което трябва!
Трябва да беше заспала, колкото и невероятно да й се струваше. И сънят й беше дълбок, изпълнен с мрачни сънища.
„Моля, затегнете коланите…“ Не започна ли този сън точно така? Все още сънена, Сара оцени помощта на младия мъж, който изправи седалката й и затегна колана й. Прикриващата всичко завеса беше вдигната и тя не можа да не забележи мъжа, когото все още възприемаше като „Рикардо“.
Дебелата папка, която беше проучвал с такова внимание, беше оставена настрани и вместо това той проучваше нея със загадъчен поглед зад притворените клепачи. Тя незабавно отвърна очи, преструвайки се, че наднича през малкото прозорче. След малко щяха да кацнат в Италия. При други обстоятелства тя щеше да бъде очарована.
Данте и Беатриче, Ромео и Жулиета! Фонтани и светлини, едно място извън времето. Винаги беше мечтала да види Италия, но Татко не искаше и да чуе за това. Щом тя започнеше разговор на тази тема, той обвиняваше комунистите, макар че предубеждението му вероятно се основаваше на Пиетро, един от бившите съпрузи на майка й. Пиетро беше този, който дойде след татко. Едва ли не с чувство на вина, Сара винаги беше харесвала Пиетро, който беше сърдечен и мил, носеше я на раменете си, като се преструваше на буен жребец. Дилайт също харесваше Пиетро.
— Ще кацнем след няколко минути. После ще трябва да вземем хеликоптер. Надявам се, че не си от страхливите.
Той все се намесваше, връщайки я към реалността. Сара му хвърли, както се надяваше, смразяващ поглед.
— Изобщо не се страхувам. Но цялото това летене е уморително! Искрено се надявам, че не ни остава много.
— След като се качим на хеликоптера — още около половин час. Карло не ти ли е описвал нашия дом? Не е много лесно да се стигне до него, а пътищата са доста първобитни. Все пак имаме и удобства.
— И вътрешна канализация, надявам се! — отвърна Сара пренебрежително, изпитвайки мимолетно удоволствие от стягането на мускулите на лицето му.
— Дори за нас в Сардиния не може да се каже, че сме изостанали. Сигурен съм, че ще ти бъде удобно. Имаме два басейна, ако ти се доплува. Има и четири тенис-корта, ако искаш да усъвършенстваш играта си, докато чакаш Карло. Забелязах, че доста добре играеш тенис.
Как си позволяваше да бъде толкова надменен? Играела „доста добър тенис“, хайде де!
Сара се усмихна подчертано мило, стремейки се да му влезе под кожата.
— Тенис? О, чудесно! Това е най-страхотният спорт в света, не мислиш ли? Надявам се да поиграем някой път. — А после, играейки докрай ролята си, тя въздъхна дълбоко. — Как ми се иска Карло да побърза! Наистина беше подло от твоя страна да го изпратиш толкова далеч. — Сега беше моментът да се нацупи, ако знаеше как. Сара безстрашно отвърна с още по-широка усмивка на смръщването на черните вежди. — Но предполагам, че си изпитвал и двама ни. Силата на нашите чувства един към друг. Не трябва да се тревожиш, наистина. Карло и аз се обичаме, а аз винаги съм мечтала да имам по-голям брат!
Май беше прекалила. Слава богу, че предпазният колан му пречеше да я нападне физически. Наблюдавайки го с интерес, Сара забеляза малките бели линии, които се образуваха от двете страни на устата му — беше стиснал челюсти. Очите му, черни като катран и също толкова непроницаеми, преминаха по нея — дълъг, премерващ поглед, придружен с презрително присвиване на устните му.
— Търсиш си брат? — Тя не можа да разбере дали във въпроса се криеше сарказъм.
— Имам двама братя от първия съпруг на мама. Но те са археолози — или нещо не по-малко скучно — близнаци са, нали разбираш. А аз всъщност никога не ги опознах и не съм живяла с тях, така че това е нещо ново за мен. Карло никога не ми е казвал колко… си грижовен и внимателен. Много беше любезно от твоя страна да накараш една от прислужниците на чичо Тео да ми опакова багажа…
Съдейки по израза му, беше отишла твърде далеч. Сара утихна, хвърляйки му една последна неискрена усмивка и се обърна, преструвайки се, че се наслаждава на гледката, докато самолетът направи кръг и започна да се приземява.
15
— Как хората са идвали и са си тръгвали оттук, когато е нямало хеликоптери?
— Много бавно! — В гласа му се долавяше известна доза черен хумор. — Естествено има път, но е много лош. Не е подходящ за днешните автомобили с ниско окачване.
— Но…
— В наши дни има и терористи. Убийства и отвличане на хора. — Той сви рамене. — В планините има и бандити — разгневени и гладни хора. Хеликоптерът е най-сигурният начин да се стигне до там. Защо да се поемат ненужни рискове, в крайна сметка?
— Защо наистина — промърмори Сара. За да не срещне очите му, тя погледна надолу през каменния парапет, опасващ терасата, където им бяха сервирали напитки.
Палацото беше построено на много високо място и гледката беше зашеметяваща, много ниско долу се виждаше дори морето. Освен това беше укрепен много добре — сигурно заради някогашните мавритански нападатели и армии от наемници, които бродели наоколо в търсене на жени и плячка. Във всеки случай фамилният дом на дук Ди Кавалиери беше обграден от високи зидове, над които беше опъната бодлива тел с течащ по нея електрически ток. Една истинска средновековна крепост зад чиито неприветливи каменни стени имаше всички удобства и лукса на двадесетия век. Имаше тенис-кортове, дори миниатюрно игрище за голф. Икономът беше завел Сара в апартамент, гледащ към симетрично подредена градина, а ароматът от цветята, които растяха в нея, се носеше във въздуха, докато тя стоеше там, облегната на нисък каменен зид. Имаше дори великолепен вътрешен басейн, облицован с небесносини плочки — изкусно прикритото подводно осветление го караше да изглежда като вълшебна пещера. Две мраморни стълбища водеха надолу към огромна бална зала, в центъра на която беше синият басейн.
Обиколката й беше много кратка, само бегъл поглед. През цялото време Сара се стараеше да се преструва на истински изненадана. Може би беше най-разумно да не показва ноктите си — поне докато не разбере защо я беше довел тук. Все пак не беше лесно…
Сара съзнателно погледна отново към това мургаво, сурово лице — вече познаваше язвителната извивка на устните му, докато очите му на свой ред пробягаха преценяващо по нея. Тя наистина имаше богато въображение, но почти усещаше как те парят кожата й през тънката памучна рокля, в която се беше преоблякла. Начинът, по който той я гледаше, я караше се чувства много самотна — много уязвима, макар че по-скоро би се съгласила да я измъчват, отколкото да му позволи да открие някаква пукнатина в нейната фасада.
Отпивайки от минералната вода с аромат на лимон, Сара се насили да се усмихне.
— Тук наистина е красиво… колко мило от твоя страна, че ме доведе! А сега, след като видях каква крепост имате тук, се чувствам толкова сигурна! Кога мислиш, че ще дойде Карло?
— Кой знае? — Раменете му се повдигнаха малко прекалено нехайно. — В последно време малкият ми брат е станал доста непредсказуем. Но съм сигурен, че щом научи, че годеницата му е тук и го чака с нетърпение, сигурен съм, че ще бъде също така нетърпелив да се върне у дома.
Може би трябваше да покаже малко характер! Свеждайки очи, за да не се налага да среща неговите, Сара се престори, че се цупи.
— А междувременно, къде е най-близкият град? Как е животът тук? Аз наистина обичам да танцувам и да бъда сред хора. Сигурна съм, че Карло няма да има нищо против да се позабавлявам малко.
За миг извивката на строгите му устни сякаш стана по-дълбока, но той бързо смени изражението си.
— Забавление? А, да. Предполагам, че си свикнала с телевизията например, а тук нямаме. А колкото до танците… съжалявам, но в най-близкото село, което, опасявам се, е на сто мили оттук, няма дискотеки. Ние тук сме доста изолирани и единственият начин — единственият сигурен начин да отидеш някъде е с хеликоптер. Но има ли нещо, което не ти харесва?
— Ами… но какво може да се прави тук?
— Ако търсиш забавления или развлечения, сигурен съм, че ще ги откриеш тук. Има два плувни
