— Сладко дете. Искам само да ти помогна. Светът е станал толкова зъл, толкова порочен… — Прокара хладното острие като милувка по нежната кожа на бедрата й и тя с усилие се сдържа да не закрещи. Той се усмихна.
— Обещах да не те наранявам. Няма да ти причиня болка. Ще бъде като сън… леко боцване, съвсем леко, по китките ти и цялата нечиста кръв ще изтече от теб толкова бавно, че ти няма и да усетиш… Не, недей да се съпротивляваш. Това ще ускори нещата, а ние имаме нужда от време, време да се пречистим от грях и съблазън…
Този път Кайла не можа да сдържи писъка си, който силно проехтя под сводовете на избата, отрази се от стените и тавана и ехото му прозвуча като хор от стотици гласове на изтерзани души, които споделяха ужаса й.
Нортуик спокойно се отправи към скобата, където бяха завързани китките й. Кайла се опита да избегне острието, но той я държеше здраво и тя усети само слаба прорязваща болка, раната започна да пулсира.
— О, не, Господи, моля ви, не правете това… — Тя не искаше да се моли, но чу гласа си, сякаш говореше някой друг, друга жена лежеше на това каменно ложе и молеше за живота си, а Нортуик не й обръщаше внимание. Тогава разбра, че това е нейното погребално ложе — този студен камък, обграден със свещи — точно както маман бе лежала в стаята си в Индия. Само че маман бе облечена в любимата си рокля, а лицето й изглеждаше спокойно сред уханията на дузина свещи около леглото й. В сцената тук нямаше покой — бе изпълнена със смразяващ ужас.
— Виждаш ли, Кайла? Само леко одраскване, както ти казах — графът й се усмихна, а в празните му очи невинните пламъци на свещите се отразиха като пламъците на самия ад. — Скоро ще намериш покой. Аз също.
Кайла тихо ридаеше, като отчаянието й топеше надеждата за избавление, докато чувстваше как кръвта тече по китките й. Беше толкова студено, а тя не можеше да спре да плаче. Сълзите й сега течаха свободно, а кръвта изтичаше от вените й. Бученето в ушите й се усили и думите на Нортуик, с които я успокояваше или клеймеше, започнаха да заглъхват. Толкова спомени, толкова несбъднати желания — и всички те кръжаха около нея като в калейдоскоп. Появяваха се образи и мигновено изчезваха — пред очите й трептяха смущаващи сенки и картини от миналото й, които започнаха да се сливат и чезнат… бедната танте Селест. Тя ще обвинява себе си сигурно, както се обвиняваше за това, че не е била до Фостин, когато тя е имала нужда от нея. Само ако можеше да й каже, че това се случи не по нейна вина. Ярките цветове се преливаха един в друг и потъваха в неясни образи и странно — лицето на Брет се появи в центъра на този светлинен поток — мургаво красиво лице, присмехулно и неуловимо… защо не я обичаше? Тя би могла да се влюби в него само ако я искаше.
А сега никога нямаше да разбере дали това е възможно. Сега ще умре сама на това ужасно място в присъствието на безумния мъж от кошмарите й и никога няма да познае любовта.
Смъртта не е толкова страшна, помисли тя като в мъгла, докато светът около нея се въртеше все по- силно, и по-силно. Ако можеше да спре това бучене в ушите й… дори Нортуик бе само неясен образ сега, а приглушеният му глас заглъхваше все повече… защо й крещеше? Нали това искаше? Той иска да умра, и аз умирам. Защо крещи така?
Чу се силен шум като удар от камшик, който отекна в празната изба и ехото го понесе — вълна след вълна се разбиваха с грохот в прилива, който искаше да я погълне.
Нещо топло се разля по тялото й, после усети тежест и се опита да задържи очите си отворени, но не успя. Всичко бе толкова объркано, и докато тъмнината пропълзяваше все по-близо до нея, тя се изненада и изпита облекчение, защото чу гласа на Брет, който идваше иззад сенките. Познат и силен, гласът му и говореше, че всичко ще бъде наред. После тежестта изчезна и ръцете й бяха освободени, а тя усети, че нечии ръце я повдигат… топли ръце я придържаха, дърпаха я да стане, но беше твърде късно. Тя искаше да заспи, да се гмурне в примамващата бездна, където няма болка.
18
Отново се чуха гласове, които звучаха вече по-близо. И най-сетне беше на топло. Мъртва ли е? Кайла искаше да отвори очи, но се страхуваше какво може да види. По-добре да лежи така и да слуша, вместо да рискува да отвори очи… Брет ли беше това? Гласът звучеше като неговия, а другият — разтревоженият глас, бе на Кенуърт. Те също ли бяха мъртви? Не, разбира се, че не. Тогава може би… тя се опита да осмисли ситуацията, а пръстите й опипаха гладката повърхност под нея. Чаршафи, не камък. Трябва да е в легло. Значи е жива. Не беше умряла в онази мрачна изба при Нортуик. Изпита безкрайно облекчение и леко отвори очи. Приглушена светлина осветяваше стая, която разпозна — това беше къщата на Брет в Лондон. Да, ето я розовата нощна лампа до тоалетната масичка, чиято светлина се процеждаше през спуснатите завеси на голямото легло. Обграждаха я пухкави възглавници и тя се обърна леко, като примижа от болката в ръката си.
Един глас се извиси, рязък женски глас — танте Селест.
— Не мога да приема, ваша светлост. Не ме интересува какво казвате, трябва да я предпазим от повече скандални ситуации. Вие допринесохте достатъчно и…
— Съгласен съм — отговори Брет спокойно. — Имам намерение да я предпазя от това в бъдеще. Нортуик е мъртъв и няма нужда да се разчува станалото в онази изба. Само Бари и аз знаем какво направи той с нея.
— Добре… това улеснява нещата… но, Боже мой! Не е ли достатъчно! Вие разрушихте живота й. Доброто й име е опетнено и е в устата на цял Лондон, и то заради вас. Как можете да поправите стореното зло?
— Да бъде омъжена както подобава, това мисля, че ще оправи нещата.
Настъпи тишина и Кайла спря да диша, като не вярваше на ушите си. Искаше да каже, че ще се ожени за нея? О, Боже, значи я обича все пак. Замаяна от тази мисъл, тя затвори очи. А самата тя обича ли го? Нямаше разумни причини за това. Разбира се, изпитваше някакво чувство към него — необяснимо привличане, както си мислеше допреди няколко дни. Но после, когато се върна от Лондон, изпита силна радост, че го вижда отново, въпреки глупавата му реакция, когато я завари да танцува в циганския табор. Сега — ох, беше толкова объркващо. Чувствата й бяха неясни, когато ставаше дума за него — изтощително бе дори да мисли за това.
Докато отново се унасяше в сън, слабо долови думите на танте Селест:
— Време е да осъзнаете това, ваша светлост.
Когато се събуди, беше сама и стаята бе силно затъмнена, светеше само малка нощна лампа, поставена върху махагонов шкаф до отсрещната стена. Кайла примигна и вдигна ръка, учудена от бялата превръзка на китката си. После си спомни как Нортуик преряза вените й. Потрепера. Той почти я бе убил. Истина ли бе всичко това? И той ли беше мъртъв или само участваше в някакъв зловещ сън? Всичко се сливаше и тя губеше представа кое е реалност и кое — сън. Единственото, което имаше значение, бе, че тя е жива и на сигурно място и че Брет Банинг бе казал на танте Селест, че ще се ожени за нея.
Кайла мъчително се изправи в полуседнало положение. Беше жадна, а на масичката до леглото имаше кристална гарафа с вода. Когато протегна ръка към нея, усети как й се завива свят и всеки момент може да падне на пода. Тя извика уплашено.
Почти веднага една сянка се отдели от сумрака отстрани на леглото и тя извика още веднъж, този път от ужас — силен пронизителен писък раздра гърлото й. Една ръка я хвана за рамото и я задържа, когато започна да се дърпа:
— Тихо, Кайла. Тук си на сигурно място.
— Брет… това… наистина ли си ти?
— Да — ръката му се премести на челото й. — Треската ти е преминала. Жадна ли си?
Ударите на сърцето й се поуспокоиха и тя се облегна назад в леглото почти засрамена сега, когато си припомни за чутия разговор. Брет наля една чаша вода и я задържа пред устните й с една ръка, а с другата подкрепяше гърба й, за да пие спокойно. Беше странно, че той така добре се справя, но още по-странно бе, че изобщо е тук с нея. Означаваше ли тя нещо за него? Или се бе съгласил да се ожени за нея само защото
