танте Селест бе настояла? Щеше да го попита, когато му дойде времето, защото наистина трябваше да знае. Тя изпита облекчение и засега й доставяше удоволствие просто да лежи сред огромните пухкави възглавници, благодарна на съдбата, че все още е жива. Разсеяно подръпна някакъв конец в покривалото от сатен и вдигна глава. Брет все още стоеше до леглото и едва се виждаше в сумрака, а красивите смугли черти на лицето му бяха скрити от погледа й.
Повече за да разсее неловкото мълчание, отколкото от любопитство, тя попита за Нортуик:
— Кажете ми къде е графът? Мъртъв ли е?
— Да. Мислиш ли, че бих го оставил жив след това, което направи с теб? Отдавна е трябвало някой да го убие. Не трябваше да позволя да напусне Пиджън Хоул жив.
Тя леко се намръщи:
— Но вие не бяхте там. Аз ви търсих, а вас ви нямаше. Той, графът, каза, че сте тръгнали без мен. Така ли беше?
— Не. Разбира се, че не. Исусе! Да не мислиш, че бих те оставил в това гнездо на мошеници? — Брет се раздразни и рязко положи полупразната чаша на нощната масичка. — Защо, за Бога, тръгна с него? Защото мислеше, че съм те изоставил?
— Не исках да отивам с него. Мислех, че си го изпратил да ме вземе, така ми каза. Когато отидохме отзад и теб те нямаше, той каза, че си ме изоставил и аз трябва да си тръгна с него.
— Не ти ли хрумна да му откажеш?
Заболя я от ироничния провлачен тон на Брет и пръстите й се впиха в гладкия ръб на сатенения юрган:
— Разбира се, че отказах. Но според мен той беше сложил нещо в чашата ми с шампанско, защото главата ми се замая и сигурно съм припаднала за известно време. Когато се събудих… когато отворих очи, бях завързана там… на това зловещо място. О, Брет! Помислих, че ме е убил… — гласът й пресекна въпреки усилията й да запази спокойствие и леглото потъна, когато той приседна до нея и взе ръката й.
— Той почти успя, принцесо. Ако Бари не си беше спомнил това място, където е бил с графа, нямаше да те открием навреме. Оказа се, че бяхме доста закъснели.
След малко тя погледна към него, все още хванала ръката му за кураж:
— Как умря?
— Застрелях го. Нямаше време за нищо друго, въпреки че предпочитах да го дам на Годфри за малко забавление, вместо да умре така бързо. Команчите са виртуози в това отношение.
Тя потрепера от злобната нотка в гласа му, безмилостното изражение на лицето му показваше, че не говори празни приказки. Брет стисна ръката й.
— Трябва да почиваш. Ще извикам Селест да дойде при теб сега. През последните няколко дни се редувахме да стоим до леглото ти.
— Няколко дни! Колко дълго съм спала?
— Шест дни. Лекарят каза, че си загубила много кръв и затова ти даде приспивателно. — Той стана и тя видя, че брадата му е небръсната и очите му са уморени. Успя да й се усмихне леко, едното ъгълче на устните му се вдигна в подобие на предишната му подигравателна усмивка. Изпита удоволствие, когато той се наведе и я целуна леко по бузата. Той се отдръпна малко рязко, сякаш смутен от проявата на нежност.
— Почивай си, принцесо. Ще повикам Селест да постои при теб.
— Брет?
Той спря и се обърна да я погледне:
— Да?
— Ще дойдеш ли да ме видиш отново?
— Разбира се. Сега поспи.
Кайла кимна с глава, без да обръща внимание на пулсирането в главата си, и се отпусна върху възглавниците. Когато вратата се затвори зад гърба му, тя сплете пръсти малко раздразнена, че бе твърде страхлива да го попита дали наистина мисли това, което тя чу в разговора с танте Селест.
По-късно, когато се почувства по-силна, той сам ще й каже, ще й направи официално предложение за женитба. Тя затвори очи и ги отвори чак когато чу Селест да влиза в стаята.
— О, ma pauvre petit, бедното ми дете — изрече Селест, докато приближаваше към леглото. — Не ти бях от голяма полза.
— Знаех си, че така ще мислиш. Това не е вярно, лельо, изобщо не е така. Всичко станало е по моя вина. О, всичко е такава каша…
— Шшт, ma cherie. Почивай сега. Аз ще те пазя. Скоро всичко ще ти изглежда като лош сън — хладните ръце на Селест галеха лицето й, леко разтреперани от вълнение, и тя й говореше на смесица от английски и френски, уверявайки я, че всичко ще бъде наред, че тя трябва да възвърне силите си и да заприлича отново на себе си. — И тогава ще се разхождаме в градината или ще отидем в парка, нали? Разбира се, и ти скоро ще бъдеш щастлива, chere, мисля, че наистина ще бъдеш щастлива.
— О, танте Селест, наистина ли мислиш, че ще бъда? Беше такъв кошмар всичко, което се случи, след като напуснах Индия и папа Пиърс. Май не трябваше да идвам тук, да…
— Не, не, не говори така. Не беше грешка да искаш да възстановиш доброто име на майка си. Може би не намерихме подходящия начин за това, но какъв избор имахме? Права си да искаш да получиш това, което ти се полага и ти бе отнето по нечестен начин. Не, ma belle, не сгреши. Мисля, че сега херцогът разбира това.
— Сигурна ли си? — Кайла се усмихна сънливо и се прозина — лекарството оказваше въздействие и очите й започнаха да се затварят от изтощение. — Херцогът… може би знае, че не съм искала да му навредя, аз исках само… да бъда приета.
— Да, той сигурно знае, малката ми, иначе не би бил толкова търпелив с теб сега. Спи, детето ми, и позволи на изтерзаното си тяло да почива. Спи спокойно, невинно създание, а аз ще бдя над теб.
Кайла се унесе и приспивните думи на Селест постепенно замираха. Сънят й бе спокоен и дълбок без кошмарите, които я измъчваха през последните няколко дни. Селест седеше до нея, огряна от слабата светлина на лампата и размишляваше над съдбата на Фостин Оберже и Едуард Ривъртън и тяхната обречена любов.
Толкова отдавна — време, изпълнено с много разочарования. Какво би казала Фостин, ако можеше да види дъщеря си сега, бледа и крехка, в леглото, където самата тя някога е била.
Да, много години минаха, откакто Едуард я предаде и позволи на родителите си да разрушат живота им. Веднъж бе нарекъл титлата си проклятие — нещастие и болка — съдбата му ги бе отредила по рождение. След всички тези години това проклятие продължаваше да преследва дъщеря му, след като него самия промени и превърна в пречупен от съдбата човек, а принуди невинната девойка Фостин да стане куртизанка и лесна плячка за много мъже.
Селест въздъхна и затвори очи. Часовникът равномерно отброяваше часовете, докато тя седеше до Кайла и мислеше за миналото. Ако имаше начин да помогне на дъщерята на Фостин, трябваше да го направи. Да, няма да позволи Кайла да има същата съдба като майка си и да умре като нея. Улвъртън каза, че ще се погрижи Кайла да се омъжи и тя можеше само да се надява, че ще удържи на думата си.
През последните шест дни Брет Банинг почти не се отделяше от леглото на Кайла и често го виждаше как стои дълго да я гледа със сериозно изражение. Селест се надяваше, че той държи на нея повече, отколкото би си признал. Възможно ли е? Щеше ли историята да се повтори отново? Щеше ли Кайла да стане херцогиня Улвъртън, както за кратко бе и майка й? Животът понякога си прави лоши шеги и по ирония на съдбата всичко можеше да дойде на мястото си. Херцогът не би позволил да бъде манипулиран от титлата или нечии очаквания, както направи това неговият предшественик. Ако той реши да се ожени за Кайла, ще го направи, защото я обича. А обичаше ли я наистина?
Той я отвлече от бала на лейди Сефтън и ясно показа, че я желае в леглото си. Но има още много други неща, свързани с любовта, размишляваше Селест нерадостно. Ако не държеше на нея, щеше ли да бъде толкова внимателен да не се разчуе връзката на Кайла с тайния порок на Нортуик? След като откриха тялото на графа, в Лондон се вдигна шум и вестниците се напълниха с филипики срещу престъпността и беззаконието, довели до бруталното убийство на член на висшето общество. Не се споменаваше името на Кайла, нито на Улвъртън и издирването на убийците стигна до задънена улица.
