изчезна. Мисли, гняв, протести…
Не остана нищо, освен една гола, приведена над нея мъжка фигура, която с изкусна, възбуждаща нежност сломи съпротивата й. Не можеше да види лицето му… но всъщност и не искаше. Сатир, който умело разпалваше страстта й, възбуждаше я и я носеше към един връх на насладата, за който не бе й сънувала! И, разбира се, всичко това трябва да бе сън!
— Харесва ли ти така? А така… така? Искаш ли да бъдеш наблюдавана, докато те прелъстяват, да чуваш колко красиво е тялото ти… колко красиви са гърдите ти, с розовите, твърди малки зърна, коремът, бедрата…
— О, не… моля, престанете! Моля ви…
— Престани с преструвките! Харесва ти, нали? Нямаш ли куража да си го признаеш?
— О, боже… мразя ви! Мразя онова, което правите с мен… което чувствам! — гласът й приличаше по- скоро на сподавен вик. Тялото на младата жена започна да се извива и напряга, сякаш се бе скъсала и тънката нишка която го свързваше с питащото й; отбраняващо се съзнание. Защо не я оставеше на мира? Защо не престанеше да я измъчва?
— Кажи го, Лора. Кажи, че ме искаш. Кажи, че копнееш за това не по-малко от мен… по дяволите!
Изглеждаше така, сякаш искаше да проучи всеки сантиметър от тялото й и да го запечата в паметта си, и подобно на някой варварин завоевател да го направи свое и да я остави безпомощна в жестокия капан на собствените й чувства.
Думите лепнеха по езика й, не искаха да се отронят от устните. Скърцайки със зъби от омраза и гняв, тя се отказа от съпротива, остави се в желязната му прегръдка, отстъпи пред неумолимостта на трескавата му страст.
— Хайде, моя скъпа, страстна малка вещице, кажи ми, че го искаш!
И, за бога, тя го каза. Чувствата и копнежът разрушиха защитната й стена, целият насъбран гняв потъна и се разтвори някъде дълбоко в нея.
— Да… о, проклятие! Да… да!
При първия силен тласък Лора извика. Бе се случило толкова бързо и грубо, че почти не й остана време за съмнение или страх.
Но след този подобен на пробождане от кинжал удар тя се почувства освободена. Струваше й се, че някъде много от далече до нея достигала приглушени аплодисменти и гласове. Всичко й бе безразлично. Съзнаваше само какво бе чакала, подтискала и от какво бе бягала толкова дълго. Чуваше собствените си викове — отново и отново, усещайки пронизващите тласъци, които я разтърсваха… и не искаше никога да спрат.
15
На следващия ден Лора се събуди с непоносимо главоболие и без никакъв спомен за това как се бе добрала до къщи. Още горещо изпи почти цяла кана силно черно кафе, преди да реши, че навярно би било най-добре да не се опитва да си спомни онова, което се бе случило или би могло да се случи предната нощ.
Бе изпила прекалено голямо количество от онази ужасно силна ракия, наречена арак и за пръв път бе пушила хашиш — силен и въздействащ върху съзнанието наркотик, както всъщност трябваше да се досети, спомняйки си онова, което бе чела. Всичко онова, което й се струваше, че бе преживяла, трябва да бе просто предизвикана от наркотика и алкохола халюцинация или кошмар, в който фантазията й бе изваяла най-причудливи и странни образи.
Разбира се, нищо от това не се бе случило в действителност. Бе попаднала в безумен кошмар. Отказваше да допусне някаква друга възможност, дори и само за да запази здравия си разум.
Денят й започна както обикновено и малко по-късно следобед се срещна с приятелките си. Предната нощ не бе спомената нито веднъж. Всеки се държеше както обикновено и Лора не искаше да знае нищо. Не! Ще мисли само за забавленията и разговорите… за бъдещето.
След вълнуващия бал, който бе решена да посети и да му се наслади, й предстоеше Лондон с многобройни нови преживявания и предизвикателства. Да се престорела, че се приспособява и така безнаказано да стигнела толкова далеч, колкото било възможно. Хм! Навярно Лондон все пак нямаше да се окаже толкова отегчителен!
Вечерта на бала, докато се обличаше, Лора си спомни за Хелена, която й липсваше, но се утеши с мисълта, че скоро ще я види отново. Хелена й бе помогнала да си избере костюм, едновременно шокирана и вдъхновена от факта, че Лора имаше дързостта, да се облече толкова предизвикателно.
— Нали няма да се покажеш така на публично място? Ах, Лора! Какво ще кажат хората?
Ена… кога най-сетне щеше да разбере, че онова, което хората говорят, нямаше абсолютно никакво значение? Тя бе съпроводила Лора по Рю дьо Кер, където обиколиха малките дюкянчета и сергиите с всякакви вехтории. Накрая по настояване на Лора бяха дръзнали да влязат в едно от малките арабски кафенета, където опитаха кускус и силно подправено агнешко, пиха ментов чай и се дивиха на змийските извивки на танцьорките на кючек. Хелена, разбира се, веднага бе отхвърлила предложението на приятелката си да научат този танц.
— Моля те! Добре знаеш, че това не е за мен! — бе отвърнала Хелена. — Ти си достатъчно силна и смела да направиш всичко, което пожелаеш… и накрая да се измъкнеш невредима! Аз не бих могла. Толкова бих искала да съм като теб, но както добре знаеш, не съм. Аз съм страхливка… не мога да бъда друга, винаги трябва да мисля за последиците и не съм в състояние да се променя!
Бедната Хелена! Винаги прекалено много се притесняваше и мислеше за другите. Може би точно различието в характерите и възгледите им правеше тяхното приятелство толкова жизнено.
Сега Лора изпитателно наблюдаваше отражението си в огледалото — очите с блестящи клепачи, които отразяваха всеки лъч светлина. Тъкмо бе покрила с руж устните и страните си, за да подчертае формата им. Костюмът й от блестящ в различни цветове газ, окичен със златни и сребърни плочици, прелъстително се развяваше и звънтеше при всяко предизвикателно помръдване на хълбоците й, докато се упражняваше пред огледалото. Лора сложи изящно украшение за глава, чийто стигащ до устата й прозрачен воал бе предназначен по-скоро да подчертае прелестите и, отколкото да ги скрие. Цялата бе покрита с рубини и смарагди, чак до блестящия камък във вдигнатата й на кок коса. За да не е съвсем скандално, облеклото й бе допълнено от плътно прилепнало, напръскано в златно и почти прозрачно копринено трико.
Докато си слагаше доминото, Лора не можеше да не се запита дали тази нощ щеше да бъде от празнуващите, арестувани по заповед на благочестивия стар пуританин-фанатик Беринджър, наречен от хората на изкуството и свободомислещите обитатели на Монмартр със сполучливия прякор Pere le Pudeur. „Татко Пюдор“ — наистина забавно!
Е, ако някой нещастен жандармерист се опиташе да я арестува, тя щеше да му окаже достойна съпротива! А след това чичо й щеше да я измъкне от затвора и, бедният, щеше да й се извинява! Всичко зависеше от това и при какви обстоятелства щеше да реши да свали маската и костюма си! Ако изобщо пожелаеше да го стори.
Накрая, след безкрайно обикаляне по улиците с люлеещата се празнична кола, която заплашваше всеки момент да изсипе пасажерите си на паважа, Лора бе малко разочарована. Навсякъде бе претъпкано, дори в „Мулен Руж“, където би могло да бъде много забавно, ако човек успееше да зърне сцената или да разбере някоя дума от песните, които се изпълняваха.
Все пак успя да срещне някои от приятелите си и всички заедно още съвсем рано с облекчение оставиха шумната блъсканица зад гърба си.
— Мили боже! Мислех, че ще полудея! — въздъхна Лиан, веейки си с ветрилото. — Значи отиваме при Даниел… Там поне ще можем да се позабавляваме в малко по-избрано общество!
Жилището на Даниел на престижния булевард Шабане беше луксозно и елегантно — всяко помещение, всеки салон, всяка приемна бе богато мебелирана, просторна и уютна.
Самата Даниел ги посрещна изключително мило. Като домакиня тя единствена от присъстващите не бе нито маскирана, нито костюмирана.
Даниел бе висока и стройна блондинка с блестящи тъмни очи, контрастиращи по странен начин с цвета на кожата и косата й. Носеше се слух, че баща й бил османски турчин, но никой не знаеше със сигурност
