да натрупа сам огромно богатство. Сара няколко пъти се опита да каже това на сестра си, но Дилайт не искаше да чуе.
— Разбира се, че нашият план — моят план — ще успее и само да си посмяла да мислиш друго, чуваш ли? Ще успее, защото така трябва, това е всичко. Полудявам от това, че не мога да виждам Карло, нито да си говоря с него по телефона, докато е забит там някъде в пущинаците на Аржентина!
— Скъпа, мога да си представя какво ти е, но… това наистина звучи като история от роман! Ако твоят Карло така или иначе заминава сам, какво ти пречи… — Забелязвайки признаците на зараждаща се буря по изразителното лице на Дилайт, Сара въздъхна и завърши доста колебливо: — Е, не виждам как това чудовище големият брат би могъл да ти стори нещо! Нито пък какво точно би могъл да ти направи.
— Ти не го познаваш! — каза Дилайт мрачно. — Казах ти, че е способен на всичко, дори да организира някое удобно „произшествие“ с мен. Повярвай ми, Сара, това е единственият начин.
Това означаваше, че те всъщност не могат да се виждат и да бъдат заедно, както се надяваше Сара, когато уреди да учи в колеж в Лос Анджелис. Както и че, уплашена или не, тя просто трябваше да удържи на думата си — бързо да заеме мястото на Дилайт, когато сестра й се измъкне, за да отиде при любимия си. Положението й беше отчайващо мелодраматично, но поне можеше да се вкопчи в мисълта, че мама Мона, каквато си беше романтична по душа, би одобрила напълно, точно както татко би бил абсолютно против, ако знаеше. Сара потрепери при мисълта, че той може да разбере. Тя установи, че й се иска повече от всякога да не се беше съгласявала с лудия план на сестра си. Целият замисъл заприличваше все повече на сюжет от евтин шпионски филм, заснет в Холивуд, особено след като телефонът оставаше единственият начин за връзка между Сара и Дилайт. А Дилайт винаги се обаждаше от автомат, защото, както заявяваше съвсем сериозно: „Не бих се учудила, ако Марко подслушва телефона ми, само за да разбере дали аз и Карло поддържаме връзка!“
Дори разговорите им по телефона напомняха мелодрама, тъй като Дилайт постоянно даваше наставления на Сара за „ролята“ която скоро трябваше да изиграе.
— Караш го да звучи като „Мисията невъзможна!“ — възропта Сара и добави: — Предполагам трябва да съм благодарна, че престана да пушиш онези ужасно силни цигари — това е навик, който твърдо бих отказала да възприема дори заради теб, скъпа сестро!
— Е, Карло не одобряваше, че пуша… цигари, това е! — Дилайт не можа да не се изкикоти, а после продължи търпеливо: — Добре, сега ми кажи как се казва фризьорът ми и какъв бакшиш му оставям.
— Не мислиш ли, че всичко това е малко… смешно? Марко никога не те е виждал и вероятно не знае нищо за твоя… твоя фризьор, нито за любимия ти ден за пазаруване във „Фиоручи“ — а и едва ли го е грижа! — Гласът на Сара издаваше напрежение. — Честно, Дилайт…
— Ти не знаеш нищо за големия брат на Карло! — отвърна Дилайт упорито. Сара дори можеше да си я представи как смръщва вежди и нацупва устни. — Той е от тези, които не пропускат нищо. Шегуваш ли се? Сигурно ме е проучил изключително подробно. Сара, — гласът й леко затрепери, — просто трябва да внимаваш какво ти говоря и да не сваляш гарда нито за миг, разбираш ли? Колкото по-дълго той си мисли, че ти си аз, толкова по-дълго ще бъдем в безопасност Карло, аз и… нероденото ни дете!
Това беше козът на Дилайт и, както тя несъмнено беше предвидила, той сложи край на всички по- нататъшни доводи на Сара, като веднага извади на преден план цялото й съчувствие и страстно желание да закриля.
— Защо не ми каза по-рано? О, скъпа, какво преживяваш само! А и аз ти създавам толкова неприятности! Можеш да спреш да се притесняваш, няма да те подведа и ще държа настрана този гаден, коравосърдечен… гангстер колкото трябва. И, повярвай ми, преди всичко да приключи ще му дам да разбере. Боже мой! — В гласа на Сара внезапно се прокрадна закъсняло изумление. — Не мога да повярвам, че ще бъда леля, да не очаква човек!
По-късно, насаме, след като затвори и имаше достатъчно време да осмисли съобщеното набързо от Дилайт, Сара все още изпитваше известни съмнения относно ролята, която се беше ангажирала да играе. Не беше като да играе Офелия в постановката на „Хамлет“ на драматичния кръжок — а по онова време се разболяваше от страх преди всяко представление. Но тогава поне имаше реплики и ремарки, които трябваше да запомни, а сега трябваше да разчита единствено на инстинктите си и познаването на маниерите и начина на живот на сестра си. Както и на собствения си здрав разум, разбира се.
Още на следващия ден тя внезапно се оказа в ролята на Дилайт, а умът й беше претъпкан с всевъзможните късчета информация и незначителни факти, които се очакваше да запомни. Трябваше да ги запомни и да доведе нещата до край.
Сара примигна с очи и се отдалечи от отворената плъзгаща се врата, която водеше към малка тераса с парапет от ковано желязо.
Веднъж Дилайт се беше похвалила „Оттук почти се вижда океанът…“ Как би искала Дилайт да е тук с нея сега! Или пък тя да е там, където й е мястото, да играе тенис или да язди. По дяволите, беше забравила да провери дали Дилайт язди. Вероятно само някой Харли-Дейвидсън!
Звънът на телефона накара Сара да подскочи. Чувстваше се нервна и раздразнителна. И с пълно основание, напомни си тя храбро, като грабна слушалката, надявайки се това да е самата Дилайт. Но гласът от другата страна беше мъжки и звучеше завалено.
— Ехей… бебчо! Чух че си се върнала. А не ми се обади. Какво става? Да няма нещо ново?
Сара преглътна мъчително.
— Аз не… — Надяваше се, че звучи като Дилайт. По дяволите, ами сега? Никога не би могла да заблуди някой от наистина близките приятели и познати на Дилайт, но кой все пак беше този клоун?
— Хей, това съм аз, Анди! Добрият стар Анди, твоят страхотен жребец. Помниш ли последния път, когато го правихме?
Лицето на Сара стана яркочервено, въпреки твърдото й намерение да не се шокира.
— Това беше за последен път, Анди. Довиждане! — измъкна се тя умно и затвори. Сара предпочиташе той да не се обажда отново. За по-сигурно откачи телефона. По-добре да е страхливка, отколкото да трябва да се примирява с такъв род неща!
За да не мисли твърде далеч напред, Сара направи план какво да каже, ако някой я попита защо не отговаря на телефона: „Трябваше да ставам рано, а знаеш, че не мога без моите осем часа сън! Така че…“
Тя прехапа устни, жилната от неприятен спомен. По дяволите, утре наистина трябваше да става необичайно рано. По някаква странна прищявка на съдбата тя, Сара, трябваше да се яви като Дилайт за първия снимачен ден на „Мохаве“ — новия филм с Гарън Хънт. Почти пророческите думи, които Дилайт й каза преди да напуснат Ню Йорк, изплуваха в съзнанието й под звуците на джаза по радиото, което беше пуснала в опит да се изолира от шума на улицата. „Не си ли се чудила, мила сестро, дали не си наследила нещо от таланта на мама Мона?“
— Е, добре — Сара се извърна леко и се вгледа в мрачното си, доста несигурно изражение, отразено в огледалото. Беше ли наследила нещо? Лицето, което я погледна от огледалото, дори не приличаше на нейното. Сара неволно вдигна ръка към косата си. Чудно колко различна я правеше „естествената“ прическа на Дилайт. Като изтри изражението си на уплашено зайче, Сара упражни дяволитата усмивка на Дилайт, която излагаше на показ една трапчинка. Това беше актьорска игра, нали? В сравнение с изпълнението на ролята на нейната поривиста, изменчива сестра, да се изправи пред камерите изглеждаше лесно.
На следващата сутрин се чувстваше като зомби, дремейки на задната седалка на лимузината, която някой се беше сетил да изпрати. Шофьорът изглежда я позна и отчасти за да се отърве от лукавите усмивки и твърде многозначителните погледи в огледалото, Сара реши, че е по-безопасно да държи очите си затворени, докато пристигнат в студиото, където и да се намираше то. Тя предполагаше, че ще трябва да тръгнат по една от магистралите, за да стигнат там — вече беше открила, че всички правят така, само за да отидат от един район на Лос Анджелис до друг.
— Наистина ми хареса оня твой постер във „Фън енд Геймз“. Реклама на новия филм, в който участваш, а?
Лицето на Сара пламна, но гласът й беше леден:
— Не.
