противоречия — в един момент, тя можеше да се закълне, че той флиртува с нея, правейки онези многозначителни забележки, а в следващия миг сякаш я подлагаше на разпит с някакъв сарказъм в гласа. Защо беше поискал да се запознае с нея? Как би могъл да е неин почитател, както се бе изразил Пол Друри?
Изведнъж Сара осъзна, че дук Ди Кавалиери беше готов на всичко, за да се запознае не с нея, а със сестра й. С Дилайт, чието име изглежда го очароваше. Име, криещо обещания, както беше казал, малко след като се запознаха.
— Пристигнахме. — Преди някое от момчетата в червени униформи да се втурне да й отваря вратата, той вече се бе навел над нея, за да го направи сам. Докосването на твърдата му ръка до гърдите й беше за Сара като токов удар, който я разтресе от главата до петите. Дори след като усмихнатият младеж й помогна да излезе от колата и тя стоеше на осветения тротоар, чакайки Рикардо да дойде и да я поведе към хотела, Сара имаше усещането, че е била гола и че докосването му е било преднамерено. Искаше да го зашлеви и да избяга, но стоеше там, външно спокойна, докато той отново я хвана за лакътя и каза с дълбокия си дрезгав глас:
— Ела.
И тя се остави да я поведе против волята й.
6
Първоначалното й чувство на облекчение, когато Сара разбра, че Пол Друри и жена му ги чакат в апартамента на дука, бързо прерасна в напрегната бдителност. Семейство Друри не би могло да й бъде от полза, в случай че имаше нужда от помощ. Двамата очевидно бяха твърде впечатлени от съчетанието на титла с пари! Но все пак бяха там и Сара беше благодарна, когато след обичайните любезности Моник реши, че умира от глад.
Моник Друри изобщо не отговаряше на представата за името Моник, помисли си Сара безразсъдно. Двете се бяха оттеглили в дамската тоалетна и Моник — висока, кльощава, с леко приведени рамене — правеше безуспешен опит да вчеше правата си руса коса, подстригана без особена фантазия.
— Наистина трябва да си сменя фризьора. Вие при кого ходите?
Спомняйки си какво й беше казала Дилайт, Сара се ухили.
— Една приятелка-лесбийка ме прави в свободното си време.
— О, така ли?
Очите на Моник в огледалото бяха изпълнени с удивление. „Колко детинско,“ помисли си Сара. „Е, не ме е грижа, дори и наистина да съм я шокирала! Тя е невероятно вулгарна и превзета! Държи всички да знаят откъде са дошли парите в семейството.“
През цялата първа част на проточващата се до безкрайност вечеря се чуваше само „Така казваше татко“ и „Така правеше татко“. Пол Друри седеше, потънал в ледено мълчание, а дук Ди Кавалиери се беше облегнал назад и върху мрачното му лице играеше саркастична, преценяваща усмивка. Сара почти долавяше мислите му: „Типична американка!“ И се чувстваше ужасно, защото преднамерено беше подтикнала Моник към самохвалство.
— Трябва да отида до тоалетната. — Безсрамно бягство от изпитателно втренчените очи на Моник. Но какво я интересуваше мнението на Моник?
Това, за което Сара се опитваше да не мисли, беше дук Ди Кавалиери и смесените чувства, които бе успял да събуди у нея, до голяма степен против волята й. Нямаше никаква полза да си повтаря, че изобщо не го харесва. Истината беше, че се чувстваше като птица, хипнотизирана от змия — почти не можеше да откъсне очи от него. У него имаше нещо диво и примитивно, едва прикрито от лустрото на любезна вежливост, наложено от цивилизацията. А и той се отнасяше с нея като с парализирана плячка, която не можеше да му избяга — с високомерна галантност, зад която не се криеше нищо друго. Защо изобщо беше пожелал да се запознае с нея? Защо беше настоявал и използвал хитрост, за да уреди тази среща? Само за да седи и я наблюдава през масата с тези загадъчни черни очи?
Двете жени се върнаха мълчаливо на масата, а двамата мъже се изправиха с официална вежливост. Сара отново усети допира на силните, загорели пръсти върху голия си гръб и едва успя да потисне една тръпка на страх и мрачно предчувствие.
— Бихте ли искали да потанцувате след вечеря? Имате фигура на добър танцьор и стъпвате леко.
Сара отметна глава назад и изви устни в предизвикателна усмивка.
— Обичате ли диско? Аз харесвам единствено това. Но е крайно уморително, да знаете.
Моник потръпна пресилено и сбърчи устни, сякаш беше лапнала нещо кисело.
— Обичам да гледам танци. Балет… двамата с Пол гледаме всяко представление на балета на Ню Йорк. Татко подпомагаше трупата.
Моник си имаше своите предпочитания, в крайна сметка! Сара се усмихна лъчезарно и промърмори предизвикателно:
— Не си падам по гледането. Обичам музика с ритъм, който кара тялото ми да се движи.
Какви ги приказваше? Та тя обичаше балет, а опера — още повече. Но този мъж искаше да се срещне с Дилайт и точно нея щеше да получи!
Присвитият му поглед беше единствената реакция, която тя успя да предизвика.
— Значи предпочитате да участвате, а не да гледате? Аз разбира се говорех за танци, госпожице… Дилайт. — Той отмести небрежно погледа си от нея, сякаш отговорът й нямаше значение. — А вие двамата? Пол, Моник, какво ще кажете, да отидем всички на дискотека тази вечер? Оставям на вас, или на моята очарователна дама, да кажете къде, защото аз съм сравнително нов тук.
— Всъщност не ми се иска да закъснявам тази вечер, но все пак ви благодаря. — Сара с ужас си спомни, че Дилайт беше наистина невероятна танцьорка, докато тя не бе имала много възможности да разбере дали я бива или не. А той несъмнено също беше великолепен танцьор — леката походка и начина, по който владееше тялото си, й напомняха за фехтувач или борец. Беше казал че има черен пояс по карате, пети дан. Несъмнено беше и много добър танцьор. Е, нямаше да може да я изобличи!
— Ти се оплакваш, че сутрин трябва да ставаш рано… — Пол и Моник спореха тихо, без да й обръщат внимание. Рикардо се наклони към нея, повдигнал насмешливо едната си вежда. — Чел съм всичко за вас в пресата и ако не бях убеден в противното, щях да си помисля, че ви е… страх, по някаква причина. Аз не хапя, синьорина, нито пък смятам, че трябва да се… насилва жена, която не иска.
Сара можеше да почувства топлината на тялото му, твърде близо до нейното. И издайническата горещина на кръвта, която нахлу в лицето й. За да я прикрие, тя се престори, че рови в чантичката си и каза нехайно:
— О, хубаво! Тогава мога да ви се доверя да ме закарате вкъщи, без да изпадаме в обичайната неловка ситуация, нали? — Когато най-после вдигна очи, тя срещна ядосания му поглед с, както се надяваше, безгрижно изражение. — Не че не ми хареса вечерята, но аз съм работещо момиче, а шест сутринта е ужасно ранен час!
— Много сте добра в измъкването, нали? Въпреки че правите впечатление на изключително освободена млада американка, мисля, че мъж, който не се вмества в стандартите ви, малко ви плаши.
— Не се ли самоласкаете, дук Ди Кавалери?
Преднамерената й грубост го накара да стисне зъби, а погледът му я шибна като камшик.
Сара нямаше… не можеше да отстъпи сега, но с ужас осъзна, че междувременно Пол и Моник бяха обявили примирие и ги наблюдаваха и слушаха с едва прикрито любопитство.
— Може би, но не мисля така. От мига, в който се срещнахме, усетих вашата враждебност — или играете някаква игра? Не искате ли всъщност да насърчите мъжа с това ваше поведение?
— О! — Сара си пое дъх и впи пръсти в салфетката на коленете си. Ако не я гледаха, с огромно удоволствие би хвърлила нещо по него.
— Ядосах ли ви? Възможно ли е? — Нотката на фалшива загриженост в гласа му я подразни, а той се облегна назад и саркастично провлачи думите си: — Съжалявам, ако прямотата ми ви обижда, синьорина Дилайт. Ала аз отдавна съм минал етапа на глупавите игрички. Не виждам защо между мъжа и жената да не съществува взаимна откровеност, без това да принизява когото и да е от тях. Но може би не сте съгласна?
