Рим. Той е италианец и… — Дилайт спря, колкото да си поеме дълбоко дъх и да целуне върховете на пръстите си с типично италиански жест. — Той е фантастичен любовник и е… Господи, чакай само да го видиш, той е красив! Освен това е достатъчно старомоден да иска деца, можеш ли да си представиш? Ще ходим на меден месец в Индия — винаги съм искала да видя Тадж Махал на лунна светлина! И така, какво мислиш?
— Е, трябва да призная, че наистина съм изненадана! Помня, че последният път, когато се видяхме, ти ми каза, че никога няма да се омъжиш! Каза…
Дилайт нетърпеливо махна с ръка и сребърните й гривни прозвъннаха.
— О да, спомням си много добре! Казах, че вярвам в разнообразието, че искам да опитам от всичко… и опитах, е, почти всичко, не се шокирай толкова! Но… хората се променят, сама знаеш това, виж себе си! Кой би помислил преди три години, че ще избягаш от къщи и ще постъпиш в Калифорнийския университет, а не в някое скучно старо учебно заведение като Оксфорд или Кеймбридж? Обзалагам се, че татко ти е искал от теб точно това, нали?
Леката руменина, обагрила по английски бледото лице на Сара, подсказа на Дилайт, че е улучила и тя бързо добави извинително:
— Скъпа, не исках да прозвучи подло! Исках да кажа само, че… е, ти знаеш какво имам предвид! Преди три години бях съвсем различно момиче, о, да. Бях дива… е, все още съм си малко такава. Харесваше ми да живея, да трупам опит. А и след мама Мона… не би ли се отвратила от брака? Помниш ли, когато и двете се заклехме, че никога, ама никога няма да се омъжим? Аз дори не вярвах в любовта, само в правенето на любов, или… чукането, в зависимост от случая, от обстоятелствата и от това с кого съм. После срещнах Карло и изведнъж… не знам как стана, но се влюбих! А чудото е, че и той се влюби! О, Сара! Не си ли била влюбена? Поне не си ли хлътвала по някого?
— Хлътвала, да, много пъти, но да се влюбя — не, благодаря, предпочитам да се пазя от това! Виж, мама Мона непрекъснато го прави! — Сара говореше с безгрижен тон и се надяваше, че очите й не издават лекото й смущение. Дилайт изглеждаше щастлива и Сара се радваше за нея, но сестра й беше толкова непостоянна, изменчива, че беше трудно да си я представиш задомена… ако това беше целта й.
Сара каза тактично:
— Все пак разкажи ми повече за този твой Карло. Мил ли е с теб? С какво се занимава? И какво ще правите вие двамата след лунните нощи и Тадж Махал?
Тя за пръв път видя Дилайт да се намръщва леко, преди да се извърне промърморвайки:
— Имаш ли нещо против първо да си запаля една трева? Историята е дълга, а ти… е, ако не ти обясня точно всичко, най-важното, наистина не би разбрала. А аз искам да разбереш, Сара! От нас двете ти си здравомислещата и винаги си ме измъквала от неприятностите, помниш ли? Както и да е… — Тя се обърна, предлагайки на Сара дебела, изкусно свита цигара с марихуана и се ухили, когато Сара поклати отрицателно глава. — Не ми казвай, че още не си опитвала! О, хайде, днес всички са пробвали! Виж, това е всичко, което трябва да направиш… — Вдишвайки дълбоко острия, лютив дим, със затворени очи Дилайт го задържа в дробовете си, а на очарованата Сара й се струваше, че го гълта все по-навътре, докато накрая нямаше какво да издиша. Странно, но на Дилайт сякаш й нямаше нищо, а Сара очакваше едва ли не да умре на място!
— Хайде, опитай! Само едно дръпване. Ще те отпусне, гарантирам ти! Освен това би могла да се поупражняваш малко под моето вещо ръководство, преди да го пробваш в университета. А ти ще го направиш, сестричке, и още как! Не ме гледай така! Ако не пробваш, ще решат че си особнячка!
— Бих могла да кажа, че съм алергична, — каза Сара с надежда, като сбърчи нос при горчиво-сладкия мирис.
— Тогава ще очакват да вземаш нещо друго, например кокаин. Смъркала ли си някога?
— Не! Нито пък имам намерение!
— Господи, Сара, трябва да престанеш да бъдеш толкова… толкова дяволски праволинейна! Защо не се научиш да се отпускаш и забавляваш за разнообразие? Нямам предвид като мен, знам, че моите забавления не ти подхождат, но не искаш цял живот да си в ролята на зрител, нали? Трябва да опиташ някои неща, да поемеш известни рискове, да поживееш малко, разбираш ли?
Други думи прозвучаха в главата на Сара, докато отвръщаше на шеговития, леко подигравателен поглед на сестра си. „Такова добро дете е госпожица Сара. Дори за миг не ми създава неприятности. Винаги се държи толкова прилично…“ Бавачката Стагс, милата стара бавачка!
А след едно от редките посещения на Дилайт, баща й беше казал одобряващо: „Радвам се, че си толкова послушно и тихо дете, Сара. Никога не позволявай на другите да ти влияят или да те променят.“
Но сега, връщайки се назад, тя изведнъж съвсем ясно осъзна, че баща й всъщност е имал предвид, че трябва да спазва правилата и забраните, с които я беше обградил. Не че намеренията на татко не са били добри, но… по дяволите, тя вече е пълнолетна и ще трябва да се научи да живее като връстниците си. Не искаше да бъде аутсайдер, зрител, както беше изтъкнала Дилайт.
— Ето, гледай ме пак и се постарай да не се задавиш. Лесно е, наистина… и няма да ти навреди, обещавам. Качеството е добро, само ще те накара да се чувстваш истински размекната и безгрижна, нали знаеш?
Сара ядосано си помисли, че не знае, но има намерение да разбере! В крайна сметка беше чела достатъчно и знаеше, че марихуаната в малки дози не е вредна… не колкото цигарите или алкохола.
При първото дръпване тя се закашля, но с второто успя да се справи доста прилично. Нищо не се случи. Дилайт беше напълнила отново чашите им и Сара отпиваше от изстуденото „Шабли“, чудейки се дали изпитва разочарование или облекчение.
Тя дръпна още веднъж, вече по-смело, после Дилайт допуши угарката с помощта на сребърна щипка във вид на крокодил.
— Чувстваш ли вече тръпката? О, съвсем скоро ще я усетиш. Нека усиля малко музиката, винаги звучи по-добре, след като си пушил трева.
Налагаше се да усвои цяла една нова лексика, помисли си Сара, докато се облягаше по-удобно на голямата възглавница, а Дилайт най-после започна да й разказва всичко за Карло, как са се запознали и колко невъзможен е по-големият му брат. Виното искреше омайващо в кристалната й чаша, а музиката беше великолепна, успокояваща, но със стаена сила — усилване и затихване. Никога преди Вагнер не й беше харесвал толкова, нито пък тя, Сара, се беше чувствала така спокойна.
— Как се казва той? — попита тя внезапно, като искаше да покаже на Дилайт, че наистина слуша внимателно.
— Кой?
— Големият брат… как каза, че се казва?
— О, той ли! Надменният, арогантен… Джовани. Големият лош Джон! — Дилайт се изкикоти. — Само не казвай на Карло, че му викам така. Карло наистина го уважава, мисля, че дори малко се страхува от него. Името му е Джовани Марко Рикардо Маркантони, представяш ли си? Карло също има още две имена. Предполагам, че е нещо като традиция, но всички го наричат само Карло и това му отива. Името е хубаво, а и той е хубав човек, за разлика от брат си, който се разпорежда с всички, само защото по случайност е първороден син и виконт или дук, или пък нещо не по-малко глупаво — имам предвид, че днес вече никой не дава пет пари за титли. А и всички знаят, че италиански титли се намират под път и над път, глупави светски дами непрекъснато се женят за някоя, искам да кажа… за какво говорех?
— Казваше, че този… голям лош Марко, или как му беше името, трябва да те одобри, преди да позволи на Карло да… — Сара се изправи, отмятайки косата от очите си, в които се бяха появили гневни пламъчета. — Защо трябва Карло да има разрешението на брат си за каквото и да е? На колко години е той? Не е ли достатъчно мъж да отстоява това, което иска?
— Точно това ти обяснявам. Те са италианци, а Джовани Марко — близките му го наричат Марко, представи си — като глава на семейството ръководи нещата. Именно той е спечелил по-голямата част от парите и контролира всичко. Занимава се с автомобили и кораби и… какво ли не още! Той е богат, а Карло работи за него. Освен това е доста безскрупулен… — Дилайт потрепери театрално и снижи тон. — Всъщност изобщо не бих се изненадала, ако има нещо общо със… знаеш кого. Бандата.
— Искаш да кажеш мафията? О, не, Дилайт, не може да бъде!
