зеленикава светлина, но бе плътно затворен. Тежки миризми от предишни обитатели действаха задушаващо в горещината и влагата и й напомняха за Индия.
Кайла свали сламената си шапка и я хвърли на тясното легло до стената. Пътуването в океана не бе лошо, само с няколко бури, които всяваха ужас, но вече две седмици горещината притискаше кораба и понякога цареше пълно безветрие. Слава Богу, вече бяха стигнали почти до Ню Орлиънс. Тя бе изморена от този кораб и от Раул. Наистина той бе прекалено настойчив, докато тя се бе надявала на спокойно пътуване, по време на което да обмисли бъдещето си.
Малко потъмняло огледало висеше на стената над умивалник с пукната чаша и кана и тя се наведе напред, за да се огледа в опушеното стъкло. Нейното изображение бе изкривено, колаж от посиняла уста, немигащи очи и твърде бледо лице. Винаги ли изглеждаше толкова безцветна? Трябва да бе от несигурността, пред която се изправяше.
Какво ли я очаква сега? Можеше ли наистина да се надява на нов живот в новия свят, за който бе слушала толкова много от Годфри, младата страна, за която се носеха слухове, че дава втори шанс за всички желаещи?
Кайла се протегна на леглото и затвори очи, докато корабът се люлееше, а стенещите звуци на скрибуцащите въжета и скърцащо дърво сътворяваха мелодия без край. Мили Боже, нека бъде така… нека започна отначало…
Тази надежда се прокрадваше, когато слязоха в Ню Орлиънс и придружена от Раул Реналдьо, тя се отправи надолу по стръмните стъпала на малкото мостче към каменния док. Тук дори е много по-шумно, отколкото в Индия, помисли Кайла учудено, изненадана от многолюдната блъсканица и царящото оживление в град, който досега бе смятала за примитивен. Но тук се чувстваше дъхът на цивилизация, толкова екзотичен, а тя си го бе представяла груб и недодялан.
— А не, скъпа, Ню Орлиънс стана много цивилизован — Раул я държеше за ръка и в момента тя бе благодарна за присъствието му. Той махна с ръка към острите върхове на черква, извисени пред погледа им, и към изобилието от големи магазини и дълги постройки, украсени с железни балкони.
— Навсякъде се вижда, разбира се, испанското влияние, градът е принадлежал на Испания и на Франция, а сега американизирани господа притежават този прекрасен град. Жалко. Скоро той ще загуби своя старомоден чар и европейска изтънченост и ще бъде само един забързан и разрастващ се град, пълен с шумни и вулгарни американци. Аз ще ви разведа да разгледате забележителностите веднага щом се настаните благополучно при вашите приятели, нали?
— Наистина, мосю Реналдьо…
— А, не, Раул, моля.
Кайла се усмихна слабо, сякаш принудено, и хвана периферията на шапката си, тъй като горещият вятър заплаши да я отнесе от главата й.
— Много добре, Раул. Да, можете да ми се обадите. Сигурна съм, че скоро ще се видим отново.
— Но те не са изпратили никого да те посрещне, а? — Той разгледа редицата от файтони, маневриращи за място до платформата на кораба, докато плющенето на камшиците на кочияшите и виковете на пристанищните хамали изпълваха влажния въздух. — Не виждам файтона на Дюфур.
— Те не знаят кога ще пристигна, разбира се. Аз мога сама да намеря пътя, сигурна съм, тъй като…
— А не, не искам да чуя това! Ще ми позволиш да те изпратя безопасно дотам, скъпа. Настоявам.
Въпреки нейните слаби протести, Раул бързо я настани в един файтон и се разпореди за багажа й. Кайла бе доволна, че сламената шапчица запазваше лицето й от слънцето, което бе толкова ярко тук! То я накара да си спомни за Индия, детството си и папа Пиърс. Тя му бе написала за решението си да пътува до Америка и се надяваше той да я е разбрал. Как би могла да признае, че нейните опити да оправи нещата бяха пропаднали толкова злощастно? Уви, сега нямаше никаква възможност да му предложи подкрепа.
Файтонът се наклони от теглото на Раул, когато той се качи и й се усмихна топло. Ситни капчици пот бяха оросили челото и бузите му, но когато се обърна към нея, изглеждаше невъзмутимо спокоен, както винаги.
— Изпратих да предизвестят за вашето пристигане, така че те да бъдат подготвени. Така е добре, нали?
— Да. Да, разбира се. Вие сте много мил, мосю, и аз бих желала да не се вълнувате толкова много за мен.
— О, но за мен е удоволствие, трябва да го знаете. Разбира се, че знаете. Аз не крия чувствата си.
Кайла се намръщи леко. Трябва ли да бъде толкова директен? Това я караше да се чувства неудобно и тя си пожела да не бе решавала да лекува наранената си суета, флиртувайки толкова с него.
Дори да усети нейната резервираност, той не го показа, а се опита да я развлече с непрекъснат поток от думи, като й показваше забележителностите и й разказваше за живота в града.
Ню Орлиънс се оказа по-различен от това, което бе очаквала, излъчваше очарованието на стария свят и в него кипеше живот, пълен с енергия, която би могла да бъде изключително американска. Пролетните и летните дъждове бяха превърнали улиците в блата или ги бяха отнесли напълно и десетки чернокожи мъже се трудеха под мъгливите слънчеви лъчи, копаейки канали. Странно, те изглеждаха напълно доволни, пееха с дълбоки баритони, докато размахваха кирки и изхвърляха изкопаната земя с лопати. Мускулестите им тела лъщяха от пот в този влажен климат и светлината проблясваше по гърбовете им.
— Строят новият канал — Раул с широк жест посочи към работещите мъже. — Толкова неприятно, миризмата е отвратителна, а аз мислех, че водата никога няма да се оттегли. Бях доволен да замина за Англия и да оставя отворените клоаки тук — той извади малка парфюмирана носна кърпичка, смеейки се. — Никога не напускай дома си без кърпичка. Опасявам се, че тя е необходимост при този вонящ въздух.
— Дали строят този канал, за да се използва от корабите? — Кайла прие парфюмираното квадратно парче от фин лен и дантели, забелязвайки инициалите му, избродирани с коприна, P. P.
— Не, той е… а, не мога да си спомня точно. Кочияш, с каква цел копаят този канал?
Остра парлива миризма от бавно оттичащите се канали изпълни въздуха. Човекът се обърна, за да обясни:
— Имахме лошо наводнение тази пролет и лято, мосю — той посочи с края на проядения камшик огромните площи рохкава необработена земя и мокра трева. — Цялата вода трябва да бъде изпомпана от дълбоката цепнатина при Макартис Пойнт, преди да построим бента тук. Самата работа обаче не е толкова тежка, нали?
Кайла разгледа работниците, докато файтонът бързо мина покрай тях. Те изглеждаха доста весели, работеха с усърдие, пееха и се смееха, без да прекъсват работата си. Тя се облегна назад върху възглавниците и погледна нагоре към пищната растителност, която в изобилие покриваше железните балкони и искреше във всички цветове на дъгата… Може би няма да бъде толкова лошо тук. Със сигурност бе по-топло от Европа, но не толкова горещо, колкото в Индия.
— Там е Орлеанският театър, завършен само преди няколко години — каза Раул, посочвайки надолу по една улица, но тя можа да види само върха на фронтон с американския флаг. — Аз мисля, че е импозантен с три етажа и колонади. А на улица „Кенъл“ едва миналата година построиха нова болница. Ние сме цивилизовани тук, не сте ли съгласна?
— Следователно всички слухове за мародерстващи пирати, които посещават често Ню Орлиънс, са грешни, така ли? — Тя се засмя леко, когато той внезапно се сепна и се намръщи. Наведе се и сложи ръката си върху неговата.
Раул се отпусна усмихнат:
— Да, естествено. Но вие не трябва да давате ухо на слуховете, скъпа. Пиратите отдавна изчезнаха от Ню Орлиънс, след като американското правителство изпрати военни кораби да ги прогонят. Дори Лафит не се осмелява да идва в града.
— Не? И все пак чух, че снабдява града с всички необходими деликатеси от Европа. Престанете да ме гледате така осъдително или ще си помисля, че слуховете са верни, а вие нямате желание да признаете фактите.
— Вие непрекъснато се шегувате с мен. — Той взе ръката й и я доближи до устните си, загледан в нея, докато целуваше дланта й. В погледа му имаше напрежение — тя се смути леко и се намръщи. Той сведе поглед и целуна избледнелия белег на китката й, после се изправи и се огледа. — Стигнахме Конд Стрийт,
