нещо за произхода й. Във всеки случай не подлежеше на съмнение, че тя бе не само образована и културна, но и много елегантна и атрактивна. Лора бе подочула, че Даниел се отнасяла към мъжката част от прислугата си доста по-строго, отколкото към женската, но какво значение имаше в случая това, при положение че бе любезна и гостоприемна домакиня. Знаеше се още, че Даниел бе покровителствана и издържана поне от трима много, много богати и прочути мъже, които знаеха един за друг, но, пленени от чара на прелестната блондинка, изглежда изобщо не се смущаваха от този факт.
След сърдечното посрещане Лора и приятелите й трябваше да изкачат тясно стълбище, на горния край на което неподвижно стояха двама маскирани лакеи с огромни свещници. С изключение на новодошлите, всички останали гости, а според Лора те бяха не по-малко то петдесетина, вече бяха запознати с правилата, както и с привилегиите и предимствата на това разгулно празненство.
Какво значение имаше останалото в нощ като тази? Всичко беше толкова весело, а Париж, приятелите й, тази вечер и много други преди това й бяха дарили такова богатство от преживявания, да не говорим за безценния материал за бъдещи статии!
Всички присъстващи се смесваха съвсем непринудено и се държаха така, сякаш бяха стари познати. В салона се танцуваше, а в трапезарията бе сервиран изобилен бюфет с топли и студени блюда.
Лора бе очарована от пъстрото общество, което Даниел бе събрала тази нощ — всички маскирани и костюмирани с вкус. Лора установи, че оскъдните костюми на някои от жените излагаха на показ много по- голяма част от телата им, отколкото нейният. Идеята на вечерта, бе обяснила на Лора Селест, се състояла в това, всеки да се маскира така, както тайно би искат да изглежда или какъвто би искат да бъде. „Реализиране на фантазиите“ — се бе изразила тя. Колко остроумно! Разбира се, идеята бе всеки да се запита какво се крие зад фантастичната външност и маски на останалите! Дори Лиан трябваше да си признае, че бе доста любопитна.
Междувременно ги бяха превели през няколко различни помещения и накрая ги оставиха всеки да се ръководи от собствените си вкусове и предпочитания. Помещения бяха осветени от електрическа светлина, така че всеки можеше да се наслади на това да вижда останалите и да бъде видян.
„За щастие — помисли си Лора, след като бе обходила с поглед гостите в помещението — няма много други танцьорки на кючек, освен мен“. Лиан в крайна сметка бе решила да се облече като мадам Рекамие и сега трябваше да се огледа за някой подходящ диван, на който можеше да се излегне и да приема обожателите си, по свой вкус да избира някои от тях и да отхвърля други. Селест бе Лукреция Борджия — тайнствена, примамлива и опасна… тя се наслаждаваше на ролята си докрай. Жюстин обясни, че винаги е искала да бъде балерина, и костюмът й отдаваше дължимото на прелестните й крака. А младата, невинна на вид Анжел представляваше хубавичка нимфа, която постоянно хвърляше погледи през рамо, търсейки сатир или гръцки бог, който да я преследва, за да я метне на рамо и отвлече. Анжел бе актриса и Лора я харесваше заради прямотата и откровеността й. В момента тя си търсеше „покровител“, който, разбира се, трябваше да е изключително богат и не особено ревнив, тъй като тя с удоволствие лягаше с всеки, който й харесаше, независимо дали ставаше дума за някой принц, коняр или добре сложен лакей с мускулести бедра. В момента поне тя изучаваше един такъв, докато четирите жени се разхождаха из помещението, обмисляйки с какво да се заемат най-напред. Не след дълго щяха да се разделят и всяка от тя щеше да следва единствено собствените си настроения.
Лора възнамеряваше да си позволи само толкова, колкото сама прецени. Чувството, че е загубила контрол над себе си, не й допадаше ни най-малко. И онова, което се бе случило или е можело да се случи през онази нощ, за която избягваше да си спомня, нямаше да се повтори никога! Днес тя бе само зрител, не и участник в поредната вдъхновена от хашиша оргия. Поне така убеждаваше сама себе си. Не възнамеряваше да влиза в малката стая с тапицирани с червен сатен стени, откъдето се носеше прекалено силният, натрапчив мирис на хашиш.
— Не мога да те виня, скъпа! — съгласи се с нея Селест, когато Лора отрицателно поклати глава. — Понякога е добре човек да се отдаде на определени настроения, но понякога — не. Лично аз предпочитам тази вечер да се чувствам силна и пълна с енергия. Това тук…
Едва когато Селест посочи към него, Лора забеляза високият лакей, който стоеше неподвижен в една ниша пред стаята, от която двете току-що бяха излезли. Човек лесно можеше да го вземе за някоя статуя! Мъжът държеше пред себе си табла с някакъв бял, кристален прах.
— Това е нещо съвсем различно от хашиша, уверявам те, скъпа моя — продължи Селест, съвсем правилно изтълкувала недоверчивото мълчание на Лора. — Когато пушиш хашиш, ставаш как да се изразя? — вглъбяваш се в себе си. Това тук е кокаин едно съвсем различно преживяване! Ще се почувстваш необикновено жизнена, необикновено… е, сама ще се убедиш, ако ти стиска. Този професор Фройд, на когото толкова много се възхищаваш… той е казал, че кокаинът прави разсъдъка му много по-бистър. Значи…
В единия край на таблата бяха подредени тънки сребристи пръчици с дължината на малкия й пръст. Лора наблюдаваше с любопитство как Селест взе една от тях, наведе глава и смръкна прахчето дълбоко в ноздрите си.
— Хм! Чудесно! Точно от това имам нужда тази вечер! Сега съм готова да премеря сили с всеки и всичко, уверявам те! — Тя смръкна още няколко от прахчетата, след това отметна глава назад, давайки воля на предизвикателния си смях, който този път бе по адрес на Лора.
„Ако ти стиска“, бе казала. Лора имаше чувството, че честта й е заложена на карта.
— Е, сега, след като ми показа как се прави, мога да опитам… да видим как ще ми подейства!
Лора взе една от малките сребристи пръчици и последва примера на приятелката си.
— Първо издишай, а след това го смръкни. Да, точно така! А сега повтори същото с другата ноздра. Скоро ще се научиш как се прави и колко от праха трябва да се вземе!
Усещането бе странно. Лора пое дълбоко дъх и стисна очи, за да сдържи бликналите в тях сълзи. Ако не се изложеше да кихне или да си изтрие носа, щеше да е издържала достойно този нов изпит! Получи слаб световъртеж, но неочаквано започна да възприема всеки и всичко около себе си необикновено отчетливо. Дори примамливите звуци на музиката, долитащи от балната зала. Селест се бе оказала права — кокаинът бе нещо съвсем различно от хашиша. Но от друга страна, защо изобщо трябваше да си прави експерименти с тях?
Лора реши да зададе този въпрос на Селест следващия път, когато отново останеха насаме и им се удадеше възможност да разговарят сериозно. Защо да търси бягство в нещо, от което нямаше нужда и дори не желаеше, просто защото бе модерно? Колко ненужно и дори глупаво!
Е, за това — по-късно! Щеше да има време да обмисли всичко, което бе преживяла и научила и да поговори за това. Време да седне сама и да пише. Но сега, в този момент музиката я викаше и тя по необясним начин се почувства носена от вълна чиста енергия и вяра в себе си.
— Май ти се танцува… тактуваш си с крак! — забеляза Селест, чиито очи проблясваха през прорезите на маската й. — Искаш ли да отидем? Ела да видим какво ще намерим там… а ако се изгубим в навалицата, ще се срещнем по-късно, нали?
В златната зала, в която се втурнаха, нямаше столове покрай стените за стари моми и придружителките на младите момичета. Високият, подобен на купол таван бе изрисуван в пастелни цветове и изобразяваше херувимчета, купидони и сатири, вземащи участие в оргиите на гръцки богове и кентаври. По стените висяха огледала с ламперии, всяка от които представляваше изкусна, украсена с брокат бродерия, изобразяваща също сцени на сладострастие и оргии, включващи всевъзможни плътски радости.
Всички танцуваха… от време на време сменяха партньорите си и се въртяха в лудешки вихър. Една постоянно меняща се картина, отразявана от лъскавия под и огледалата по стените.
Застанали все още колебливо на прага, Селест и Лора бяха сграбчен и издърпани сред танцуващите, където музиката и усещанията ги погълнаха.
Анонимността на костюмите и маските придаваше на присъстващите чувство за сигурност и свобода. За щастие, днес нямаше да се състои традиционното сваляне на маските в определен час. Колко умно и предвидливо от страна на Даниел!
В лекия си костюм Лора се чувстваше напълно свободна, необуздана и неспъвана от нищо.
Тя танцуваше… о, можеше вечно да танцува така, ако не бе усетила празнота в стомаха си, която й напомни, че от часове не бе слагала нищо в устата си. Вече не бе в състояние да устои на мисълта за залата с изкусителния бюфет. Нямаше нужда от кавалер, който да й пълни чинията… можеше да си хапне от
