За момент тя се видя с очите на Брет, облечена в памучна бяла риза с връзка, която позволява да се смъкне свободно до раменете, тънка набрана пола, която потрепваше при всяко нейно движение и, разбира се, без бельо, само с чорапите и ботушките. Да, възможно бе да си помисли човек, че е облечена доста предизвикателно, но студената логика нямаше място при подобни подозрения. Би ли била толкова наивна да флиртува под носа на Годфри? Изглеждаше невероятно, но явно Брет допускаше такава възможност. Или може би той просто използваше случилото се като извинение за яда си и това му даваше нов повод да я нарани.
Тя помисли, че сигурно е права, защото почувства скованост в движенията му, която го издаваше. Над пътеката падаха дълги сенки, разсейвани от последните меки следобедни лъчи. Кайла потръпна, когато минаха през едно по-осветено от слънцето място, като примигна срещу ярката светлина след мрака в гората. Гласът му прозвуча подигравателно, когато тя се опита да придърпа полата по-надолу:
— Твърде късно е за прояви на срамежливост, Trinket.
Кайла дръпна юздите, но ръцете му ги хванаха още по-здраво и усилията й се оказаха напразни. Тя го изгледа разярено, ядосана, че може да бъде толкова упорит и своенравен.
— Пуснете ме.
— Не!
Хватката на ръцете през кръста й беше желязна, и тя почти не можеше да си поеме дъх. Спря да се бори с него и успя да вдигне леко рамене:
— Колко сте брутален. Предполагам, чувствате превъзходство над останалите, когато се държите като животно.
— Информацията, която събрах за вас за осем дни, ме накара да почувствам превъзходство.
От тона на тези думи тя разбра, че не само нейният танц е дал повод да се държи така и затова предпазливо замълча. Докато не разбере защо е толкова ядосан, тя нямаше намерение да му противоречи и да си губи времето в празни спорове.
Мекият бриз се бе превърнал в хладен вятър след залеза на слънцето и тънката блуза и фустата не можеха да я стоплят. Кайла потръпна и той тихо се засмя.
— Страхливка. Не си ли любопитна? Дори не искаш да знаеш какво съм научил за теб? Или ти вече знаеш, querida? Разбира се, сигурно е така. Защо иначе ще мълчиш и ще се цупиш?
— Предпочитам да мисля, че това, което сте научил, е любопитно.
Хладният й отговор го изненада и той смутено замълча. После се засмя, но не с онази подигравателна нотка в гласа, а искрено развеселен. Тя се загледа в ръката му, която държеше юздите и изглеждаше тъмна на фона на белия маншет на ризата му под ръкава на куртката. Способни ръце. Силни ръце. Мъжки ръце, а не бледи и нежни, с дълги пръсти и гладки като на момиче, каквито имаха английските джентълмени. Има нещо много показателно в ръцете на мъжете. Те разкриват мъжката им природа. Меки ръце — лек живот. Здрави ръце — суров живот. Дали това бе вярно и по отношение на Брет?
Не изглеждаше да е така, защото той бе богат, член на аристокрацията, въпреки че дълги години е живял извън Англия. Дори и да го считат за аутсайдер в някои отношения, то той определено бе приет във висшите кръгове на обществото. Не бе като нея — пария, изключена напълно от обществото, без възможност дори да се омъжи.
— Бързо се ориентираш, querida — промълви той в ухото й, а дъхът му пареше бузата й и тя потръпна. В отговор той я притисна още по-силно, сякаш да я стопли. — Трябва да се обличаш в по-прилични дрехи. Знам, че шивачката трябваше вече да е пристигнала. Къде са нормалните ти дрехи?
— Аз… Санча настояваше, че не мога да танцувам с костюма за езда и ми зае нейните дрехи — звучеше глупаво, но той не се засмя, а само вдигна рамене.
— Ако продължаваш да разменяш скъпите си дрехи от кадифе за евтини парцали, ще бъда принуден да те предам на друг покровител много по-скоро, отколкото възнамерявах.
Раздразнена не толкова от думите му, колкото от небрежния намек, че толкова лесно може да го замени с друг мъж като закрилник, тя се обърна рязко в ръцете му, за да го погледне в очите.
— Отхвърлям намеците ви, сър.
— Намека, че имаш нужда не само от един портфейл, за да те издържа? Красивите жени рядко струват евтино, дори и новачките. Нямам неограничени възможности.
— Искате да кажете, че нямате нищо против, ако потърся нов покровител? Колко удобно. Може би ще ме ориентирате тогава кои мъже могат да си позволят да ме покровителстват, за да не си губя времето с такива, които могат само да ме гледат, но не и да ме докосват, ваша светлост. В края на краищата това ще спести много неудобства на всички нас, нали?
— Това, което мисля е, че не давате пукната пара за удобствата, скъпа. Ако беше така, нямаше да показвате прелестите си в гората така щедро пред мъже, които могат да ви предложат само кратка любовна увертюра в храсталака. Да разбирам ли, че така бързо сте преминали от девственост към пълен разврат?
— О-оо! Проклетник! Спрете веднага коня и ме пуснете да сляза. Мъж като вас едва ли може да оцени невинността. Отказвам да продължа по-нататък с такова жалко същество, нито да позволя…
Ръката му отново я притисна силно и почти смаза гръдния й кош — спря потока от думи и тя остана без въздух.
— Стига.
Тази дума бе произнесена тихо, но заплахата в нея прозвуча достатъчно ясно, за да обуздае гнева й и да й напомни, че ако иска да преодолее и тази опасна ситуация, трябва да бъде много внимателна. Когато той разхлаби хватката си, тя пое дълбоко въздух и прехапа устни.
Грубият смях на Брет бе като горещо издихание, което опари врата и бузата й.
— Все още можеш да си показваш ноктите, както виждам. А тъкмо започнах да мисля, че си забравила как да бъдеш свирепа малка котка.
— Така ли? Господи! Положително ми е трудно да призная, че нито за момент не съм забравила колко непоносим можете да бъдете.
— Внимателно, принцесо. Може да започнеш битка, която не е по силите ти.
— Вие самият започнахте, Брет Банинг! Може и да говорите, че не ви харесва да бъдете тук и не искате да бъдете херцог, но действията ви опровергават подобни твърдения. Вие сте, лъжец, измамник. — Тя се сгърчи под увеличаващия се натиск и почти остана без дъх от гняв и от силата, с която я притискаше, но успя да събере сили и да се обърне към него.
Той я гледаше студено и челюстите му бяха силно стиснати — очертаваха се като стегнати буци под смуглата кожа. Кой е този човек, учудена си помисли, и към гнева й се прибави и любопитството. Той я озадачаваше и вбесяваше едновременно. През изминалите седмици тя опозна тялото му почти толкова добре, колкото своето, но знаеше толкова малко за него. Какви са желанията му и защо стоеше в Англия, след като толкова много искаше да се върне в Америка. Беше нещо повече от необходимостта да омъжи братовчедките си. За това бе сигурна. Брет Банинг не бе от мъжете, които се интересуват от подобни неща. Той ще остави достопочтената вдовица да се оправя сама с подробностите, а сам ще остане в сянка. И така, защо бе все още тук?
Вместо да му зададе въпроса, който я вълнуваше, Кайла каза гневно:
— Трябва ли да яздим толкова бързо? Защо не ме оставихте да взема моя кон…
— Да, наистина.
Дори и да искаше да изрече още нещо язвително, забележка, която да опише силата на нейното презрение към него, не успя, защото той подкара коня още по-силно и всичко щеше да прозвучи накъсано и несвързано заради галопа на коня. Досадно бе да я смята за такова нищожество. Дойде и я отвлече, сякаш бе някаква жалка проститутка, макар че Годфри бе поел грижата за нея. Бе отсъствал повече от седмица и информацията, която бе събрал за нея, най-вероятно бе свързана с миналото. Той знаеше всичко за нея, знаеше почти всичко и за Фостин. Не бе тайна, че неговите адвокати събираха информация от момента, когато тя се бе обърнала към тях. Какво друго би могъл да научи, което да има такъв ужасяващ ефект върху него?
Нямаше нищо ново, разбира се. Виновен за това бе неговият вбесяващ навик, породен от неизвестни за нея причини, да й подхвърля груби забележки с цел да я нарани. Сякаш обвиняваше нея за отвличането й от бала на лейди Сефтън. Кайла имаше основателни причини да иска да получи, каквото й се полага.
