— Вие очевидно сте госпожица Дилайт Адамс, нали? И тъй като това е Америка, където хората не са така официални, както в Европа, можете да ми казвате Рикардо — а ако ми позволите, аз ще ви наричам Дилайт. Такова необичайно име — като обещание…
— Боя се, че то… то просто е едно от хрумванията на майка ми! — Съвземайки се най-после, Сара се постара да звучи спокойно и хладнокръвно, докато той я гледаше с усмивката на хищник, сигурен в плячката си. Е, ще види той! А тя няма да обръща внимание на последните му думи, в които се съдържаше непристойно подпитване! Трябва да възприеме невъзмутимата дързост на сестра си и да го постави на място. Тя се нацупи леко, поставяйки ръка върху неговата и усети как стоманените мускули се напрягат при докосването й.
— Вижте, съжалявам, ако съм била груба, но в този град едно момиче се научава да бъде предпазливо, ако знаете какво имам предвид. Много мило, че дойдохте да ме вземете… Рикардо. Можем ли за започнем наново оттук?
Цял дук? Истински ли беше? И Пол Друри беше казал богат — а тя си мислеше, че това, което е останало от италианската аристокрация, в по-голямата си част няма пари.
— Можем да започнем откъдето пожелаете, Дилайт. — Още една от тези хапливи забележки, помисли си Сара войнствено и усети как гневът й се надига. Но тя не протестира, когато той я хвана здраво за лакътя и я поведе към колата си, пазена от възхитен тийнейджър, който пое дискретно подадената му от Рикардо банкнота, без да откъсва очи от лъскавото Ламборгини.
— Удоволствието беше мое, господине. Готина машина!
— Да, но трудно се кара тук, в Лос Анджелис. — Докато помагаше на Сара да седне, пръстите му за миг докоснаха кожата й и тя беше доволна, че той не може да долови неволното спиране на дъха й. — Такава машина трябва да се кара много бързо, особено тази, защото съм пригодил мотора за състезания.
— Състезавали ли сте се с нея?
— Няколко пъти. Но не в тази страна. Още не.
— Е, късмет!
Докато потегляха, Сара не се сдържа и измърмори:
— Дук — демократ?
Съсредоточен върху движението, той не погледна към нея, но тя по-скоро долови, отколкото видя лекото свиване на раменете му.
— Имаме нещо общо. Любовта към хубавите машини и към риска.
— Е, радвам се, че я пазите за пистата. Шофирането в Лос Анджелис крие достатъчно рискове — особено в пиковите часове!
— Зависи от шофьора, разбира се. Карате ли кола… Дилайт? — Тя си помисли, че той назова името й с известно нежелание — може би звучеше прекалено натруфено и несериозно за неговия вкус!
— Боя се, че само един обикновен, прост Фолксваген, — каза Сара, свивайки рамене. — Още не мога да си позволя нещо такова.
— О, но може би се надявате да можете някой ден?
В тона му нямаше нищо особено, но Сара усети, че се напряга. Имаше чувството, че по някаква непонятна причина той си играе с нея на котка и мишка. Тя се постара да прозвучи нехайно.
— Разбира се. Нали всеки има мечти. Но мисля, че бих се спряла на Мерцедес — бяла лимузина с гюрук.
— А — ако мога да попитам, без да изглеждам любопитен — какви са другите ви мечти? Сигурен съм, че за хубава млада жена като вас не е трудно да получи, каквото иска.
— Е, аз наистина се опитвам да мисля позитивно! — потвърди Сара безгрижно. С желание да смени темата, тя бързо добави: — Къде ще вечеряме?
Този път тя забеляза, че той й хвърли бърз поглед, преди отново да насочи вниманието си към движението.
— Отседнал съм в „Ермитаж“ — знаете ли го? Хотел в европейски стил и с отличен ресторант, който е само за гости на хотела… и за техни гости, разбира се. Пол и Моник би трябвало вече да ни чакат в апартамента ми и след едно питие всички ще отидем да вечеряме.
Всички подозрения на Сара отново изплуваха на повърхността.
— Отиваме в… хотелския ви апартамент?
Тя чу как той въздъхна нетърпеливо.
— Госпожице Адамс, не знам какво ви се е случило, че сте толкова… как да кажа, предпазлива? Но ви уверявам, че нямам никакво намерение да ви подмамвам в апартамента си, за да ви прелъстя. Повярвайте ми, Пол и Моник ще бъдат там, а ако не са, можем да им оставим бележка и да отидем направо в „Кафе Рус“, ако това ще ви накара да се чувствате по-… сигурна.
Сара беше благодарна, че той не може да види как лицето й пламна. Той беше арогантен, невъзможен и тя мразеше начина, по който я караше да изглежда смешна, „унижаваше я“, както би се изразила Дилайт.
— Напълно съм способна да се грижа за себе си, благодаря ви! — каза тя ледено. — Освен това съм сигурна, че средностатистическият масов убиец или изнасилвач не вози жертвите си в Ламборгини!
— О, но вие имате право да бъдете предпазлива. Чувал съм, че прочутият Джак Изкормвача бил не някой друг, а самият наследник на английския трон!
Сара изскърца със зъби.
— Колко интересно! Сигурна съм обаче, че никоя от жертвите му не е знаела карате. Аз случайно имам черен пояс.
— Това наистина е възхитително. Вероятно бихме могли да потренираме заедно някой път? Аз също имам черен пояс. Пети дан.
„Толкова с блъфирането! Запази спокойствие, Сара!“
— Благодаря, но през повечето време съм ужасно заета, а инструкторът ми…
— О, но аз съм и правоспособен инструктор. И тъй като Лос Анджелис изглежда доста опасен град за сами привлекателни млади жени като вас, вероятно бих могъл да ви науча на няколко полезни номера, които ще ви помогнат да се защитите срещу други майстори на карате?
— Предпочитам да не го правите. Занимавам се с това само за удоволствие.
— Разбирам. Какви други спортове харесвате? — Трябва да беше чул гневното й възклицание, но продължи спокойно, хвърляйки само бегъл поглед към нея: — Всеки ден виждам през прозореца си хора да се занимават с джогинг. Това ли е модата сега?
Спомняйки си за ролята си, Сара отвърна кратко:
— Всъщност не обичам да ставам рано, освен ако не го изисква работата ми. А джогингът е прекалено динамичен за мен.
Досега трябваше да са стигнали до хотела. Дали той нарочно не караше бавно? Или я возеше по заобиколен път, за да я измъчва с иронични двусмислени въпроси?
— Освен това джогингът не е най-ефектният вид спорт, предполагам. Цялото това пухтене и потене!
— Но си мисля, че може би обичате да танцувате. Прав ли съм? Диско, например?
На това място тя едва не се издаде.
— Аз не… всъщност обожавам танците, но не ходя много често. Не мога да си позволя да стоя до късно, когато на другия ден трябва да ставам в ранни зори.
— Звучи сякаш не си поемате дъх от работа! Срамота е, с име като Дилайт1.
Тя реши да пропусне последното и вместо това отговори:
— Радвам се, че харесвате името ми. То е доста необичайно, нали? Мона ми каза, че когато я попитали как ще се казвам, била попрекалила с шампанското и портокаловия сок!
— Мона?
— Майка ми. Мона Чарлз. Не е от майките, към които се обръщаш с „мамо“ или „майко“!
— Разбирам. — По някаква причина гласът му прозвуча тъжно, но поне престана с мъчителните въпроси и с лека въздишка на облекчение Сара забеляза пред тях хотела.
Почти съм сигурна, че не го харесвам, помисли си Сара. Но какъв странен, сложен мъж! Пълен с
