отговорностите и задълженията й. Всичко това бе разбило сърцето й и за да се защити и да не обезумее напълно, а накрая тя се бе появила пред него с друг мъж.
Но защо бе избрала точно този отвратителен негодник Реджи Форестър?
Свързвайки се с Реджи, бе изгубила Франко. А той, изглежда без изобщо да се колебае, бе насочил цялото си внимание към сестра му Сабина. Сякаш връзката им е била съвсем мимолетна и маловажна! Сякаш Хелена не е означавала нищо за него, не е изпитвал нищичко от онова, за което й говореше.
Бе постъпила правилно и разумно, слагайки край на една връзка, преди тя да е отишла твърде далече и да е станала опасна.
В края на краищата тя беше графиня Седжуик, съпруга на мъжа, за когото всички предричаха, че след време ще стане един от най-важните държавници на Британската империя. Би трябвало да е щастлива. Или най-малкото доволна от онова, което притежаваше! Или не? Имаше всичко, което би могла да си пожелае една жена… и все пак нямаше нищо от онова, което тя действително желаеше!
Хелена зарови лице в дантелената възглавница. Накрая заспа от изтощение с мокри от сълзи страни.
Лора също дълго не можа да заспи, въпреки че бе обещала на граф Д’Арланжан съвсем рано на другата сутрин да излезе с него на езда. Защо бе толкова неспокойна? Меката й копринена нощница се бе вдигнала високо над коленете й и докато нетърпеливо я оправяше, Лора се запита защо изобщо я бе облякла. Само да не шокира камериерката, когато на сутринта й донесеше обичайната закуска от кафе и кифлички? „Не зная — мислеше Лора, — не зная защо съм толкова неспокойна и не мога да спя. Мишел Реми, някогашният любовник на мама.“ — Лора неволно си задаваше въпроса какво бе имало между тях. Може би на това се дължеше интересът й към този мъж…
— Трябва да призная, че от самото начало бях любопитен… нещо повече — направо напрегнат. Но сега, когато се запознахме и имах възможността да разговарям с вас, съм истински заинтригуван. Не само защото се дъщерята на Джинет, но и защото намирам, че сте очарователна жена!
Тя съвсем ясно си спомняше думите му. Представяше си ги двамата — Мишел и майка й. Що за чувство щеше да бъде това, ако тя… опита се да прогони тази мисъл, която неусетно се бе промъкнала в съзнанието й, но, по дяволите, Мишел Реми наистина я интересуваше! Нямаше представа, а и не искаше да прави предположения колко далеч би отишла в отношенията си с него и дали подобно на майка си просто искаше да го прелъсти и да спре до там.
От време на време заспиваше неспокоен сън, но в съзнанието й нахлуваха нови видения, които не й даваха мира. Образи, които се опитваше да забрави, да прогони. Така, на границата между съня и реалността, тя беше ту самата себе си, ту майка си. Имаше нещо между майка й и баща й, което Лора не можеше да разбере. Когато мислеше за тях, винаги се виждаше като дете да чака пред вратата на спалнята им да се появят. Спомни си, че открай време бе измъчвана от въпроси, които не смееше да изрече. Никога не би желала толкова бурна връзка, убеждаваше сама себе си тя.
Образи, дочути думи, тръшкане на врати, зад които изчезваха. За да се появят отново малко по-късно, сякаш нищо не се бе случило. Не, това не бе за нея, никога! От друга страна обаче, докъде се простираше приликата й с нейните родители? Трябваше да разбере, дори и да се боеше от онова, което можеше да открие.
Нощта отлиташе, а сънищата нямаха край. Лора се мяташе насън, изрита завивката и тъй като огънят в камината бе изтлял, скоро отново трябваше да я придърпа върху замръзналите си рамене.
Покрай нея летяха улици, хотели, къщи и места, които бе видяла и напуснала, за да събира нови впечатления. Опери… „Ла Скала“… Париж… Виена… Русия. Лекции и разговори.
Виждаше самата себе си — винаги различна, да се отразява в някакви огледала. Толкова много различни огледала… различни лица… маски… Не! Тя се тресеше от ужас, но постепенно потъна в дълбок, непробуден сън.
20
— Проклет да съм, ако покажа, че знам дето е в Лондон! Поне от приличие можеше да ме осведоми! — гневно обясни Франко, докато с големи крачки кръстосваше кабинета, осветена от огъня и раздразнено си играеше с кадифените завеси. — Въпреки че дочух, че скъпата ми сестричка умее да си намира занимания — продължи той. — Тя и нейната интимна приятелка, графиня Седжуик! Лора е в Лондон едва от няколко седмици и вече е в устата на клюкарките, а всички авантюристи тичат подире й, включително и братът на скъпата ни малка Сабина. Да не говорим за граф Д’Арланжан. А това е малко прекалено, струва ми се! В края на краищата Лора е в течение, макар и да не ми се вярва, че лейди Хонория подозира нещо, иначе със сигурност не би го допуснала. Ако трябва да бъда искрен — тук Франко неочаквано се обърна към приятеля си, който стоеше пред пращящия огън, — обидно ми е, че винаги трябва да научавам за най-новите й авантюри от чужди хора!
— Като нашата обща позната, например, очарователната и любезна госпожа Уестбридж! — с безстрастен глас отвърна Трент Чаланджър. — Имаше право, що се отнася до нея… тя е изключително добре информирана, а освен това и необичайно услужлива.
— О, да… такава е! — Франко се ухили неволно. — Но наистина, Трент! Все пак съм неин брат! Какво да правя!
— Може би трябва да поговориш сериозно с нея — предложи Трент с безизразен глас. — Не мислиш ли, че тя може да се нуждае от братски съвет?
— Но тя няма да чуе и дума от онова, което ще й кажа — обясни Франко и не след дълго се сбогува. След като го изпрати, Трент против волята си бе обсебен от мисли за вятърничавата му сестра.
„Прелестната Лора“ бе я нарекла жълтата преса. Нямаше месец откакто бе в Лондон, а вече бе накарала целия град да говори и пише за нея! Новата кралица на балните зали! Лицето и тялото й вече красяха евтините пощенски картички и дори пристегната в корсет и в строго вечерно облекло, тя се бе превърнала в тема на нескончаеми разговори и предположения. Издаваше я онази тайнствена усмивка, тъй неотразимо прелъстителна. Обещание и предизвикателство, което можеше да се превърне в заплаха. Защото под копринените одежди, които прекалено лесно можеха да бъдат свалени, имаше не само красота но и дълбини от страст и чувственост. Да върви по дяволите!
След това Трент наруга сам себе си, минавайки на испански, който винаги му бе на езика. Тя се бе оказала отзивчива и податлива, а той бе имал глупостта да я вземе, вместо да я остави на първия, който я пожелаеше — мъж или жена, за нея изглежда нямаше особено значение! Съвсем открито го бе очаквала, бе копняла, дори молила за това, малката уличница! А сега, на практика изгубила девствеността си и натрупала опит в изкуството да се преструва и играе всякакви роли, Лора Морган се бе превърнала в звездата на града, преследвана от почти всеки честолюбив мъж, ламтящ за богатството й, а навярно и за нея самата. Би направил грешка, за която навярно щеше да се наложи да плати, ако се ожени се накрая за госпожица Морган, преди някой да го изпревари. Реджи Форестър, например, с чиято сестра, представена му от Франко, Трент спеше напоследък. Не биваше да забравя, разбира се, и граф Д’Арланжан, някогашен любовник на Джини Морган, който случайно се оказа баща на онзи нещастен виконт, който Лора за малко не уби. За щастие се бе задоволила само с това, да го направи за смях пред всички.
— Не мога да се оправя със сестра си — бе казал Франко. — Бих се радвал, ако предприемеш нещо! Ако не ме лъже паметта…
— А аз бих се радвал, ако не ми напомняш някои неща!
— Тогава значи си се отказал от намерението си да се ожениш за нея? Не мога да ти се сърдя за това! Тя е невероятно своенравна и неразумна. Жал ми е за всички онези нещастници, които си въобразяват, че са влюбени в нея!
След това Франко бе добавил, че сестра му щяла да преживее истински шок, научавайки, че херцог Ройс, за когото всички говореха, всъщност бе неин стар познат.
Трент изруга наум и както много често преди това и се запита защо бе приел онова, което искаха от него властния му дядо и господин Бишъп. По една забележителна ирония на съдбата, а и подтикван от честолюбието на баща си, той бе станал херцог Ройс. За нещастие трябваше да носи и бремето на отговорностите, произтичащи от проклетата титла. Наследствени данъци, аренди, разпръснати из Англия и Ирландия имения. А отгоре на всичко и мястото в камарата на лордовете, за което господин Бишъп бе на
