— Изобщо не съм сигурна… а и Карло никога не би казал нищо, разбира се. Точно за това никога не бих посмяла да го попитам. Но си имам своите подозрения… пък и той ми каза веднъж, че брат му не би се спрял пред нищо, за да постигне своето. И така, виждаш пред какво сме изправени и защо просто трябва да ми помогнеш. Сара, страхувам се, че той ще се опита да ни раздели и аз просто ще се самоубия, ако това стане, а също и Карло! — Огромните смарагдовозелени очи на Дилайт, които толкова приличаха на тези на Мона, се напълниха със сълзи.
— Но защо би искал да ви раздели, дори и да може?
— Защото… защото е тесногръд самодоволен и ограничен! — простена Дилайт. — Естествено цялото семейство са строги католици, а Марко е от тези, които вярват само в работа, работа, работа без никакви забавления, и когато настъпи моментът — а това ще стане, когато той каже, разбира се — от Карло ще се очаква да се ожени за някоя тъпа крава, която брат му ще му избере от някое от подходящите семейства, богата, разбира се, и без — гласът й трепна от сподавено ридание — без моето сензационно минало! Всичко, което съм правила, всички онези писания в мръсните вестници, клюкарските колони, снимките… о, ти знаеш какво имам предвид, Сари, и че го правех само за удоволствие и за да трупам опит, но той няма да повярва! Карло разбира и не го е грижа, но брат му никога няма да разбере! Така че ти е ясно защо имам такава нужда от теб!
— Всъщност не! — възрази Сара сериозно, като се стараеше да не покаже на Дилайт, че употребата на детското й име „Сари“ я беше развълнувало. Наложи се да примигне с очи, за да види ясно Дилайт, която седеше, кръстосала крака без никакво усилие, а две големи сълзи се стичаха тъжно по лицето й. Бедната мила Дилайт! Наистина беше безразсъдна и малко дива и вятърничава, но това беше част от характера й, а също и от чара й. Тя вършеше нещата, без да мисли за последствията, но това изобщо не даваше право на някакво си тесногръдо, арогантно парвеню да я гледа отвисоко!
Потънала в собствените си мисли, Сара не слушаше какво говори Дилайт, докато сестра й не каза настоятелно:
— …така че разбираш защо ние с Карло трябва да избягаме, и то тайно, да го заблудим! И ако ти само ме прикриеш…
„Наистина се чувствам доста странно!“ помисли си Сара смаяно. „Не по лош начин, а малко смешно. Сякаш плувам…“
А на глас каза решително, надявайки се, че не заваля думите:
— Знаеш, разбира се, че можеш да разчиташ на мен, скъпа! Ще се погрижа за високомерния господин Марко… да, и освен това ще му дам да разбере, ако посмее да каже нещо срещу теб! — И тя не можа да не се изкикоти, защото „ще ти дам да разбереш“ беше един от любимите изрази на бавачката Стагс, най-вече когато Дилайт идваше на гости: „Слизай от това дърво, госпожице, или ще ти дам да разбереш!“
— О, Сари, толкова те обичам! Казах на Карло, че ще го направиш!
Топли ръце я стиснаха в здрава прегръдка, докато Сара не каза немощно:
— А сега, след като уточнихме всичко, би ли могла да ми покажеш леглото? Така ми се доспа изведнъж!
2
Опознаването на Ню Йорк и преоткриването на Дилайт беше един непрекъснат калейдоскоп от светлина, цвят и енергия, който сякаш нямаше край. Ходиха навсякъде, видяха всичко, храниха се в малки ресторантчета във „Вилидж“ и в най-елегантните салони на Манхатън. Следобедите бяха едно безкрайно пазаруване, вечер ходеха на театър, на „Бродуей“ и извън него — в „Метрополитън“ и Филхармонията. Дилайт накара Ню Йорк да оживее и придобие реалност за Сара, която не би могла да си представи сама неговия трескаво оживен, възбуждащ ритъм.
Сара се научи да не спи цяла нощ, като открадваше по няколко часа сън преди отново да е готова за излизане. Научи се още да танцува диско цяла нощ в елегантни заведения като „Реджинс“, популярни модни места като Казиното на Бонд, „Меджик“ и „Зенън“, и екстравагантни клубове като „Мъд“.
— Нюйоркчани не си ли дават почивка? — попита Сара учудено и доста наивния й въпрос бе възнаграден с кикот.
— Почти никога, сладурче! Виж, винаги има толкова много неща за правене! А аз никога не се изморявам — номерът е във витамините и здравословната храна! Как си с тонуса? Как ти се струва Джакомо, приятелят на Карло? Забелязах, че те хареса!
— Недей да сводничиш, Дилайт! — каза Сара строго, а сестра й завъртя очи нагоре в подигравателно отчаяние.
— Кой сводничи, за бога? Искам да кажа… той те хареса, а и ти него, така ли е? Би могла да го поканиш да се качи, а аз щях да спя на дивана, разбира се!
— Не ми хареса чак дотам, а освен това се целува вяло като Едуардо…
— Аха, Едуардо, така ли? Значи все пак малко си поумняла. Слава богу, бях започнала да се съмнявам!
Усвоявайки местния стил на говорене, Сара каза:
— О, зарежи това, Дилайт! — и бързо добави: — Кога очакваш да се чуеш с твоя божествен Карло? Не трябваше ли да ти се обади и да докладва?
Когато оживеното лице на Дилайт помръкна за миг, та съжали за казаното.
— Вероятно големият брат му създава много работа, естествено нарочно! Отлетял е за Лос Анджелис, само защото е чул слуховете, знаеш. И сега сигурно тормози бедния ми Карло. Но в Карло има нещо упорито, както и у мен, и този път няма да се предаде. Ще ми се обади, ще видиш!
— Е, аз само си мислех, че трудно би се свързал с теб, защото почти не сме били вкъщи!
— Ще ми се обади някоя сутрин към шест — винаги звъни по това време, когато му се налага да отсъства.
Дилайт беше сигурна в своя Карло, все така непоколебимо влюбена и не по-малко твърда в решението си да избяга. Сара не можа да не въздъхне вътрешно, чудейки се със своя практичен ум дали наистина е необходим такъв подробен план, какъвто сестра й беше измислила. Все едно дали фамилията Маркантони беше старомодна или не, това беше двадесети век и всичко, което Карло трябваше да направи, беше да каже на брат си да… да върви по дяволите!
След онзи първи ден, който прекараха в кротки разговори в апартамента, живата и пъргава Дилайт, смятайки за сигурно участието на Сара в своите планове, не беше говорила много по въпроса. Сега, когато бяха заедно в миниатюрната баня и Дилайт се гримираше, а тя киснеше във ваната с приятен аромат на „Холстън“, Сара осъзна, че горещо се надява в крайна сметка всичко да се уреди мирно и тихо. Дилайт, дявол да я вземе, наистина имаше склонност към прекалено драматизиране на нещата!
Сякаш четейки мислите й, Дилайт внезапно каза:
— Мислиш, че съм нещо откачила да стигам чак дотам, за да се измъкна от големия брат, нали? — Обръщайки си се с бурканче гланц за устни в ръка, тя хвърли на Сара необичайно сериозен поглед. — Е, не съм. Аз… предполагам, че наистина малко се страхувам, разбираш ли? И то само защото Карло се страхува, а той не се плаши от нищо и от никого, освен от брат си Марко. Точно това имах предвид оня ден, когато казах… — После, с характерната за нея смяна на настроението, тя внезапно се извърна отново към огледалото. — Мисля, че всъщност няма значение, защото докато някой разбере, че и двамата ни няма, Карло и аз ще сме женени и скрити на безопасно място в някое далечно кътче на Индия! А след като родя, е… тогава дори Марко няма да посмее да направи нищо, защото бебето ми ще бъде Маркантони! И можеш да се обзаложиш, че не бих позволила на никого да се разпорежда с мое дете!
— Е, ако ме поканиш за кръстница… — Сара унило си помисли, че поне може да отстъпи елегантно. А и в известен смисъл не очакваше ли с нетърпение сблъсъка с непоносимия Марко? О, несъмнено щеше да му даде да разбере!
През останалата част от вечерта, потопени в блъсканицата на рок концерта в „Медисън Скуеър Гардън“, двете момичета успяха да забравят всичко освен факта, че се забавляват. Сара дори тайно си дръпна от някакъв джойнт, който минаваше от ръка на ръка, и откри, че наистина я кара да се чувства по — как го казваше Дилайт? — безгрижна, точно така!
С останалите от тайфата — приятели на Дилайт от времето, когато беше модел — отидоха в един
