— Това сега ли ви хрумна или всичко вече е уредено?
Колко спокойно звучеше гласът й, докато душата й крещеше от болка и изумление.
— Вчера говорих с Кенуърт. Той се съгласи, ако вие също искате.
— Разбирам.
Защо повтаряше тази дума? Тя не разбираше. Защо не крещеше и не изливаше гнева си върху него? Погледна надолу и пое дълбоко въздух, учудена, че все още се владее. Когато отново вдигна поглед, видя, че Брет е леко намръщен. Тъмните вежди бяха сключени над сивите му очи, които я гледаха нежно тази сутрин, след като бяха се любили. Тя бе помислила наистина, че той иска да се ожени за нея. Каква глупачка е била. Влюбена, тъпа, безмозъчна глупачка. Мъже като Брет не се женят за любовниците си. Те намираха съпрузи за любовниците си или им осигуряваха собствен дом, дори им подхвърляха по някоя дрънкулка. Дрънкулка. Да. Така се отнасяше той с нея и така я наричаше понякога. Тя трябваше да разбере още тогава, че само по този начин я възприема той. Ненужна вещ, която да използва и да захвърли след това.
— Кайла?
Тя примигна.
— Простете. Бях се замислила. Имате ли нещо против да обмисля предложението? Сигурна съм, че не искате да ви отговоря веднага. Това е изненада за мен. Не очаквах, че ще изберете следващия ми любовник толкова бързо. Глупаво от моя страна, знам, но мислех, че сама трябва да реша това. Моля — гласът й се извиси и той тръгна към нея. Спря, когато тя вдигна ръка: — Недейте. Бих искала да остана сама. Не. Ще отида да видя танте Селест. Бихте ли поръчали каретата да ме чака пред входа? Няма да се бавя. Когато се върна, ще ви съобщя решението си.
Тя мина покрай него все още изумена от собственото си спокойствие, когато всичко в нея крещеше и умираше от желание да издере очите му и да пищи като последната уличница от Флийт Стрийт. Дори и в каретата остана спокойна, въпреки че в ушите й отново, и отново звучаха студените му думи и ако дадеше воля на яростта си, писъкът й можеше да стъписа цял Лондон.
— Малката ми, добре ли си? — и Селест разтревожена я посрещна — Боже мой! Какво се е случило с теб?
— Нещо. Всичко. Аз… аз не зная. О, Господи, не зная какво да правя…
Тя се отпусна в ръцете на леля си и се разрида неудържимо.
Селест я успокояваше, като й говореше ту на френски, ту на английски и я люлееше в ръцете си, сякаш беше малко дете. Кайла плака, докато не изчерпа сълзите си и се умори, сгушила се до Селест на малкото диванче до камината. Когато се успокои, Селест стана сериозна и й подаде батистена кърпичка да избърше сълзите си.
— Да видим сега. Ще направим това, което трябва да се направи. Този Кенуърт… искаш ли да се омъжиш за него?
— Не, разбира се. О, той е много мил и аз го харесвам като приятел, но не мислех, че би могъл да ми предложи женитба — в гласа й прозвуча горчивина. — Сигурно Брет ще му плати доста добре да го отърве от една омръзнала му любовница.
— Брет Банинг е арогантен глупак. Но това вече не ни засяга. Трябва да се погрижим за подробностите. Имаш ли достъп до парите, които е внесъл на твое име.
Тя кимна. Колко странно, че сега обсъждаха това с танте Селест, докато само до вчера тя мечтаеше да прекара остатъка от живота си с Брет.
— Bien — произнесе Селест, стана и се запъти към малкото бюро от черешово дърво до отсрещната стена. — Ще направя, каквото трябва. Не можеш да останеш в Лондон. Твърде много слухове са свързани с името ти. Ех, ако бяхме във Франция. Толкова е глупаво, всички имат любовници, но никой не говори за това. Сега да действаме. Все още имам приятели във Франция. Искаш ли да отидеш там?
— О, не мога. — Очите й отново се навлажниха, но сълзите й бяха пресъхнали. Кайла поклати глава, примигвайки от пронизваща болка в сърцето. — Твърде близо е до Англия, мислех, че мога да се върна в Индия и да остана с папа Пиърс.
— Опасявам се, че това е невъзможно. Освен това там има много англичани и ще бъде почти като в Лондон. Чакай! Сетих се — Каролин Дюфур. Разбира се, но е толкова далече, и аз не мога да се реша на ново морско пътешествие. Както чувам, там е почти като във Франция. Допреди няколко години териториите принадлежаха на Франция и Каролин ме молеше в писмата си да им отида на гости. Бих го направила, но морето, морето… искаш ли да отидеш в Америка, хубавицата ми? Каролин Дюфур и аз бяхме приятелки във Франция преди много години и тя добре познаваше майка ти. Те бяха големи приятелки и знам, че с удоволствие ще приеме дъщерята на Фостин. Ще отидеш ли?
— В Америка? — Кайла се поколеба. Беше толкова далече всъщност точно това й трябваше. Да бъде далеч от Брет и Англия, да не чуе никога вече името му или да съзре образа му. Там никога няма да разбере дали е взел друга любовница, или се е оженил. Тя вдигна глава и кимна. — Съгласна съм.
— Bon! Тогава заминаваш. Ще уредя всичко. Но не казвай на Улвъртън. Мисля, че е най-добре да заминеш, колкото може по-скоро, веднага щом организирам нещата. Не му казвай нищо. Той си въобразява, че знае кое е най-доброто за теб. Мисли да те омъжи за един от най-добрите си приятели. Не. Остави го да мисли, каквото ще, и го дръж в неведение. Ще му бъде за урок, ще разбере, че не е толкова просто да решава съдбите на други хора така безотговорно.
— Но аз не знам какво да му кажа…
— Нищо няма да му казваш, защото няма да го видиш повече. Трябва да свършим с приготовленията много бързо, преди да е усетил нещо. Ще изпратя камериера си с теб до банката и ти ще изтеглиш всички пари, депозирани на твое име. Те са на твое име, нали? Добре. Той ти е дал възможност лесно да го напуснеш — устните й се свиха и очите й станаха сериозни. — Веднъж вече го предупредих да не бъде толкова арогантен и да не се отнася зле с теб. Сега този херцог ще разбере, че е сгрешил в преценката си и за двете ни.
Кайла се чувстваше като попаднала във водовъртеж, защото танте Селест действаше светкавично, с нехарактерна за нея експедитивност и бързина. До вечерта вече бе качена на един кораб в доковете на Лондон, настанена в миниатюрна каюта, която миришеше на подправки и мухъл. Зашеметена, тя се сбогува с кръстницата си със сълзи на очи и малко след полунощ корабът безшумно отплува надолу по Темза към морето.
ЧАСТ ТРЕТА
21
Ню Орлиънс
Септември, 1816
Корабът главозамайващо се гмурна под белите гребени на вълните, после топъл вятър опъна платната. Плющенето им заглуши всичко останало, дори плясъка на синьозелените води около кила, непрекъснатото скърцане на въжетата и нестихващото трополене на боси крака по дървената палуба, загладена и лъсната от времето, вятъра и човешките стъпки. Кайла се облегна на перилата.
Вече й беше позната безкрайната какофония от шумове, които изпълваха дните и нощите й. Тя им бе благодарна понякога, защото отвличаха вниманието й от болезнените спомени, често обсебващи съзнанието й. О да, бе по-добре, далеч по-добре, отколкото да си спомня това, което трябва да бъде забравено, което трябва да изтласка в най-отдалечените кътчета на съзнанието си, и никога да не мисли отново за онези ужасни часове с Нортуик.
Да, понякога дори когато полагаше най-много усилия да забрави, миналото я връхлиташе неочаквано и тя трябваше бързо да си поеме дълбоко дъх и да си наложи да не мисли за нищо или да фокусира вниманието си върху света около нея, вместо върху Лондон и Брет Банинг. Затвори очи и стисна здраво перилата, сякаш за да не падне долу в пенливите зелени вълни, които връхлитаха от дълбините върху кораба и бързо отминаваха, отнасяйки я далеч от Англия, далеч от болката и срама. О, спомените бяха все още толкова силни и внезапната им поява все още я караше да застива неподвижна, затова опитваше да се
