато той е умрял, й е оставил достатъчно пари. Така че тя се е пренесла тук и е отворила малкото си цветарско магазинче, за да може да бъде при спомените си, на място, където някога са били заедно, и в същото време да прави нещо, за което си е мечтала през годините.
Тази измислена история го накара да хареса госпожа Уиткомб Бенкс и нейната капризна котка — тя трябваше да има котка, разбира се, на име Ернестин.
Сет реши да направи тази жена, а също и многото жени в живота му щастливи, като купи от магазинчето цветя за тях. Той отвори вратата и камбанките, закачени на нея, нежно прозвъняха.
Собственичката очевидно имаше очи и усет на художник, реши той. Не само заради цветята, които бяха навсякъде и бяха подредени като картина. Тя бе подбрала, размесила и аранжирала цветовете им отлично. Истински водопади от цветове, смесица от нюанси, контрастни форми и материи. Беше много чисто и подредено, както бе очаквал, но не бездушно и досадно.
Сет знаеше много за цветята благодарение на годините, през които бе живял с Ана, така че оцени колко умно цветарката бе подредила яркорозовите гербери до тъмносините делфиниуми, а снежнобелите лилии до елегантните червени рози с дълги стъбла. В цялата тази вакханалия от цветове бяха вмъкнати тънки като езичета, широки като ветрило и остри като шипове зелени листа.
А дребните играчки и украшения също бяха очарователни. Железни прасенца, свирещи на флейта жабчета, капчуци в чудата форма, дяволчета с порочни, злобни лица и остри рогца.
