„Хубавата Лора“ бе чул да я наричат, без тогава все още да дава ухо на клюките и да се интересува от богати американки, които се забъркват в глупави авантюри. Но сега… да, сега бе напълно обсебен и очарован. В края на краищата тя трябва да бе наследила от Жинет и нещо друго, освен циганските й очи и издаващите опърничавия й нрав трапчинки. Невярната Жинет, която бе смятал за своя и дори, пренебрегвайки миналото й, възнамеряваше да се ожени за нея. Сега се питаше какъв ли опит с мъжете беше натрупала очарователната дъщеричка на Жинет. Бе решен да установи това и то преди някой да го е изпреварил.
Графът умело се бе погрижил Лора да бъде поканена на приема във френското посолство, който се смяташе за едно от най-бляскавите събития на този сезон в Лондон. Беше се погрижил и на масата да получи мястото до госпожица Морган.
Бе съвсем сигурен, че тя ще се появи — без съмнение домакинята й, графиня Седжуик, щеше да се погрижи за това!
А след това? Естествено скоро щеше да разбере, но Мишел имаше едно съвсем определено предчувствие. Каквато майката, такава и дъщерята? Нямаше търпение да узнае това.
19
— Да ме бе оставила да се наспя след онова шампанско и хайвера! — оплака се на приятелката си Лора. — Мили боже, Ена… колко често си го правила? Как издържаш? И колко още покани е приела за днес свекърва ти? Капнах от това постоянно преобличане!
— Тази вечер е прочутият френски прием, както отскоро го наричат. Мисля, че Уелският принц също ще бъде там. Сигурно ще е интересно, Лора. Наистина. Не ме гледай така ядосано! Може пък да ти е приятно!
Лора бе пристигнала в Лондон с мисълта, че непрестанно ще се отегчава, но в действителност животът на Острова се бе оказал наистина забавен… особено след като бе представена на граф Д’Арланжан!
— Изпихте толкова много вино и шампанско, момичето ми, че вече едва ходите! — неодобрително забеляза лейди Хонория на връщане от приема във френското посолство. — И не мислете, че не зная какво се е разиграло между вас. Той съвсем определено бе нагласил всичко… какви интриганти само са тези французи! А вие, госпожице, му посветихте прекалено много време… и прекалено често му се усмихвахте! Какво си въобразявате? Ха! Вече разбрах, че обичате да си играете с огъня само за да видите дали ще ви се удаде да се измъкнете, без да се опарите. Но да си играете с някой мъж е съвсем друго нещо! Или той си играеше с вас? Наясно ли сте всъщност по този въпрос…
О, да, графиньо — спокойно я прекъсна Лора. — Ако искате да ме попитате дали съм наясно с това, че преди много време Мишел Реми е бил сгоден за майка ми, отговорът е да, разбира се. Аз дори му казах, че зная всичко за тяхната връзка! — Тя отвърна на предизвикателния поглед на графинята, без да мигне, а след това продължи: — А той знае, че аз съм била онази, която бе извикана на дуел от неговия син, но това само го развеселява! Честно казано, графът много ми допада. Той е интелигентен, добре информиран и…
— Ха! И, допускам, също толкова изкусен във флиртовете, колкото вас! — сърдито изфуча лейди Хонория. — Но това не е всичко, знаете ли! Сигурно го намирате привлекателен и интересен… също както и той вас. Още повече като се има предвид миналото. Но, за бога, за вас ще е много по-добре, ако гледате към бъдещето и запазите разсъдъка си бистър! Както сама ще се убедите, понякога на всички ни се налага да мислим практично. А вие имате доста по-добри шансове от този френски граф. Наистина — продължи графинята, отправяйки й многозначителен поглед, — вие, скъпа, сте в чудесната позиция на жена, която може свободно да избира! Не ме разочаровайте, като прибързано се спрете на този отегчителен граф!
Лейди Хонория се облегна назад и притвори очи, за да покаже, че за нея разговорът е приключил. Поне за момента. Искаше да остави време на Лора да помисли върху казаното. Импулсивните постъпки влечаха след себе си неизбежни последствия и колкото по-скоро Лора научеше това, толкова по-добре за нея. И тъй като момичето й бе влязло под кожата, тя се надяваше, че като осъзнае собствената си цена, госпожица Морган ще е в състояние през следващите няколко месеца да запази ума си бистър. Е, независимо дали щеше да й удаде или не, това бе част от играта. И кой можеше да предвиди до къде ще доведе някое съвсем неочаквано обстоятелство. „Когато човек остарее — със задоволство мислеше графинята, — успява да се дистанцира донякъде от нещата и вече предпочита да бъде зрител, пред това сам да участва в надпреварата.“ Е, тя бе изпълнила дълга си и я бе предупредила. Какво щеше да стори Лора, си бе нейна работа. Тя се надяваше, че момичето няма да я разочарова и да стане за смях.
Тази нощ, след като изпи шоколада си, лейди Хонория заспа дълбоко и спокойно, което не можеше да се каже за Хелена, нито за Лора.
Хелена бе измъчвана от мисли и спомени, затъваше в блатото на собствената си нерешителност. Тя не знаеше защо точно днес трябваше непрекъснато да мисли за Франко. Какво очакваше той от нея? Имаше чувството, че цял живот се е опитвала да угоди на другите. Само Франко бе останал недоволен — той искаше повече от нея, искаше всичко. Омъжвайки се за Арчи, бе удовлетворила желанието на околните, пренебрегвайки своите собствени. Съпругът й изглежда със задоволство бе установил, че тя нямаше особено големи изисквания към него. Освен това рядко им се бе удавало да останат насаме, включително и по време на сватбеното си пътешествие, което прекараха в лудешко препускане из Европа.
Бяха нощували във вили, замъци, в най-добрите хотели и Хелена бързо беше разбрала какво се очаква от нея и бе свикнала да приема ролята си, без да задава много въпроси. В края на краищата това бе сделка, нали? Парите на баща й срещу една английска благородническа титла. И ако не бе срещнала Франко — толкова различен от мъжете, които си избираше за любовници, докато Арчи беше в някой далечен край на света… е, тогава тя навярно би била доволна от живота си и би се примирила с наложените й ограничения.
Постоянно й бяха натяквали, че дискретността е най-важното нещо. Трябваше да го чуе дори от свекърва си, която сигурно се досещаше за връзката й с Франко. Лора, от своя страна, я бе подканила или да забрави Франко, или, в случай, че не бе в състояние да го стори, да се реши веднъж за винаги.
— Трябва да престанеш да мислиш за това какво ще кажат хората, Ена — тихо й бе прошепнала Лора. — За бога! Какво всъщност искаш? Доволна ли си от живота, който водиш? Щастлива ли си? Истински щастлива ли си, Ена? Мислила ли си какво би те направило истински щастлива?
Хелена се боеше да мисли за отговорите на тези въпроси.
Преди да срещне Франко, не бе познавала физическото привличане и копнеж по някого. Преди него бе имала и други любовници — някои от тях подбрани от Арчи — хора, за които той смяташе, че биха могли да му бъдат от полза. Но тя никога не бе изпитвала някакви истински чувства към тези мъже. „Като някоя добра уличница“ — бе я подиграл веднъж Франко. Никакви чувства, докато не се бе появил той, не я бе погалил, не бе поговорил с нея, проявявайки интерес и към най-незначителната подробност от живота й. Затова колкото и да се опитваше, тя не успяваше да го прогони от мислите си и просто да се върне към живота на безучастна, елегантна и малко отегчена жена, в каквато смяташе, че се е превърнала.
Да върви по дяволите! Той я бе докоснал и бе освободил някаква скрита в нея сила, за чието съществуване тя дори не подозираше. Защо след това отново бе унищожил всичко?
— Хелена, избягай с мен — бе настоявал той. — Все едно къде… само да сме заедно. Арчи може да реши да се разведе с теб… макар че кой го е грижа? За бога! Баща ти е натрупал милиони като златотърсач, а моят е бил наемник и спекулант. Толкова ли е важно за теб да бъдеш графиня?
Той не бе пожелал да се вслуша в гласа на здравия разум. Но в края на краищата защо трябваше да се различава от всички останали мъже, които тя бе срещала. Въпреки молбите й, той категорично бе отказал да направи компромис… заради нея. Дори не се бе опитал да се постави на нейно място, да разбере
