времето споделиш с мен колкото може повече подробности, пък било то и само за мемоарите ми. Например, колко далече смяташ, че би могъл да отидеш с госпожица Морган? Тя създава впечатление на много независима млада дама — всичко друго, освен типичната американска наследница и всичко друго, освен обикновена красавица.
— О, да, личи си по обществото, в което се движи, и грима, който носи.
Франк се засмя.
— Трент, наистина. Ако не те познавах достатъчно добре, бих си казал, че звучиш като някой ревнив съпруг.
— Ах, така ли? — изръмжа Трент с играещи в очите му заплашителни пламъчета.
Франк вдигна ръка помирително.
— Забрави! Нямах предвид това.
При тези думи напрегнато схванатите рамене на Трент за миг се поотпуснаха, след което той направи гримаса на отегчение.
— Е, да, допускам, че малката вещица пак ще успее да ме ядоса. Но независимо от това, обещах на родителите й да я наглеждам.
— Но, разбира се, разбира се! — сериозно отвърна Франк, спечелвайки си един строг поглед. — Нямах нищо лошо предвид.
— Е, добре — сухо отвърна Трент. — Но наистина бих предпочел госпожица Морган да не знае кой съм… поне за момента.
— Всичко е наред — рече Франк, — всичко е наред. Искаш ли да останем тук или да продължим към някой от онези скандални локали, които сега са толкова на мода?
— Очевидно тя се чувства съвсем добре в компанията на приятелите си, защо тогава да не си тръгнем?
По-късно Трент си зададе въпроса защо толкова се бе ядосал, виждайки я, заедно с две от най- прочутите парижки куртизанки да се смее и хихика с един мъж, в когото той разпозна някакъв незначителен индийски набаб. „Какво — мислеше си той — се е случило с малката вещица?“ Каква ли игра играеше този път? И въпреки всичко, макар и пряко волята си, трябваше да признае, че тя несъмнено се бе променила. Сега бе не просто зряла жена, тя бе прелъстителка. Бе усвоила изкуството да се облича, да фризира косата си и да се държи предизвикателно. Всичко това го вбесяваше и го караше да я желае, да я желае до полуда. Искаше да й даде един урок за това какво значи да си играеш с огъня!
— Скъпа — обърна се към Лора Лиан при следващата им среща по време на една езда в Булонския лес, — нямах възможност да ти го кажа по-рано, но ми бе направено предложение! За теб.
— Наистина ли? Вярно? — попита Лора, обръщайки се с блестящи очи към приятелката си. — О, Лиан, не говориш сериозно, нали?
— Разбира се, че е сериозно, съкровище. Някога да съм те лъгала?
— Хм, не… значи… навярно не…
— Естествено не мога да спомена името му. Той настоя за това… но мога да те уверя, че е сериозно. Обеща да ти предостави къща в един от най-елегантните квартали на града, а парите изобщо не са никакъв проблем. Трябва да си наемеш собствена прислуга. На теб оставя да подредиш къщата така, както ти харесва. Иска дори да сключите договор, подписан от твоите адвокати. Ще получиш карети… толкова, колкото искаш. Дори автомобил, ако пожелаеш. Изобщо, той изглежда доста щедър.
— Но за кого става дума? Защо ще прави всичко това?
— Беше ми казано, че ни е видял на изложбата на господин Пьоладан, където господин Сати даде толкова щедро представление, а по късно ни е наблюдавал и в „Мулен Руж“. Ах, не зная… все пак, това е начинът, по който могат да бъдат опознати мъжете. Каза, че си заслужавала нещо повече от кавалера, с когото бе тогава, и изяви готовност да ти предостави всичко най-добро. Скъпа, аз съм просто един пратеник и също не зная съвсем точно кой е той. Зная само онова, което ми каза моят приятел — обожателят ти бил необичайно богат, много симпатичен, а отгоре на всичко и английски лорд. Звучи интересно или не мислиш така? Нямаш ли нужда от интересни събития, за които след това да пишеш?
— Да, но… — възрази Лора, която не знаеше дали трябва да се чувства поласкана или оскърбена. Много й се искаше да знае как изглежда и кой бе той. Разбира се, че бе интересно. Но същевременно Лора не можеше да признае пред Лиан колко унизително неопитна бе в тази област.
— Виж какво — колебливо обясни Лора, — все още не съм решила. Трябва да си помисля, въпреки че звучи вълнуващо! Не мога просто така да се свържа с някакъв мъж или на момента да дам съгласие за нещо… ако този господин Хикс е гърбав или сифилитик… не зная нищо за него.
Лиан се изсмя с типичния си гърлен, чувствен смях.
— Ех, малката ми! Ако не го искаш, с удоволствие ще те заместя… но той държи на теб и му обещах да ти говоря. Въпреки че всъщност бях сигурна какъв ще е отговорът ти. — Тя отново се засмя и каза: — Но помисли си, скъпа, по-късно би могла да пишеш за това, не съм ли права? А освен това си свободна да го напуснеш по всяко време, когато пожелаеш. Но… това, разбира се, е само предложение. Как ще постъпиш зависи единствено от теб самата. Аз просто предавам едно послание.
Сигурна ли си — недоверчиво вметна Лора, — че наистина не знаеш кой е той? Успя да събудиш любопитството ми. Сигурна ли си, Лиан, сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна. Ако знаех кой е и го познавах, мислиш ли, че нямаше да ти кажа? Бих ти казала и как е в леглото. И дали си струва да се занимава човек с него, или не. Но в случая нямам никаква представа. Трябва да призная, че аз също съм любопитна. Може би ще поиска да има мен, ако ти не се съгласиш. Постепенно започвам да се уморявам да чакам моя принц да стане крал.
— Добре тогава — припряно вметна Лора, — дай ми малко време да размисля. Кажи на твоя приятел, че трябва да обмисля предложението. Освен това бих искала да науча повече подробности, преди да се впусна в нещо, пък било то и най-обикновена среща. Във всички случаи обаче — добавя тя повече сама на себе си, — много бих искала да зная как изглежда.
Беше й направил предложение. И тя, тази фльорца, щяла „да го обмисли“! Но това не бе всичко, тя вече мислеше за финансовата страна на въпроса. Това не можеше да е истина! Дали всичко това не бе част от някакъв план, целящ да бъде написана статия, един вид изобличителен репортаж? Трент се чудеше дали да не посети Франк Харис, преди той да бе заминат за Лондон.
— Още не си ми казал какво излезе от цялата работа — рече Харис при следващата им среща.
— Ах, да, изпратих да й предадат едно мое предложение — обясни Трент без заобикалки, сваляйки наметката си. — Реших да се отнасям с нея като с куртизанка… щом се облича като такава. И съм изненадан, че като сериозна журналистка, каквато била по твоите думи, все още не е отговорила на предложението ми. А аз, уверявам те, го направих с най-добри намерения.
— Вземаш ме на подбив, нали — каза Франк, повдигайки вежди. — Сериозно, Трент, стари приятелю, кажи ми, че се шегуваш. Не си го направил, нали?
— Разбира се, че го направих. Всичко, което правя, го правя напълно сериозно… или поне почти всичко. Тя ме очарова. А и навярно исках да разбера колко далеч би стигнала. Така би могъл да имаш две статии, два различни погледа върху едно и също нещо — нейния и моя. Поне в случай че приеме предложението ми! Питам се дали ще го стори! И ако го направи, дали ще е само от… да кажем користни подбуди, или в името на изкуството.
— Ти си безценен, приятелю! — невярващо извика Франк. — Знае ли тя кой си?
— Естествено не! Изрично помолих Лиан да не й казва нищо за това. Не, за нея аз съм английски лорд, влюбен до полуда в нея и решен да я откъсне от начина на живот, към който тя, по всичко изглежда, междувременно е привикнала.
— Не мога да повярвам!
— Това е самата истина. Все още чакам отговора й. Всичко, което можах да узная от Лиан, когато за последен път говорих с нея е, че Лора казала „може би“ и пожелала да обмисли предложението.
— Наистина! Лиан ти е казала, че Лора ще обмисли предложението? О, небеса! А мен изобщо не допусна до себе си.
— Така ли? Може би не си бил в състояние да й предложиш достатъчно пари или тя работи на сигурно.
