— Аз мисля… мисля… — с крайчеца на окото си Сара забеляза втренчения бдителен поглед на Моник Друри и се окопити, твърдо решена да не позволи на това чудовище в мъжки образ да вземе връх над нея. „Дишай дълбоко, Сара!“ напомни й вътрешният й глас, докато самата тя отпи глътка вино, докосна леко устни със салфетката си и се облегна назад, като кръстоса стройните си крака.
Усмивката, която му отправи, беше възнаградена с проблясване на онези ястребови очи.
— Разбира се, че съм съгласна с вас. Игрички. Такава глупава загуба на време. Съвсем вярно. По принцип аз също не… играя игрички, нито си губя времето, така да се каже. Само че… майка ми успя да ми втълпи, че трябва да бъда учтива, особено с по-възрастните. Но ние не си играем на гатанки, нито на „Кой се страхува от Вирджиния Уулф“, нали? Така че почва да ми писва от всички тези прикрити нападки и от вашата грубост, сеньор Дука!
Лицето му стана безизразно като издялана от махагон маска, но очите му останаха живи — два въглена, които я приковаха на мястото й, точно когато беше решила да стане и да си тръгне.
Той каза сковано, сякаш думите насила излизаха от устата му:
— Не съм имал намерение да бъда груб, синьорина. Но, ако така сте го почувствали, приемам упрека ви. Като… по-възрастен от вас, на всичко отгоре и чужденец, не осъзнах, че сте възприели погрешно мен и думите ми.
— О, но всичко това е ужасно глупаво! — прекъсна ги внезапно Моник с раздразнение. — Честно, Пол, не разбирам защо не кажеш нещо. За какво е целият този шум? Имам предвид, че сме тук, защото Рикардо искаше да се запознае с Дилайт, е, направи го и сега двамата си разменят нападки. Означава ли това, че се харесвате, или не? Мен не ме засяга, но става късно, а келнерът кръжи нервно наоколо и не смее да ни поднесе сметката. Освен това искам да знам кой с кого ще си ходи. Пол и аз живеем в Малибу, а дотам има доста път.
— Млъкни, Моник! — каза Пол с равен тон, но очите му шареха въпросително по двете каменни лица. Той добави с престорена шеговитост: — А сега, след като вие двамата вече се запознахте и кръстосахте шпаги, какво ще правим? Струва ми се, че тук искат да затварят, но можете да дойдете у дома — при последните думи погледна успокоително Моник, която зяпна и после намусено затвори уста — за нощувка със закуска!
В този момент компанията на Моник — или на Пол, все едно, беше последното, което Сара би желала. И изобщо не я беше грижа дали ще я изхвърлят от филма или не. Тази мисъл и даде смелост.
— Мога да взема такси… — каза тя почти едновременно с кавалера си, който измърмори през стиснати зъби:
— Ще уредя сметката с келнера и ще заведа синьорина Дилайт у тях, защото аз я доведох. — Той не щракна с пръсти, но жестът му накара келнера да дотича.
Докато той подписваше чека, Сара седеше сковано на крайчеца на стола си, спорейки със себе си дали просто да не стане и да си излезе или това би му изглеждало като отстъпление. Най-малко от всичко искаше той си помисли, че се страхува от него — каква нелепа мисъл!
По-късно Сара не можеше да си спомни как точно всички се озоваха отново навън пред хотела. Вероятно причината бе във втората бутилка Пюлини-Монтраше по време на вечерята. Тя вдъхна топлия нощен въздух и в следващия момент осъзна, че Пол и Моник Друри бяха изчезнали, а нея отново я настаняваха в ламборгинито.
Тя отпусна глава върху меката тапицерия и затвори за миг очи. Никакви спорове повече, пожела си тя наум. Нека той замълчи или да…
Тя се сепна от незавършената си мисъл и рязко се изправи, не желаейки да проявява никакви признаци на слабост. Той несъмнено беше свикнал с жени, които припадаха и го караха да си мисли, че е неустоим. Някои жени наистина харесваха арогантни и властни мъже, но тя не беше от тях!
Сара внезапно осъзна, че той беше казал нещо, беше й задал някакъв въпрос. Той го повтори с преувеличено търпелив тон.
— Питах ви синьорина, дали все още ви се ходи на дискотека… но вие очевидно сте твърде изморена… или отегчена!
— Отегчена? Изобщо не съм се отегчила! Да си кажа право, вечерта беше толкова забавна и аз просто се влюбих в Пол и Моник, но трябва да разберете, синьор, че миналата нощ не успях да се наспя, а в шест сутринта трябваше да съм в студиото. Обичам забавленията, но тази вечер…
Колата потегли толкова рязко, че Сара политна назад и се уплаши да не си счупи врата. Тя се чу да изпъшква и ръката му почти мигновено обгърна тялото й, оставяйки я без дъх.
Тя го чу как изруга полугласно, преди да каже с относително цивилизован тон:
— Съжалявам. По принцип карам много бързо, а когато съм тук, непрекъснато забравям, че има ограничения на скоростта. Добре ли сте?
— Не е необходимо да… ме държите! Добре съм… просто не очаквах…
— Не? — Той сякаш простърга думите през зъбите си. — Чудя се какво си очаквала от вечерта, любителко на забавленията? Обичаш да ходиш на дискотека, но когато те поканя, си много уморена — от снощи, прав ли съм? А когато се опитам да те предпазя да не се нараниш, възразяваш срещу ръката ми върху тялото ти. От какво се страхуваш? От себе си? Или от факта, че си срещнала истински мъж, а не някоя от твоите лесни за манипулиране марионетки?
— Ти наистина си ужасно самонадеян! — Сара се задъха от гняв. — Мястото ти е в Средновековието! Приемам покана за вечеря, а ти се държиш сякаш съм твоя собственост за вечерта! Е, не съм. Принадлежа на себе си, на никой друг, и подбирам… любовниците си! И ако не ти харесва да слушаш това, можеш да ме оставиш тук, а аз ще намеря начин да се прибера.
— Как? На автостоп? Истинска покана за изнасилване — освен ако това не е една от тайните ти фантазии.
Сара отново се задъха от гняв.
— Ти… ти си ненормален, знаеш ли? Сигурна съм, че в свободното си време четеш „Плейбой“, „Пентхауз“, а сигурно и „Хеслър“. Имаш още много да учиш за жените — искам да кажа за тези, чиято цел не са парите или каквото там им предлагаш. Аз съм актриса, а не момиче на повикване, синьор! Не разчитай на мен да осъществя фантазиите ти!
— Какъв темперамент! Когато си ядосана, акцентът ти става подчертано английски, забелязала ли си? Това да не е под влияние на майка ти? — Той й се смееше!
Почти заслепена от яд, Сара посегна към дръжката на вратата, но той се пресегна през нея с бързината на нападаща пума и стисна до болка пръстите й.
— Не, не! Това би било глупаво! А ти нямаш вид на самоубиец. Стой мирно, аз не вярвам в насилието, само в прелъстяването. Ще те закарам до вас невредима, повярвай ми.
Точно когато си мислеше, че пръстите й ще се пречупят под натиска на неговите, той ги пусна… едва ли не с презрение.
— Моля те, облегни се назад и се опитай да се отпуснеш. Остават само още няколко минути. Честно казано, не си падам по мелодрамите.
Сълзи на чист гняв плувнаха в очите й и Сара беше благодарна на тъмнината, която му пречеше да ги види. Защо, о, защо винаги плачеше, когато беше ядосана. Но нямаше да… не, по-скоро ще умре в страшни мъки, но няма да му достави удоволствието да разбере колко я е засегнал.
Онемяла, тя се облегна вдървено назад, опитвайки се да си представи, че той не съществува. „Дишай дълбоко, Сара!“ — каза си тя. Така правеше преди тенис мач със сериозен противник и това свърши работа и сега.
С крайчеца на окото си Сара долови косия поглед, който той и хвърли, докато тя упорито продължаваше да пренебрегва присъствието му с мълчание. Този дук Ди Кавалиери беше не само непоносимо арогантен, а и най-грубият и противен мъж, който бе имала нещастието да срещне, независимо от титлата и парите му! Защо беше толкова нетърпелив да се запознае с нея, след като очевидно я смяташе за евтина и лесна? И щеше ли да се откаже, след като му показа, че не е такава?
— Достатъчно ли ти е топло? — попита той изведнъж, прекъсвайки мислите й, сякаш успяваше да ги прочете и Сара осъзна, че неволно беше трепнала от уплаха.
— Добре ми е, благодаря, — каза тя сковано, молейки се той да побърза. Вече твърде дълго пътуваха
