привлекат вниманието му, почти никой друг не го забеляза, докато заобикаляше хълма. Бе избрал този път, за да избегне множеството, което въпреки ранния час вече се стичаше към църквата.
Говореше се, че старият манастир, чиито порутени стени бяха придобили почти тайнствен вид, бил обитаван от призраци. Тези слухове държаха настрана мексиканските хлапета, които иначе можеха да се видят навсякъде. Покривът бе запазен само на места, а в стените зееха големи дупки, които някога при нужда бяха изкърпвани със сега отново опадалия хоросан. Както винаги и тази сутрин манастирът изглеждаше необитаем.
Без да бърза, Карл Хоскинс грижливо избираше пътя си и сега хвърли бегъл поглед назад, за да се увери, че никой не го вижда. Навлезе сред развалините на някогашната трапезария. Навсякъде имаше локви от вчерашната буря, а въздухът сред дебелите, стари стени бе значително по-хладен. Сега Карл неочаквано ускори крачка. Надолу се спускаше широка каменна стълба с посипани по нея остатъци от керемидения покрив. Мъжът бе покрил капака на избата с парчета от керемиди. Сега нетърпеливо ги разчисти и вдигна свещта, оставена предишната нощ. Сред развалините бе сумрачно, а долу щеше да е съвсем тъмно. Той се ухили. Навярно Джини щеше да се зарадва да го види, а може дори и да му го покаже.
Но въпреки умишлено вдигнатия шум при отварянето на капака Джини лежеше долу, без да помръдне. В жълтата, трептящата светлина на свещта можеше да се различи голото й, белеещо се тяло.
По някое време през нощта съвсем бе загубила парцала, който я покриваше и повече не успя да го намери и придърпа върху си. Сега лежеше, притиснала колене към тялото си, за да се стопли. Косата й покриваше раменете и почти цялото лице, извърнато на другата страна и притиснато към мръсния чувал.
— Надявам се, че си си починала добре — саркастично рече той, приближавайки. Тя не помръдна и не отговори нищо, въпреки че можеше да се долови лекото раздвижване на дъха й. Карл я наблюдаваше, смръщил вежди. Бялото й тяло бе покрито с грозни петна от ударите му, което наистина бе жалко, но той се бе видял принуден да й даде да разбере кой е господарят.
— Проклятие! — той постави свещта на пода и грубо разтърси момичето за раменете. — Не се преструвай на умряла, усещам дъха ти. А ако не ти е до приказки, мога отново да ти запуша устата.
Когато я обърна, напрягайки всички сили, защото Джини бе съвсем слаба, тя едва забележимо поклати глава. За миг, докато наблюдаваше лицето й, Карл бе почти изненадан. Бе покрито със сини петна, отекло и съвсем не красиво. Дори очите й сякаш бяха изгубили блясъка си и го гледаха помътени и неразбиращи.
Мъжът коленичи и изруга. Дали пък не бе прекалил? Какво се бе случило? Навярно се преструваше, за да събуди съчувствие.
Отново я разтърси. Кожата й бе ледена. Погали сгърченото й тяло, очаквайки някаква реакция, пък била тя и на погнуса. Лицето й остана безизразно. Джини дори не направи усилие да се извърне както предишната нощ. Проклятие, защо мълчеше? Той я удари, изпитателно наблюдавайки лицето й. Главата й леко клюмна настрани. Като че ли долови слаб звук, идващ от гърлото й, и това бе всичко.
— Проклета уличница, какво ти е? — в упорството й имаше нещо странно. Дали не се бе простудила? Вината си бе нейна, защо не е стояла мирно.
Ругаейки и задъхвайки се, Карл вдигна завивката от земята и започна да разтрива тялото на момичето, доста по-грубо отколкото бе необходимо. Дявол да я вземе. Бе си го заслужила и дори й бе малко. На никаква цена нямаше да я остави да му се изплъзне. Изведнъж му хрумна, че може да я е завързал прекалено стегнато. Сега, очевидно бе, че не в състояние да се съпротивлява, а дори и да го стореше, лесно можеше да я обуздае.
Все още ругаейки, Карл разряза въжетата и щом кръвта нахлу в схванатите й, безчувствени крайници, Джини започна да стене от болка.
— Така, по дяволите. Да сгреем малко кръвта в жилите ти. — Той повдигна главата на Джини, приближавайки към устните й бутилка с вино. Тя покорно отпи, а лицето й се изкриви от болка, когато течността изгори напуканите й устни. Виното бе лошо, но достатъчно силно, за да я удари в стомаха, а Карл я принуждаваше да пие още и още.
Той неочаквано я блъсна назад. Съвсем отпаднала и замаяна, тя протегна нозе под него.
— Какво, по дяволите, е станало с теб? Сигурно не лежиш така, когато ти плащат, или? Слушай… — мъжът я сграбчи за една къдрица и злобно я придърпа — за какво мислиш, че си тук? Не искам нещо, което не си правила по-рано за пари или дори безплатно. Така ли лежеше, когато Морган, този кучи син, те обладаваше? Чуй ме… — лицето му бе съвсем близо до нейното — ако не ми дадеш да разбера, че се радваш да ме видиш, тогава просто ще те вържа, но този път още по-стегнато и ще те оставя тук един-два дена.
Тя най-сетне реагира. Поклати глава със затворени очи и се опита да каже нещо. Гласът й бе само хриптящ шепот.
— Не! Не…
— Какво, кучко? Кажи го! Кажи: „Не ме изоставяй, Карл, искам те, искам да…“
— Не ме… изоставяй… — дишането й бе повърхностно и учестено, очите й оставаха затворени. Той се разсмя и с цялата тежест на тялото си се отпусна върху нея. Ръцете му не намираха покой, сякаш не можеха да се наситят на допира с кожата й… всички тези скрити места, които преди никога не бе имал възможността да докосне.
— Кажи го! Искам да изречеш тази дума, убеден съм, че знаеш за какво говоря. Уличница! — Вонящият му на вино дъх я блъсна в лицето. Мъжът започваше да се задъхва, не успявайки да обуздае желанието си.
През цялото време след ужасът от изминалата нощ Джини бе като замаяна. Нито тялото, нито духът й бяха способни на някакво усилие. Дори когато чу Карл да се завръща, бе неспособна да издаде някакъв звук или да помръдне.
Но сега, когато кръвта отново бе съживила крайниците, а виното изгаряше вътрешностите й, тя отново осъзна случилото се. Болката и унижението, които й бе причинил, се завърнаха. Тялото й се размърда под неговото, очите й се отвориха и съзряха поруменялото му лице. Бе й причинил болка, бе я изнасилил. Том Бийл се бе завърнал, за да си отмъсти…
Усещайки хриптенето и трескавите й движения под себе си, Карл помисли, че най-сетне му се е отдало да я обуздае. Малката повлекана, бе успял да я накара да изпита удоволствие и то против собствената й воля! Тази мисъл го извади от равновесие. Задъхвайки се, той се зае с остатъка от дрехите й. Желаеше я… точно сега… Искаше да го направят. Тя се извиваше под него, хриптейки на испански нещо неразбираемо. Тогава неочаквано всичко се пръсна с оглушителен шум. Вик — неговият вик? Ослепителна, пробождаща болка, а след нея — нищо.
Джини, събрала всичките останали й сила и отчаяние, го бе ударила по главата с единствения предмет, който се бе оказал под ръка — счупена винена бутилка. Все още бе малко объркана, смяташе, че нападателят й е Том Бийл. Но той е мъртъв… или не? С нож в гърлото. Кой беше този човек?
Някак успя да се извие изпод тежкото му тяло. Усещаше кръвта, която шуртеше от главата и слепоочията му. Колко много кръв бе изтекла за това кратко време! Цялата бе в кръв, а пръстите и гърдите й бяха нарязани от малки стъкълца. Странно колко безчувствена бе. Духът й бе също толкова замаян, колкото тялото.
Последното, което помнеше, бе една сякаш безкрайна стълба, по която изпълзя и топлината на слънчевите лъчи. След това в паметта й бе останало бяло петно, чак до момента, когато се събуди в леглото. Някой се бе навел над нея, говорейки и със спокоен, убедителен глас.
— Хайде, малката ми. Трябва да се събудите. Достатъчно дълго спахте и сте добре отпочинала. Събудете се, вече сте в безопасност. — Колко тежки бяха клепачите й! Дочу същия глас да казва: — Мисля, скоро ще дойде в съзнание. Още е в шок.
— В състояние ли ще бъде да говори? — Някакъв друг глас, по-силен, по-суров, със странен акцент.
— Не зная. Зависи от това, доколко е засегната паметта й. Имайте търпение, Иван.
Джини направи опит да отвори очи, присвивайки ги, за да успее по-ясно да види нещо. Бе смешно слаба. Какво ли се бе случило с нея? И защо принц Иван Сарканов бе тук?
— Виржини! — Принцът бе забелязал раздвижването й и сега, наведен още по-ниско над нея, уловил я за ръцете, рече с настоятелен глас:
— Кажете какво стана? Трябва да ми кажете. Спомняте си, нали?
