— Ами… да. Но не се тревожете, моля, излязох на терасата да се насладя за малко на нощта и после влязох и си легнах, това беше всичко.
Серафина продължи да я гледа напрегнато.
— Това беше всичко? — повтори тя, наблягайки странно на въпроса. После, сякаш внезапно се опомни, жената сведе за миг очи и каза почти рязко: — Можехте да настинете в тази нощница, синьорина! Нощите стават студени, когато вятърът духа откъм морето, и нощем… всичко е различно. Можехте да се спънете…
— Но там няма нищо, в което да се спъна — възрази Сара основателно. Какво по дяволите беше разстроило обикновено невъзмутимата Серафина? Анджело? Нещо друго? Тя се засмя миролюбиво и каза: — Всъщност аз дори нямах намерение да излизам навън, само дръпнах завесите, за да влиза въздух и почувствах…
— Почувствахте какво, синьорина?
— О — сигурна съм, че е свързано с красотата на тези нощи, с които не съм свикнала! Ароматът на цветята, соленият дъх на морето и топлината на камъка… сигурно си мислите, че съм луда, но почувствах… сякаш не можех да се удържа — или правех движения, които бях правила и преди… — Сара се намръщи, опитвайки се да си спомни какво точно беше почувствала миналата нощ преди Анджело да се отбие при нея така безцеремонно. — Сякаш едва ли не чаках нещо. Глупаво е, нали?
— Не, не — не глупаво! Madre di Dio, да го почувствате и вие, а още не сте от семейството… — Тревогата на Серафина пролича ясно, докато прехвърляше с пръсти зърната на броеницата.
— Моля ви — виждам, че сте разстроена и бих искала да знам защо.
Серафина сви упорито устни и поклати глава.
— Господарят щеше каже, че съм глупава, суеверна старица и да ме отпрати.
— Няма да му кажа нищо, обещавам! Но сега не можете да не ми кажете, нали? Ще умра от любопитство — и вероятно ще си въобразя най-лошото… Да не се е хвърлил някой от терасата? Затова ли… — Изпълнена с предчувствия, Сара беше обгърнала коленете си с ръце.
— Не, не! Що за идея! — възкликна Серафина сърдито. Очевидно вече съжаляваше, че е казала твърде много. — Няма нищо такова — каза тя по-тихо, а после въздъхна. — Малката тераса беше по-скоро сцена на… глупава постъпка, а не на насилие, синьорина. Тъй като ще се жените за синьор Карло, предполагам, че така или иначе ще чуете историята. Винаги се носят клюки…
— Каква история? — попита Сара с цялото търпение, на което беше способна. — Моля ви, каква е тази глупава постъпка и какво общо има една стара история с това, което почувствах — или си въобразих, че почувствах?
Серафина изправи гръб и кимна резервирано с глава.
— Добре — виждам, че ще трябва да говоря. Но ако не възразявате, първо искам да се уверя, че в галерията отвън няма прислужници, които биха могли да чуят.
20
— Виждате ли, тя беше испанка и много хубава, много млада. И от добро семейство — иначе Il Duca нямаше да се ожени за нея. Видяхте портрета й в тази стая и ме попитахте коя е тя, нали? Това бяха нейните стаи — използваше ги, когато Il Duca го няма, а той отсъстваше през повечето време. По онова време аз бях млада — бях една от прислужниците, които чистеха стаята й и понякога тя говореше с мен, защото беше самотна. — За миг устата на Серафина сякаш се смекчи, но ъгълчетата на устните й увиснаха. — Дукесата не обичаше да бъде сама. Тя роди дете през първата година от брака си — момче — защото знаеше, че това е неин дълг. Но тъй като за момчето се грижеха бавачки, а съпругът й отсъстваше, младата дукеса прекарваше сама прекалено много време. Тя свикна да стои на терасата през дългите топли нощи — отпращаше личната си прислужница и заключваше вратата, за да не я безпокоят. Прекалено много време, може би. Тя също обичаше звездите и аромата на нощта.
Гласът на Серафина внезапно беше станал студен и тя направи многозначителна пауза. Сара изведнъж разбра. Разбира се. Любовник. Младата хубава дукеса си беше намерила любовник, с който се срещаше през нощта, когато съпругът й отсъстваше. Сигурно е била страстна, чувствена жена, копнееща за любов — и направила грешка да я търси не където трябва, горката!
Сара предизвикателно го каза на глас.
— Горката! Помисли колко нощи е чакала тук сама — и изплашена, може би. Чакала е сигнал, че любовникът й е дошъл. Прилича на опера!
Лицето на старицата имаше странен израз и тя сякаш стискаше броеницата по-здраво.
— Значи и вие сте го почувствала, нали? Да, синьорина, тя го чакаше да й свирне като птичка. Слизаше да се срещне с него по една стълба, която сега е зазидана. Или пък той се качваше при нея. Все някога трябваше да ги открият. Първо прислужниците. А после…
Сара не искаше да чуе останалото — неизбежния нещастен край на една красива, романтична любовна връзка. Тя се намеси бързо:
— Но кой е бил мъжът — нейният любовник? В крайна сметка самият дук също не е бил светец, нали? Сигурно е имал любовници навсякъде, а очаквал от нея да изпълнява задълженията си и да продължава да ражда деца — искам да кажа, когато той благоволи да й съдейства за това! О — наистина! — съжалявам, синьора, сигурно не сте съгласна, но в крайна сметка… всичко това се е случило преди тридесет или четиридесет години, нали? А разводът вече не е бил нещо нечувано…
— В Сардиния разводът продължава да бъде нещо нечувано! Скандалът би бил твърде голям дори днес, но в онези дни… тъй като идвате от Америка, няма да разберете, синьорина. Достатъчно лошо е омъжена жена да изневерява на мъжа си, но когато жената е дукеса, а любовникът й — селянин от планините, който е бил неин прислужник — разбирате ли последствията?
Сара преглътна и каза с глас, който прозвуча неестествено:
— Тя… е умряла, нали? А той я е убил, като го е направил да прилича на нещастен случай… и са му позволили да се измъкне, нали? Защото той е мъж и няма значение дали е имал селски забежки като Анджело, но за нея…
Тя внезапно осъзна какво беше казала и й се прииска да си прехапе езика, но за щастие Серафина, която беше шокирана, когато Сара отправи обвиненията си, при споменаването на Анджело просто изглеждаше примирена.
— Ах този Анджело — трябваше да се досетя, че ще намери начин да се види с вас! Но не трябва да казвате за това на Il Duca, синьорина. Бог знае какво е почувствал, като се е върнал и е разбрал, че дукесата му е избягала в планините със селянин. И още по-лошо, че всички знаят.
— Тя е избягала с любовника си?
— Да. — Серафина сковано наклони глава. — И това не беше най-страшното. Стана още по-лошо, когато тя роди дете в малка каменна колиба в планините, където се крият лошите мъже. Детето на любовника й, което по закон носеше благородното име на съпруга й.
Това беше още по-хубаво от опера, помисли си Сара, докато слушаше очарована. Може би на Дилайт не са й казали истината и историята все пак имаше щастлив край.
— Какво е станало с детето? — попита тя. — И с нея, хубавата млада дукеса, която се отказала от всичко заради любовта?
— Бедната дукеса се разболя и умря — не беше свикнала на студа горе в планините, нито да спи на земята в каменна колиба. Гласът на старицата звучеше грубо прозаично. — А колкото до това какво стана с детето, синьорина, ами… вие го видяхте! Трябва да сте, щом знаете името му.
— Анджело? Искате да кажете, че Анджело е нейно дете, а не… а не негово? — Гласът на Сара изтъня и тя спря да си поеме дъх. — Ами дукът? Мислех, че той…
— След като тя го напусна, глупавата млада дукеса, дукът вече нямаше нищо общо с нея. Как би могъл? Тук никой не го обвиняваше, когато тя умря — а тя, горкото слабо същество, би трябвало да има повече гордост, а не да му изпраща бележка, молейки го за лекар, молейки го да се върне с детето си. Ах — това беше лошо нещо и е по-добре да го забравим.
По-добре да го забрави и тя, напомни си Сара строго, след като Серафина я остави сама да осмисли
