Джини

— Иван! — строгият, неодобрителен глас принадлежеше на граф Черников. Широко отворените очи на Джини се преместиха върху неговото лице. Изглеждаше уморен и загрижен.

— Какво… — гласът й звучеше дрезгаво, почти шепот. Тогава паметта й неочаквано се пробуди и тялото й потръпна. Забеляза, че цялата е в превръзки, дори и ръцете.

— Джини — гласът на граф Черников бе тих, но звучен. — Не насилвайте паметта си. Ако нямате желание да говорите, починете си още малко. Бяхте невероятно напрегната. Трябва да сте извършила нещо ужасно.

— Виржини… трябва да ми кажете. — Защо принцът непрекъснато я наричаше с френското й име? Едва сега забеляза, че той я държи за ръцете, а очите му изглеждаха почти прозрачни на слънчевата светлина. — Кой беше? — повтаряше той.

— Какво се е случило? Не бяхме на себе си от безпокойство. Едно момче, което се мотаеше около онази мизерна гостилница, ме попита дали не съм ваш приятел.

Тя направи опит да се изправи, но падна отново върху бухналите възглавници.

— Не сте му сторил нищо, нали? Бернардо искаше само да ми помогне.

— Остави ме да говоря с нея, Иван.

Граф Черников се наведе над нея, сухата му, старческа ръка внимателно докосна челото й.

— Добре, нямате температура. Когато ви открихме обаче бяхте толкова объркана, че се безпокояхме за разсъдъка ви, дете мое.

Постепенно всичко изплуваше в паметта й. Навярно инстинктивно тя се бе насочила към дома на свещеника, който обикновено водеше службата в църквата на Светата дева от Гваделупа. Прислужничката на отчето я бе пуснала да влезе и Джини, остана свита в един ъгъл, бъбрейки нещо неразбираемо на испански и английски. Понеже не знаеше какво да стори, прислужничката бе говорила с отчето, който дискретно осведоми генерала, мислейки, че е пленница, изнасилена от някой от неговите войници.

— Там ви намерихме най-сетне — с благ глас рече граф Черников. — Както вече казах, бяхте изпаднала в шок. Почти не разбирахте къде сте и не ни разпознавахте. Постоянно повтаряхте за някакъв мъж, който ви е изнасилил и когото твърдяхте, че сте убила.

Тя прошепна:

— Не беше Том Бийл. Мислех… мислех, че се е върнал! Но не бе той, а Карл, който…

— Сигурна ли сте? Напълно сигурна ли сте, че не е бил човекът, когото наричахте свой съпруг? Ревност… навярно — начин да си отмъсти? Виржини, настоявам да ми кажете.

Граф Черников промърмори на руски нещо предупредително. Преливаща от гняв, Джини седна в леглото, въпреки непоносимата болка в тялото си. Очите й враждебно стрелкаха принца.

— Не беше Стив! Как смеете да намеквате подобни неща? Беше Карл Хоскинс. Той е толкова ревнив. Мисля… — тя въздъхна и отново се отпусна назад върху възглавницата — мисля, че е започнал да ме мрази, знаете ли? Изпрати да ме повикат. Подмами ме да отида до църквата и тогава… — При спомена за ужасяващите преживявания от онази нощ, когато с вързани ръце и крака бе оставена на плъховете, тя пребледня. — Мисля… мисля, че го убих — изрече накрая тихо, но отчетливо. — Ударих го с виненото шише, а след това… след това мисля, че изпълзях навън. Исках само да се измъкна навън, разбирате ли? Отново да дишам. В онзи зимник бе толкова тъмно, а и плъховете…

С неподозирана за възрастта си сила графът й помогна да се изправи и й даде да изпие нещо сладко, при което тя сбърчи чело.

— Това е лекарство, което ще ви помогне да се възстановите. Не искаме отново да изпаднете в предишното си състояние.

Успокоителният му глас грубо бе прекъснат от Иван Сарканов:

— А този зимник, къде е той? Трябва да ми кажете, Виржини. Лично ще отида там. Трябва да защитим доброто ви име… — След като, почти заеквайки от умора, му бе разказала всичко, го чу тихо да казва: — Не се безпокойте, принцесо, никой няма да научи — след което тя бе изпаднала в дълбок сън, събуждайки се по-късно в дилижанс или нещо подобно, а до нея седеше графът.

— Вече сме на път към крайбрежието. Лежете си спокойно. Цяло щастие, че сте такава силна и здрава млада жена. Раните ви са на път да зараснат, а ако се погледнете в огледалото, няма да забележите почти нищо.

Странно, тъпо чувство я накара да поклати глава. Какво значение имаше вече как изглежда?

Изтощението, което очевидно я владееше, остана дори когато поспряха, за да си отпочинат конете, а Иван седна до нея.

— Вече изглеждате по-добре — мило рече той, а след това с по-тих глас: — Намерих го. Наистина го бяхте убила! Гордея се с вас, скъпа моя. Чудовище, способно на това, което ви причини той, заслужава много по-ужасна смърт. Нямаше да се отърве толкова леко, ако бе имал късмета да го открия по-рано. Не се безпокойте — продължаваше той. — Няма да има никакво разследване, никакви разпити. Оставих го да лежи там… Ще помислят, че е бил убит заради парите или униформата му. Доста трябва да сте впечатлила генерал Диас, защото въпреки че приготовленията за атаката на Мексико Сити бяха в пълен ход, отдели време, за да ме увери, че от негова страна няма да има никакви въпроси. Както виждате, нямате основания да се опасявате от скандал. Освен това скоро ще сме на кораба и ще можете напълно да си отдъхнете.

Необичайната му дружелюбност и любвеобилно държание я обезоръжаваха. Или причината за това бе собственото й безразличие и слабост? Или „лекарството“, което продължаваше да взема по предписание на добрия доктор?

Във всеки случай Джини почти не си даваше сметка, че се разделя с Мексико, поне докато не бяха вече далеч в океана, на кораба, който се люлееше под краката й. Дори тогава тя не се раздели с апатията си.

— И така, оставяте част от своя живот зад гърба си — обърна се към нея графът, — но само, за да започнете нещо ново. Винаги е така, дете мое. Оттук нататък трябва да гледате само напред, към чудесното бъдеще, което ви очаква. Съдбата — въздъхна той — понякога се приема трудно. Особено когато си млад и твърдоглав. Но от отговорността си човек не може да избяга. Още по-малко от кръвта, която тече във вените му. Такава е съдбата, дете мое. И когато се примирите с това и дори пожелаете да е така, ще можете да бъдете щастлива.

Но каква бе нейната съдба? На третия ден от пътуването им по вода тя се улови как поглежда към огледалото в луксозната си кабина. Взираше се в отражението си, но сякаш виждаше някоя непозната жена. Гневно докосна лицето си с пръсти. Бе гладко и без синини — такова, каквото е било винаги.

Това ли бе отредената й съдба? Някога мислеше, че съдбата завинаги я е свързала със Стив. Опитваше се да извика образа му в паметта си, но вместо това виждаше загадъчната усмивка на Иван Сарканов и добре оформеното му, гладко избръснато лице.

А Стив? Дали той не бе част от някакъв сън? Съвсем доскоро бе твърде щастлива, прекалено оптимистично настроена, което не можеше да продължи дълго. И сега, когато Стив доброволно я бе напуснал, бе я изгонил от живота си, трябваше ли и тя да се опита да стори същото?

„Било е сън“ — мислеше Джини, а очите й сякаш едва доловимо помръкнаха. Стив не бе роден за заседнал живот. Може би дори се бе радвал на дадения му повод да свали от раменете си тази отговорност. Ако я беше обичал, щеше да й вярва. Джини почти гневно помисли, че не трябва да мисли постоянно за него. Граф Черников имаше право. Трябваше да се опита да загърби миналото и да започне отначало.

— Струва ми се, че този негодник, когото твърдите, че сте обичала, е виновен за всичките ви нещастия, дете мое — бе казал графът. — Моля ви, опитайте се да го забравите! Смятам, че притежавате гордостта на Романови, както й твърдостта, с която е известно императорското семейство.

Разбира се, намекваше й и за нейната майка, съсипала живота си и стопила се от мъка по своята първа и последна любов, която никога не бе преодоляла. Джини не бивало да постъпва като нея.

— Бедната Женвиев! — във възцарилото се мълчание можеше да се долови отдавна заглъхналото ехо от съчувствен приятелски глас. Колко често в миналото е била несправедлива в мислите си за майка си. Колко сърдита бе, че Женвиев не се интересува от нея.

Предишното й желание за живот не бе напълно угаснало. Нещо вътре в нея се съвземаше и Джини все по-своенравно вирваше брадичка.