Както Лора скоро разбра, залозите бяха доста по-различни от обичайните. Едно завъртане за пари, а следващите за всичко, което можеше да се заложи. Приемаха се всякакви облози — къщи, коне, ловни кучета, дори любовници. Лора блъфираше, дразнеше го и го предизвикваше, а накрая предложи като залог себе си. Срещу всичките му имения, каквито и да бяха те. И загуби. Загуби! Боже, какво бе загубила? Какво щеше да означава това за нея? Какво щеше да иска той от нея?
Надигна се като замаяна от масата, смътно долавяйки многозначителния ропот наоколо. Нима всичките тези хора се бяха събрали, за да наблюдават изхода от играта им? Връхлетя я чувство на унижение, но когато усети дългите му, стоманени пръсти да се впиват в лакътя й и неумолимо да я вдигат на крака, тя изправи гръб и гордо вирна глава.
Сякаш много от далече дочу гласа му съвсем мимоходом да обявява:
— Моля да ни извините. С госпожицата трябва да обсъдим важни делови въпроси.
Лора знаеше, усещаше, че в този момент погледите на всички присъстващи са обърнати към нея. Въпросителни… преценяващи! О, боже, само тази мисъл бе достатъчна, за да я накара да надене на лицето си гримаса на безгрижие, почти безразличие. Не би понесла някой от тези погледи да открие бушуващия под крехката повърхност на самообладанието й вихъра от чувства.
Тя бе замаяна от ужас, неспособна дори да се запита за последиците от лекомислието си. Но някак трябваше да направи така, сякаш за нея това бе част от удоволствието от играта. От опасната игра, в която се бе впуснала с ясното съзнание за поетите рискове. Е, сега щеше да се наложи да плати за безразсъдството си! Но нямаше да открие пред никого чувствата и страховете си.
— Ах… много жалко наистина… все още е толкова рано! — привидно безгрижно избъбри Лора, въпреки че устата й бе пресъхнала и тя болезнено се нуждаеше от чаша шампанско. Само да не бе настоявал да я влачи след себе си, така че й костваше огромни усилия да запази равновесие и външното си спокойствие. Къде я водеше? Неволно се почувства като военен трофей, помъкнат от някакъв завоевател!
— Не мога да издържа на темпото ви, по дяволите! — просъска през зъби тя. — А и, знаете ли, наистина не е необходимо да използвате сила. Причинявате ми болка!
Съвсем неочаквано леденият нощен въздух блъсна Лора, която, вкаменена от ужас и неспособна да произнесе нито дума, се опитваше да си поеме дъх.
За бога, къде я водеше? И какво щеше да прави с нея? Тя зъзнеше и бе като замаяна. Неочаквано усети на раменете си тежестта на кожената си наметка, която я обгърна с топлината си.
— В пъкъла няма място за замръзнали девици — чу го да казва, вдигайки я и натъпквайки я в закритата карета пред къщата. — Обичам жените ми да са топли и отзивчиви. Стоплихте ли се? Или зъбите ви все още тракат от студ?
Той я притисна към себе си, наполовина върху коленете му, като някакъв неудобен пакет. Ако не бе толкова безпомощна, Лора щеше да се брани със зъби и нокти. Тази мисъл й хрумна, докато се опитваше да се освободи от кожената наметка, която я обгръщаше и спъваше движенията й.
— Престанете да се мятате… ще имате достатъчно време и възможности за това, уверявам ви. Но този път ще бъдем само двамата. Надявам се, няма да промените решението си и да се отметнете от облога… сега, когато не сме пред погледите на всички онези хора, нали? — Той се поколеба за миг. — Не, мисля, че сте прекалено горда и надменна, за да се откажете от нещо, в което веднъж вече сте се впуснали!
— Престанете! Престанете веднага! — Най-сетне си бе възвърнала гласа. — Няма нужда да ми казвате всичко това и да ми се присмивате! Ох, зная, че сключихме нещо като сделка, когато вие спечелихте, а аз загубих! И ще изплатя дълговете си, но всичко си има граници! А вие не сте господар на чувствата ми. Правете каквото искате… какво чакате! Не мога и няма да се преструвам, че изпитвам към вас нещо повече от омраза и презрение, разбрахте ли ме добре? Може да сте спечелили правото да разполагате с тялото ми, Луцифер, но душата ми няма да притежавате никога! Нито пъклен, в случай че сте си въобразявал нещо подобно!
Мъжът отвърна с глас, който я проряза като скрит в коприна кинжал:
— Не бъдете толкова сигурна! Дори и в самата себе си! Това е причината да загубите тази нощ — бяхте прекалено самоуверена, а навярно и прекалено сигурна, че ще се окажа достатъчно джентълмен да не поискам да ми се издължите! Може би наистина тази вечер само ще вкуся от прелестите ви, а ще ви взема друг път. Ако все още си струва, разбира се, и ако все още ви желая!
— Никога! — тя го отблъсна силно. — И не си мислете, че междувременно не съм открила кой сте… и че не ви мразя…
— О, това ще разберем по-късно, нали? Но първо бих искал, докато въпреки дръзките си думи и мятането си сте толкова… сте — на мое разположение… бих искал сам да установя някои неща!
О, боже… какви ги бе забъркала? Колко ли далече щеше да стигне този дявол! И колко дълго щеше да се наложи да търпи унижението, което той изглежда умишлено и с удоволствие й причиняваше?
Сега двамата бяха в карета под наем и отпред на капрата имаше кочияш, но въпреки това без следа от благоприличие непознатият й се подиграваше, играеше си с нея и се държеше така, сякаш пред себе си имаше някоя евтина уличница, готова за няколко Франка да направи всичко и да се изложи на всякакви унижения. Непоносимо! Изглеждаше й невъзможно това да се случва с нея и тя да е принудена да търпи всичко това!
Беше я свалил от скута си и притиснал към неудобната пейка на люлеещата се, подскачаща карета. Мъжът я притискаше с тежестта си и Лора беше неспособна да помръдне, а сега неочаквано пъхна единия си крак между бедрата й и ги разтвори.
Лора не можеше да движи ръцете си. Той — тежестта и близостта му почти я смазваха — бе пъхнал ръка под кожената наметка. Беше принудена да търпи настойчивите му, нагли пръсти, които си позволяваха всичко, без да може да му попречи.
Под прилепналото към тялото й копринено трико Лора бе гола и сега започна да проклина лекомислието си. Мъжът замислено започна да движи палеца си между бедрата й и изненадващо проникна в нея — закачливо… възбуждащо, дявол го взел… проникна в нея точно толкова, колкото да не разкъса тънкия плат на трикото.
Тя го мразеше, мразеше го! И желаеше по-скоро да свърши онова, което бе намисли. Тя нямаше да моли за милост. О, не! Нямаше да се предаде… нямаше да му достави удоволствието да я види капитулирала. И въпреки това не след дълго вече не бе в състояние да попречи на реакцията на тялото и сетивата си, обзета от чувството, че е лишена от собствена воля.
Той се наведе над нея… започна да целува влажните й отворени устни, след това по мокрите й от сълзи страни целувките му стигнаха до слепоочията й и се върнаха върху устните — точно навреме, за да заглушат тихия й неволен стон.
Той й говореше — на всички езици, които тя знаеше… по възможно най-груб начин, така както един мъж говори с уличницата, за която е платил.
— Как ти се харесва? Колко мъже си имала от последния път? Намираш ли възбуждаща мисълта, да те взема още тук?
Накрая платът на трикото й поддаде… Нищо вече нямаше значение, тя вече не бе в състояние да избегне надигащите се, бурни вълни от чисти усещания, които я заливаха и разтваряха всичко останало.
Как бе възможно? Как можеше дотолкова да загуби самоконтрол и да се остави в ръцете на подобен грубиян… на такова животно?
Мислеше, че ще я вземе грубо и безчувствено, както веднъж вече го беше направил. Бе я накарал дори да го очаква и желае…
Тогава мъжът неочаквано спря… отдръпна се от нея, дори я погали унесено по бузата, преди да извика към кочияша:
— Ах, да… това е адресът, Марсел. Благодаря. Почакайте ме, ако обичате, докато изпратя госпожицата до вратата!
Тя беше бясна, задето постъпи така с нея. Дори бе дръзнал да каже: „Този урок е достатъчен за днес, сладка моя уличнице. Може би в скоро време ще последва и друг, хм, ако съм в настроение…“ Дали разглеждаше това като победа или някаква форма на отмъщение? Но за какво? Тя не каза нито дума повече, той — също. Изтръгвайки се от вцепенението си, Лора успя някак си да отвори вратата. Адел щеше да я очаква. На сутринта щеше да напусне Париж, а след това… Не искаше да мисли повече. Вратата се
