Минавайки покрай Нортуик, Бари го чу да мърмори:
Думите го разстроиха, защото бяха верни и той не можеше да отрече това. Разходи се наоколо, но Нортуик влезе отново и се скри в тъмния вход. Проклет да е. Добре че вече не дължи пари на отвратителния граф, Улвъртън му зае достатъчно. Поне Брет бе истински джентълмен и прие като залог само думата му, като с небрежно вдигане на рамене отхвърли въпроса за залога.
Тези думи бяха утвърдили вече високото му мнение за Улвъртън. Баща му смяташе, че това е издигане в култ, но разбира се, нямаше нищо такова. Той се възхищаваше на този мъж заради забележителната му самоувереност и чувството му за хумор. Брет не беше денди, но успяваше да накара хората, с които се среща, да го уважават и да му се възхищават. Това ставаше така естествено, че Бари се улавяше как разучава Улвъртън, за да разбере как точно го прави. И защо не? Трябваше ли да стане като баща си? Безличен досадник, макар и уважаван. А Улвъртън бе пътувал много и бе посетил различни места, и бе правил различни неща. Дори се чуваха слухове, че е опитал и пиратство, но това беше явно завист. Защо мъж като Улвъртън ще си прави труда да се занимава с пиратски истории, щом с богатството си може да купи каквото пожелае.
Точно този безразсъден авантюризъм, който лъхаше от Брет, го привлече и ако имаше човек, способен да стане пират, това бе единствено той. Бе го виждал да участва в два дуела, като и в двата се оказа по- добрият.
Уменията на Брет предизвикваха възхищение у него, но същевременно го и плашеха. Ако притежаваше хладнокръвието на Брет, нямаше да му се наложи да търпи месеци наред обидите на Нортуик. Болеше го да признае дори пред себе си, че няма подобни качества, макар че смелост не му липсваше. Но за нещастие му липсваше умението на Брет да борави със сабята и пистолета.
След тази вечер, ако всичко мине добре, ще си разчисти сметките с Нортуик. Той излезе от сянката да посрещне Брет, когато каретата се люшна напред и потегли.
— Има ли проблеми? — попита той с тих провлачен глас пред входа.
Бари поклати глава.
— Не, освен обичайният сарказъм на Нортуик. Проклет негодник, никак не беше щастлив, когато видя, че пристигате. Ако…
— Хайде да влезем — прекъсването показа, че Брет е войнствено настроен и Бари кимна. Последва го в дългото сумрачно преддверие до Пиджън Хоул6, както живописно го бяха нарекли, защото често оскубваха охранени „гълъби“, онези, които си въобразяваха, че могат да спечелят.
Бе пълно, както винаги. Този игрален дом не изискваше скъпа такса за членство и затова хората, които го посещаваха, не бяха само от каймака на обществото, както в Артурс или много други клубове. Тук идваха да си търсят късмета много наивници, посъбрали малко пари. Тлъсти гълъби наистина, помисли Кенуърт.
— Говори се, че Нортуик е съдружник тук — прошепна той в ухото на Брет. — Никога не съм мислил, че е игуменът в този манастир, както мистър Ситън, който притежава половината от акциите тук с цена около сто хиляди.
Брет тихо се засмя:
— Ако Брейкфилд имаше толкова пари, нямаше да иска да вземе моите.
— Без съмнение, но е от хората, които винаги ламтят за още, и още — Бари млъкна и се замисли за собствените си прахоснически навици, като се закле да направи промяна в живота си, и то такава, каквато дори баща му би одобрил. Но сега той трябваше да изплати един друг дълг, и в името на Бога, до края на тази нощ.
Брет приближи до масата за комар и се загледа в хвърлянето на заровете. Само внимателен наблюдател можеше да види, че той оглежда стаята с по-голямо внимание, отколкото следи играта. Стоеше леко отпуснат, присвил очи, със сериозно лице.
— Две единици — разочарован извика един от играчите, който загуби играта, и погледна към Брет от другата страна на зелената маса. — Влизате ли в играта, сър?
Като вдигна рамене, Брет заложи сума:
— Facilis descensus Averni — отбеляза той небрежно и Кенуърт се засмя.
— Слизането в ада е лесно — преведе той, когато играчът то погледна озадачен. — Това е цитат. Пръв го е казал Вергилий. Според мен след него никой не е могъл да го изрази по-добре.
Мъжът поклати глава:
— Не познавам мистър Вергилий, но явно е бил редовен клиент тук. Трета поредна нощ ми съдират кожата от гърба.
Брет му се усмихна меко, докато въртеше дървените зарове в ръка:
— Може би това не е вашата игра.
— Нито една не е — мъжът вдигна рамене и се отдалечи от масата, а играта продължи.
Беше вдигнал до петдесет и две лири, когато при входа настъпи оживление и той вдигна глава, обзет от напрежение. После грубо изруга и Бари се обърна да погледне каква е причината. Той самият бе напрегнат и в очакване нещата да започнат.
Остана шокиран — Кайла Ван Влийт стоеше до вратата, съвсем сама и настояваше да я пуснат. Боже Господи, тя луда ли е? Какво прави тя тук? И то точно тази вечер? Разбира се, Брет не би могъл…
Беше очевидно, че Улвъртън нямаше намерение да я остави да влезе, защото той заряза играта и бързо прекоси стаята. Стигна до вратата и сграбчи Кайла за ръката. Бари го последва, обезпокоен, че това неочаквано развитие на събитията ще провали плановете им.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — грубо попита Брет, а тя посрещна погледа му студено, с вдигнати вежди, и това предизвика възхищението му за куража й, ако не за здравия й разум.
— Може би искам да поиграя. Струва ми се, че вие точно това правите тук.
— Какво си мислеше? Няма значение. Знам какво си си помислила… — Брет млъкна, тръсна глава и после каза по-спокойно: — Ще поискам сметка на Бъртън за това. Каретата още ли е тук?
— Да, разбира се. Но аз нямам намерение да си тръгна сега.
— Много лошо — той я обърна към вратата, после спря, когато тя се завъртя към него.
Бари не можа да види зад тях причината за внезапното спиране на Брет, докато не чу познат глас учудено да поздравява:
— О, мис Ван Влийт. Колко се радвам да ви видя отново, изумително, нали? Улвъртън, не знаех, че водиш приятелката си по такива… забавни…места. Да не би да я водиш със себе си и в дома на Ейми Уилсън?
— Хайде, хайде — Бари се намеси разгорещено, — това е удар под пояса, Нортуик. Поне не пред дамата.
Кайла обърна изразителните си очи към Бари и той видя как в тях проблясва искрица на благодарност, примесена със силен гняв:
— Благодаря, лорд Кенуърт. За мен е удоволствие да видя, че в Лондон все още се срещат джентълмени, защото бях започнала да се отчайвам.
Нортуик се засмя развеселен и гъстите му вежди се вдигнаха иронично:
— Тя се справи добре, Улвъртън. Нека остане. Нека тази вечер присъства и малко красота тук. Твърде много груби лица виждам напоследък наоколо. А тя е такова красиво създание и ще внесе малко разнообразие тук, не мислите ли?
— Това не е място за нея, нито за която и да е друга жена — Брет отново насочи Кайла към вратата, която отново се отвори, но Кайла пак се дръпна назад, като се освободи от ръцете му, и гневно се нахвърли върху него:
— Извинете, но нямам желание да търпя подмятане насам-натам, сякаш нямам глава на раменете си. Сама мога да реша какво искам, а аз реших да остана. Освен ако нямате друга причина да искате да ме отпратите?
Брет стисна зъби и произнесе напрегнато:
— Това не е място за теб. Поне веднъж направи нещата по-лесни за теб самата.
— Не, вие правите нещата по-лесни за себе си. Благодаря, предпочитам да остана.
— Боже мой, Улвъртън, това сте вие? — чу се глас откъм вратата и херцог Къмбърланд влезе в стаята,
