не е момиче за една нощ!
Сара се усмихна сдържано.
— Ще бъде много мило от ваша страна, господин Друри. Моята… моята кола е на сервиз в момента.
Докато му даваше адреса си, тя си мислеше с ужас, че никога, ама никога не би могла да се оправи в Лос Анжелис, какво остава да шофира с небрежна самоувереност при натовареното движение в пиковите часове. Дилайт беше оставила малкия си „Фолксваген“, но ако зависеше от Сара, той щеше вечно да си стои в гаража.
Този път друга лимузина с друг шофьор щеше да я откара в къщи — по-възрастен мъж с посребрени коси, който почти не отрони дума, освен да я попита за адреса й. Сара се отпусна с въздишка на тапицираната с велур седалка, като протегна крака, благодарна за почивката. Благодари на бога за климатика и леката музика. Тя намери станция с класическа музика и положи усилия да се отпусне, искайки в този момент да не се беше съгласявала с вечерята. Сутринта беше достатъчно напрегната — защо доброволно се беше съгласила на допълнителни мъчения?
„Но ти можеш да играеш, Сара! Всички казаха, че си добра, нали? Дори Гарън Хънт…“
Тази мисъл я накара да се изправи, спомняйки си как я беше целунал, сякаш наистина искаше точно това — как я беше погледнал с тези свои светлосини очи, сякаш… сякаш искаше да я целуне пак и да не спре дотам!
Още като малко самотно момиченце в голямата къща, чувствайки липсата на своята добра, лекомислена, ухаеща на парфюм майка, Сара беше свикнала да разговаря наум със себе си. Сега тя си отправи строго предупреждение: „Той е женен мъж, не забравяй това, глупачке! А и ти вече не си хлътнала по него тийнейджърка. Целувките, дори такива като днешната, вече не значат нищо, особено за мъж като Гарън Хънт, който може да има всяка жена, която си пожелае. По-добре спри да мислиш за това, ако имаш представа какво е добро за теб!“
В малкия апартамент беше горещо и задушно и Сара побърза да отвори стъклената врата, водеща към малката тераса, но навън не беше много по-хладно. Лос Анджелис беше обгърнат от розова мараня, която правеше хълмовете в далечината неясни и нереални. Шумът от улицата изглеждаше по-силен тук, горе, а някой от съседите беше пуснал едно от модните диско парчета и така беше усилил басите, че ритъмът сякаш пулсираше в слепоочията й.
Като влезе отново вътре, Сара включи климатика, съблече се и се протегна, наслаждавайки се на усещането за свобода на тялото си. Колко чудесно би било в този момент да се разхожда гола и да чувства милувката на хладния въздух върху кожата си. Но тя не беше Дилайт и все още не беше постигнала нейната освободеност, затова се задоволи с чифт много къси дънкови шорти и бюстие с гол гръб, които всъщност бяха на сестра й.
Пол Друри и съпругата му щяха да дойдат да я вземат в осем за късна вечеря и тя имаше на разположение няколко часа да си почине и прегледа вестниците. Защо Дилайт нямаше никакви книги? Само списания, до едно стари.
Като си наля леденостудена минерална вода „Перие“ с няколко капки лимон, Сара се сви на кушетката и направи равносметка на обстановката и обстоятелствата, опитвайки се да потисне нарастващото чувство, че това не беше лъжица за нейната уста. Нямаше как да пренебрегне факта, че двете с Дилайт бяха много различни във вкусовете и начина си на мислене. Колко дълго щеше да издържи на този смешен маскарад?
5
Когато прозвуча електрическият звънец, Сара имаше леко главоболие и не беше стигнала до никакво решение на дилемата си. По дяволите този глупав домофон! Тя все още не знаеше точно кое копче да натисне!
Гласът, който отвърна на колебливото й „Ало?“, беше дрезгав и непознат и тя трябваше да повтори процедурата няколко пъти, преди да разбере какво точно й казват. Все едно, че слушаше един от онези стари радиоапарати, които постоянно пращяха и прекъсваха на фона на атмосферни смущения.
— Госпожица Адамс? Пол Друри… мен да ви взема.
Шофьорът му? Още една лимузина на студиото?
— Слизам веднага! — извика Сара в домофона, чувствайки, че настръхва. Пол Друри по-добре да бъде с жена си!
Тя спря да се погледне още веднъж в огледалото, преди да загаси лампата. Много грим, естествено, но не прекалено крещящ. Рокля на Калвин Клайн от коприна на цветя, с тънки презрамки, която стигаше точно под коляното. Огромни обеци на Елза Перети с форма на сърце и още едно на тънка златна верижка на шията. Обувки с много високи токове — ще има късмет, ако не си счупи врата!
Дилайт не беше казала нищо за дрехите и докато премяташе през рамото си тънката каишка на диско- чантичката си, модел на Луи Вютон, Сара се надяваше, че не е прекалила. Но Дилайт все пак носеше хубави дрехи и бижута, главно вечер или когато отиваха на места като „Реждинс“ в Ню Йорк. Каквито и да бяха очакванията на господин Друри — или на жена му — тя се надяваше да бъдат приятно изненадани.
Фоайето на блока беше малко и непредразполагащо, с увехнали растения в керамични саксии и грозни столове, наредени със захлупени облегалки около маса с ламиниран плот. Високият мъж, който стоеше там, прелистваше старо списание, което захвърли небрежно при излизането на Сара от асансьора.
Този определено не беше нечий шофьор! Богатият приятел на Пол Друри? Мислите на Сара се оплетоха, когато погледът й срещна чифт черни като въглени очи, които сякаш се врязаха в нейните. Той със сигурност не беше американец — поне не приличаше на американците, които беше виждала досега. Костюмът му беше небрежно елегантен, очевидно шит по поръчка, защото му прилягаше точно, без да бъде прекалено прилепнал. Косата му беше черна като нощта и леко къдрава, нито прекалено къса, нито прекалено дълга. Но впечатляващо добрият му външен вид се нарушаваше от студените, груби черти на тъмното лице — арогантната извивка на ноздрите и дори гласа с акцент, който каза остро:
— Тук няма дежурен портиер, госпожице Адамс? Това не е безопасно в град като този, нали?
Сара го беше зяпнала невъздържано, когато думите му я върнаха към действителността и към ролята й.
— Съвсем безопасно е — и защо да не бъде? Нямаше да влезете тук, ако не бях отключила входната врата отгоре. А вие казахте, че ви изпраща Пол Друри…
Той беше от онзи тип непоносимо арогантни мъже, които разбира се не вярваха в компромисите. Тя долови това в повдигнатата черна вежда, още докато отбелязваше безпомощно леката вдлъбнатина на брадичката му.
— Все забравям, че вие, американките, до една сте самоуверени. Извинете ме, госпожице Адамс! Да, аз казах на Пол, че ще дойда да ви закарам до ресторанта — жена му Моник винаги закъснява.
Беше ядосана на себе си, най-вече задето го беше зяпнала като зашеметена от любов тийнейджърка, и отвърна рязко:
— Надявам се, че господин и госпожа Друри ще бъдат там. В крайна сметка, господин…
Тя веднага съжали за изплъзналите се думи, виждайки как се стягат мускулите на това грубо, сурово лице. В очите му лумна пламък, при което й се прииска да побегне, преди те да са станали каменно непроницаеми като две късчета обсидиан.
— О, госпожице Адамс, вие се притеснявате, че не са ни запознали официално? — Измамно мекият му тон напомни на Сара за кадифената лапа на голяма котка миг преди да стрелне нокти към жертвата си. — Знаете ли, тъй като Пол ми каза, че сте се съгласили да се видим на вечеря, аз естествено реших, че нямате нищо против да се срещнете с непознат, който е почитател… на вашите таланти. Както и да е, моля, позволете ми да ви се представя. Аз съм дук Ди Кавалиери.
Официалният му поклон, докато целуваше безчувствената ръка на Сара, беше изпълнен както трябва, но устните му пареха като огън студената й кожа и тя едва се удържа да не си издърпа грубо ръката.
Тя беше стъписана, а той се усмихна, сякаш напълно осъзнаваше и се наслаждаваше на нейното объркване — едно повдигане на устните, което би могло да бъде и подигравателно.
