Не искаше да каже точно това, но й бе все едно. Графът можеше да си мисли каквото си ще. Заля я чудесно, успокояващо чувство, прилив на сила. Прахчето бе започнало да действа и погледът на Джини се оживи.
— Разкажете ми за Ню Йорк. Била съм там съвсем за кратко, знаете ли, малко след войната. Жизнерадостен град ли е?
— Навярно не колкото Сан Франциско, въпреки че и там улиците са осветени от новите газови фенери. Е… — гласът на графа звучеше замислено. — Щастлива ли сте тук? — попита след това той.
Защо всеки й задаваше един и същ въпрос? Щастието за нея бе да не чувства нищо, да не мисли за нищо и най-вече да не си спомня нищо. Джини сви рамене.
— Защо да не съм? Намирам Сан Франциско доста интересен.
Бяха кръстосали шпаги. Графът задаваше въпроси, а тя ги парираше. И когато най-накрая графът се изправи, за да се сбогува, никой не бе извоювал победа, поне така смяташе Джини. Докато го съпровождаше към вратата, тя мимоходом попита:
— Бихте ли бил така добър да ми приготвите малко от вашия прах? Понякога имам проблеми със съня и от време на време главоболие, срещу което помага единствено вашето прахче.
— Разбира се. — Стори ли й се, или погледът му стана по-хладен. — Веднага ще го донеса, щом се налага. Или може би ще успеете да склоните съпруга си да посети един стар приятел?
— Ще опитам. Навярно ще е любопитен да чуе новините, които носите. — Неочаквано в гласа й бе прозвучало облекчение, а Джини се почувства преизпълнена с енергия, готова да посрещне очи в очи всичко, което й предложеше съдбата. Но защо графът я наблюдаваше така настойчиво?
— Дете мое, сигурна ли сте, че се чувствате добре? Всичко наред ли е?
Тя се усмихна.
— Разбира се, че се чувствам добре! Дори чудесно. Долавяте ли мириса на море, носен от бриза в залива? Сан Франциско е наистина вълнуващ град, не намирате ли?
— Може би — отвърна графът, — може би. — Вече в каретата, отдалечавайки се от дома на сенатор Брандо, на графът запази угрижения си израз. По-късно, посрещайки Иван Сарканов, той бе малко по- хладен и мрачен от обикновено.
— Все пак се решихте да ме посетите. Значи сте бил достатъчно дълго у дома, за да научите за посещението ми?
— Всъщност бях много зает, но наистина разбрах за посещението ви. Ако не бях научил за завръщането ви едва днес, вече щях да съм ви посетил.
— Информаторите ви навярно са толкова добри, колкото и моите — сухо рече графът. — Е, Иван?
— Е? Искате отчет за дейността ми ли? Със сигурност знаете как стоят нещата. Акциите падат. Обществена тайна е, че жилите със скъпоценен метал са пред изчерпване. За съжаление тъстът ми е прекалено предпазлив. Сделките със земя на юг не са особено печеливши. Трябваше да намеря други начини за защита на ценните ни книжа.
— Включително и по цели нощи да се мотаете из игралните зали? Да се свързвате с хора със съмнителна слава? Забравихте ли, че вече сте женен? — Графът започна да кръстосва из стаята със скръстени на гърба ръце. — Само ако знаех, колко далеч ще се стигне, когато подмамихте клетото дете да се омъжи за вас, давайки й от напитката, извлечена от онези кактуси, които индианците наричат пейоти… Но Бог ми е свидетел. Мислех, че това в крайна сметка е най-доброто. Момичето изглеждаше по-добре, а и смятах… да, смятах, че сте се поправил, ще се промените. Никога не съм ви виждал така запленен от някоя жена. Но ако й причините и най-малкото страдание…
— Скъпи мой Дмитрий! Или трябва да ви наричам „чичо“? За какъв ме смятате? За грубо, безмозъчно създание? Прекрасната Виржини има всичко, което бих желал от една съпруга. Но дори и да не бе така, мислите ли, че бих посмял да посегна на дъщерята на императора? Не… наистина… изглежда не ме познавате достатъчно!
Когато Сарканов напускаше апартамента на графа, на устните му още трептеше иронична усмивка, но поемайки юздите на двойката коне, теглещи каретата, лицето му бе застинало.
През цялото време графът бе говорил, кръстосвайки стаята, а Иван слушаше. Да, възрастните хора обичат да говорят. Въпреки тираничното си държание граф Черников все пак бе негов чичо, а кръвните връзки са здрави.
Принц Сарканов спря пред една къща на Вашингтон Стрийт, хвърли юздите на един раздърпан хлапак, който сякаш бе изникнал от нищото, отключи вратата и изчезна вътре.
По улиците вече мъждукаше бледата светлина от газовите фенери. Навярно вечеряха в дома на Ринкън Хил. Бе излязъл под предлог, че ще вечеря с графа, така че нямаше да има въпроси. Прелестната му жена отдавна вече не задаваше въпроси. Тази вечер тя щеше да сложи на изящните си ушенца смарагдовите обеци и да се присъедини към обичайните гости на сенатора, сред които и сър Ерик Фадърингей.
Лицето на Иван Сарканов помръкна при спомена за малката сутрешна сцена. Тя бе изрекла в лицето му „не“, а зелените й очи блестяха предизвикателно. Дори бе дръзнала да го обвинява. Но скоро щеше да промени тона си. Представи си я такава, каквато я бе видял да танцува тогава, при първата им среща, пламенна като циганка, и по-късно със синини по блестящата й бяла кожа, принадлежала на толкова много мъже. Сега принадлежеше единствено нему.
Сутринта бе използвал цялата сила на волята си, за да се извърне и да излезе. Съвсем навреме си бе спомнил коя бе тя и къде се намираха.
Но горе, в тапицираната в червено стая, Иван Сарканов нямаше нужда да се преструва. Там го чакаше жената, която му принадлежеше. Наполовин китайка, тя бе отхвърлена от своите, защото баща й бил чужденец и, подобно на Иван, същински дявол. Беше наследила от него вироглавството си. Беше красива. Дългата й тъмна коса се спускаше като коприна по раменете чак до талията й. Преди да се заеме с нея й нареди да я сплете на кок високо на тила си. Бледата му кожа поруменя и мъжът започна да диша тежко. По челото му се спускаше кафява, в корените изсветлена от слънцето къдрица, докато наблюдаваше безмълвното й извиващо се тяло. Мраморно бялата й кожа бе покрита със синини от раменете до хълбоците — следите от неговото внимание. Тук-там се виждаха ситни капчици кръв, които цапаха чаршафите.
Тя бе негова… робиня, негова собственост. Почиташе го и го боготвореше, защото я бе измъкнал от една колиба в китайския квартал, спестявайки й незавидната участ да бъде предавана от мъж на мъж, докато след някоя и друга година тялото й не станеше храна на акулите в залива. Бе я купил едва преди три седмици, още девствена. Бе по-едра от обикновените китайки и гола би приличала на изящна порцеланова фигурка, ако не бяха кърваво сините дири по тялото й, говорещи, че тя е негова, че той има нужда от нея.
— Стани! — той пусна бича. Момичето го вдигна и коленичи в краката му с хилядолетно смирение. Тя бе покорена и лишена от собствена воля жена. Жена, чийто живот принадлежеше другиму.
Мъжът дишаше все по-учестено, звярът в него все още не бе заситен. Иван гледаше сведената й глава, треперещото й тяло.
— Курва! Казах ти да станеш! Не! — гневно извика той, когато момичето посегна към копринения пеньоар, който бе съблякло по негова заповед. — Казал ли съм ти да се обличаш отново? Сега върви и доведи брат си. И благоуханното масло…
Усмихнат, той започна да се съблича, без да забелязва сълзите, стичащи се по лицето й.
13
За пръв път от седмици насам принц Сарканов се прибра в спалнята си малко след полунощ. Преди това бе изпил в библиотеката по чаша червено вино с тъста си, обсъждайки някои делови въпроси. При това развеселен бе установил, че Брандо искаше да го заговори за безбройните нощи, които принцът бе прекарал извън дома, но не смееше.
Джини, както го осведомиха, се оттеглила рано под предлог, че има главоболие.
