Дълго потискана страст

Знаейки какво им е…

— Ха! — изпръхтя Харис. — Кой ми го казва. Било ми излязло име, така, така. Ха!

— Главното е да не видя нито един ред за себе си в твоя вестник, Франк. Не забравяй, че ще спечеля дуела.

— Постоянно мисля за това — мрачно отвърна Франк. — Е, поне можеш да ме държиш в течение — каза той, след което добави, вдигайки ръка, за да подчертае думите си: — Кълна се, че от устата ми няма да излезе нито думичка. Нито ще напиша нещо. Просто искам да знам какво става. Трябва да ми обещаеш, че ще ми разкажеш как е завършило всичко, става ли?

— Може би. Ако се съгласи, ще ти кажа. Ако не… е, ще видим. — Веднага след това Трент се сбогува и още по пътя се запита какво става в душата му и защо в най-затънтената част на съзнанието му се бореха толкова противоречиви чувства.

— Но кой е този човек? Кой е той? Откъде мога да знам, че не е някой изверг… не, Лиан, не би го направила, права ли съм?

— Разбира се, че не, скъпа — с болезнен глас отвърна Лиан. След това се засмя и поклати глава. — Мисля, че още не си разбрала правилно как стоят нещата. За теб всичко това е една игра. За мен, за нас, за моите приятелки, е начин на живот и ние сме просто част от този живот. Всичко зависи от теб. Но би трябвало да се чувстваш поласкана, мисля аз. Когато подпишеш един правно валиден документ…

— Правно валиден! Нима тези неща се уреждат юридически?

— Също както и брака — засмя се Лиан и присъстващата на разговора им тяхна приятелка също се разсмя. Тя стоеше, облакътена, на перваза на прозореца в гостната на Лора, с вдигната почти до коленете рокля и си тактуваше нещо с малкото си изящно краче. Това бе Жюстин. Жюстин, с бакърено червената коса, която толкова напомняше на Лора за косата на майка й, въпреки малко по-тъмния й, почти бронзов оттенък.

Понастоящем Жюстин беше много търсена личност. Току-що бе подписала договор с един крал и чакаше новото й жилище да бъде подредено по неин вкус, условие, което бе настоявала да се впише черно на бяло. — Дава ми и една от онези нови коли без коне — словоохотливо обясни Жюстин между две зърна от гроздето, което тъпчеше в устата си.

— Ако работата е сериозна — рече Лиан и хвърли дяволит поглед към Лора, — трябва да искаш поне две от тези… как се казват… автомобили, в случай че си в състояние да издържиш шума и вонята им. Както каза Жюстин, сега те са последният вик на модата. Нещо като това да притежаваш телефон.

Лора, която замислено хапеше устни, рече:

— Не е ли време да видя този мъж? Мисля, че трябва да разбера как изглежда и кой е той.

— Това може да се уреди, но уверявам те, скъпа, че ако той не бе… как се изразявате вие… голяма работа?

— Да.

— … не бих изрекла нито думичка за това предложение. Но този човек е английски благородник…

— С титла?

— Много стара титла, доколкото зная. Той е много, много богат, както вече споменах. Освен всичко останало… — тук тя се засмя с тих, бълбукащ смях — и добър любовник…

— Наистина ли?

— При това не е твърде стар. Виждаш, изцяло от теб зависи как ще постъпиш.

Лора се колебаеше между несигурността и любопитството. Кой беше този мъж? Англичанин? Повечето англичани изобщо не са неин тип. Прекалено женствени са за нея. А и не може да понася провлачения им оксфордски говор, но… в края на краищата винаги има изключения. Като Франк Харис например, който изглежда доста й допада.

От друга страна професионалното любопитство на Лора като писателка се бодеше с недоверието й. Не познаваше никого, с когото би могла да поговори за това. Франк Харис се връщаше в Лондон, надявайки се, както сам неведнъж бе подчертал, тя да го посети. В известен смисъл заминаването му й донесе облекчение, тъй като напоследък Франк прекаляваше с любопитството си по отношение на личния й живот, въпреки че доброто му възпитание го възпираше да се покаже прекалено нетактичен. Но можеше ли да знае човек! В някои отношения Франк я привличаше доста силно, но никога не бе изпитвала ни най-малка потребност да се нареди в списъка на многобройните му завоевания, които той още на другия ден описваше в дневниците си с най-големи подробности.

„О, не, ако трябва да загубя девствеността си — мислеше си понякога Лора, — трябва да е като фойерверк… като заплашителен камбанен звън. А след това… кой го е грижа? Искам само да ми хареса първия път!“

— Ах, между другото — продължаваше да обяснява Лиан — той ще бъде на бала с маски, а след това при Даниел. Поръча ми да ти кажа, че бил сигурен, че ще се откриете, така че бихте могли да решите дали споразумението има някакъв смисъл или не.

— Държиш се доста тайнствено! — ядоса й се Лора.

Лиан безразлично сви рамене.

— Скъпа моя, той бе доста категоричен, а и плаща добре. Наистина изглежда много добре, само това ще ти кажа. Кой знае?

— О, да, кой знае? — нетърпеливо отвърна Лора, питайки се в същия момент как да се измъкне от тази афера, без да навреди на името си… и дали да не доведе нещата до край. Каква власт над решенията й имаше журналистката в нея и каква боязливата девственица? Беше любопитна — нямаше смисъл да го отрича. Нищо не й пречеше да се откаже в последния момент, нали? След като е опознала мъжа и е чула подробностите от предложението му. Кой ли можеше да е той? Някой, когото познаваше? Понякога имаше чувството, че е наблюдавана, дори преследвана. Бе го разказала на Франк, но той само й се изсмя.

Няколко дена по-късно всяка друга мисъл бе изместена от съзнанието на Лора от едно наистина вълнуващо събитие. Научи, че тя — или по-скоро господин Л.М. — е извикан на дуел от някакъв млад виконт, който смятал, че последната й статия петни неговата и на рода му чест.

— Ето! Сега вече наистина си създаде име! — поздрави я Франк. — Помисли само колко глупав ще се почувства младият виконт, когато разбере, че драсканиците, срещу които се е обявил, са дело на представителка на същия пол, който той би искал да защити от подобни мисли! Нека съчиня писмото, което ще му изпратим, става ли?

— Но, Франк! — мило каза Лора, дарявайки го с невинен поглед. — Аз, разбира се, вече приех предизвикателството… всъщност трябваше да го знаеш! И най-добре си дръж устата, иначе, кълна се, ти ще си този, който ще застане пред дулото на моя „Колт“!

Франк добре знаеше, че нищо не можеше да отклони Лора от веднъж взетото решение. Тя не само настояваше да участва в дуела, но и го бе помолила да й стане секундант.

— С удоволствие ще взема Франко за втори секундант… ако не драматизира прекалено много нещата!

13

— Значи наистина ще излезеш срещу него, скъпа? — питаха я приятелките й. — За честа на жените…

— И педерастите! О, забележително! От месеци, може би от години не съм чувала нещо толкова комично! Не бихме ли могли да събираме входна такса, как мислиш?

Лора бе засипвана с въпроси, предложения и окуражителни забележки. Бе се превърнала в символ на освободената жена, равностойна, ако не и превъзхождаща арогантния, надут мъж. Амазонките щяха да се появят в цялото си великолепие — под сигурната закрила на гората, разбира се.

— Постепенно заприличва на цирково представление — с гримаса призна Лора пред Франк Харис, който в крайна сметка се бе съгласил да и стане секундант. — Но все пак е вълнуващо. — Сети се за изложбата за Бъфало Бил, която бе предизвикала фурор в Париж, и неочаквано се засмя. Защо не? Да, защо пък не?

Сега, след като бе имал възможност да свикне с мисълта за дуела, дори Франко изглежда бе склонен да