мнение, че можело да се окаже от полза.
Когато научи, че баща му е починал от сърдечен удар, Трент не изпита нищо.
Отговорът му на новината, че вече е херцог Ройс, бе същият като онзи на дядо му Доминик: „Плюя на проклетата титла!“
Разбира се, господин Бишъп бе онзи, от когото научи новината! Всемогъщият, всезнаещ господин Джим Бишъп и външният министър на Съединените щати изглежда имаха други планове и намерения. А размахът на техните планове и начинът, по който той, Трент, щеше да се окаже въвлечен в тях, щяха да проличат едва когато вече бе твърде късно, а той — прекалено затънал в цялата тази работа.
— Целесъобразност, Чаланджър! Ваша светлост, нали така се казва. В момента имаме нужда от вас тук, разбирате ли? В Европа стават някои неща… особено в Англия. А вие ще имате не само място в камарата на лордовете, но и достъп до висшето общество. Няма нужда да правите нищо, освен да си отваряте очите и ушите… отначало просто да опипвате почвата. А в последствие може би ще произнесете една-две речи в парламента. Ах, да, между другото Паркхърст от посолството ще се свързва с вас от време на време… а без съмнение и вие с него! Когато е необходимо.
След тези думи господин Бишъп беше отместил стола си назад, а Трент бе избухнал гневно:
— Момент, нещата не са толкова прости! Аз съм американец, забравихте ли? Ако не бях, нямаше да бъда забъркан в тайнствените ви машинации! А както вие много добре знаете, ако изявя претенции към титлата и мястото в камарата на лордовете, би трябвало да се откажа от американското си гражданство. Какво бихме спечелили с това?
— А, ако се безпокоите за това, всичко вече е уредено. Sub rosa, разбира се. Когато всичко отмине… е, тогава ще можете да вземете решение, хм. Що се отнася до нас, нищо не ви пречи да си останете американец толкова дълго, колкото желаете… между нас… но не и за другите. Разбирате ли какво имам предвид?
— Ха! — унило бе рекъл Трент, измервайки Джим Бишъп с присвитите си, леденостудени очи. — Предполагам, друга гаранция няма да получа?
— Досега няма случай да не съм удържат на думата си — хладно бе отвърнал господин Бишъп. — Е, значи ще се чуем? А междувременно сигурно ще намерите начини да се забавлявате. За днес довиждане, Чаланджър… или по-добре, ваша светлост, херцог Ройс.
По дяволите Бишъп с неговата хладна арогантност и заповеди! Внезапно лицето на Трент се разтегли в изключително злобна усмивка. Бяха го посъветвали, да, дори насърчили да се забавлява и — както бе съмнение би сторил господин Бишъп — да „се възползва от новия си статус“. Е, той щеше да изиграе ролята си добре. Защо не? Нямаше какво да губи, а можеше да спечели това-онова!
Във всеки случай там бе Лора Морган и неизбежната среща с нея. Среща, която очакваше с нетърпение, въпреки — или може би именно защото не знаеше какво щеше да излезе от това и как щяха да реагират двамата с нея.
Удивително беше колко лесно златисто-розовият лик на Сабина бе изместван в представите му от пламтящия образ на Лора. Той твърде живо си спомняше тежките й, падащи почти до талията коси, цвета и копринената мекота на кожата й, усещането от допира с нея, навсякъде.
Сбърчил вежди, което му придаваше доста мрачно изражение, Трент с дълги крачки измерваше библиотеката от единия край до другия. Защо, по дяволите, бе допуснал да се промъкне в мислите му като отрова? Рано или късно щеше да я срещне, а междувременно имаше достатъчно други неща, за които да се тревожи. Сделки — всички онези нескончаеми правни въпроси, с които с голямо нежелание се занимаваше. Трент почувства известно облекчение, когато Хъджис, икономът, останат още от времето на баща му, почука на вратата и го осведоми, че е пристигнал господин Уедърби.
— Ах, да, разбира се, очаквах го. Въведете го, Хъджис, и донесете червено вино или каквото там се предлага в подобни случаи!
Хъджис почтително сведе глава, преди да се отдалечи. Херцогът, намираше той, изобщо не приличаше на баща си. Дори и външно. Сред прислугата се носеше слух, че майката на негова светлост била испанка. Но въпреки заплашителния си, мрачен вид настоящият херцог Ройс поне бе джентълмен, а това все пак бе нещо! Говореше се дори, че навярно лейди Маргарет щяла да се върне в къщата, за да изпълни ролята на домакиня.
Господин Уедърби, адвокатът на Трент Чаланджър, бе натоварен с овехтели папки с дела, които съдържаха безчислени, осеяни с латински фрази документи. Господин Уедърби, застаряващ мъж с посребрена коса и мустаци, приемаше много сериозно етикета и онова, което считаше за свои задължения, и най-вече обстойното разяснение на всички подробности, свързани с наследените от младия херцог Ройс имоти.
„За бога — мислеше си Трент по-късно, след най-малко четвъртата или петата чаша превъзходно шотландско уиски, донесено от Хъджис, — в какво се забърках?“ Ловни хижи, огромна, заобиколена от паркове и домовете на арендаторите селска къща някъде в Корнуол, градската къща в Лондон, без да става дума за именията в Ирландия, към които отгоре на всичко спадаше и някакъв замък! Това бе прекалено много, за да мисли в момента за него, въпреки че вежливо изслуша господин Уедърби и, както се надяваше, зададе правилните въпроси. Слава богу, адвокатът го бе уверил, че ако херцогът желае, той щял да продължи да се грижи за всички въпроси около наследството. Винаги на неговите услуги! Освен това господин Уедърби бе споменал, че писал на лейди Маргарет Синклер, вдовицата на херцог Ройс, и е получил нейния отговор, който съдържал готовността й да приеме новия херцог Ройс, по всяко удобно нему време.
Още нещо, което трябваше да се свърши! Естествено, вината не беше нейна и Трент много добре го знаеше. Виновен за всичко беше баща му, който обаче вече не бе сред живите, за да отговаря за греховете си. Дяволите го взели! Трент впери празен поглед в огъня, запален по негово нареждане, и сега пламъците му напомниха за лагерните огньове, край които се бе грял някога… за чувството за необятна шир във всички посоки. Безграничната земя, безкрайно небе и навсякъде места, които чакаха да бъдат открити.
Какво правеше тук, в Лондон, опитвайки се да играе ролята на някакъв проклет херцог? Трябва да си е бил изгубил ума, допускайки да бъде убеден от господин Бишъп да участва в този маскарад, когато имаше толкова много вълнуващи неща, с които би предпочел да се занимава, толкова много места, където би предпочел да бъде.
— Госпожа Уестбридж, ваша светлост. Твърди, че я очаквате. — Изражението на Хъджис бе безизразно както винаги.
— Ах, да, благодаря. Трябваше да ми помогне да отговоря на всички онези покани и визитни картички, натрупали се на писалището ми!
— Да, сър. Разбира се. Но ако негова светлост благоволи да си наеме секретар…
— Досега не съм имал време да помисля за това — нетърпеливо отвърна Трент и за миг се запита дали на лицето на Хъджис щеше да се изпише някаква реакция, ако водеше господаря си да сграбчва Сабина Уестбридж и да започва с нея страстна любовна игра направо върху червения персийски килим. О, небеса! По-добре да не го прави пред очите на бедния Хъджис, въпреки че имаше чувството, че Сабина не би имала нищо против! Вече бе установил, че Сабина е необикновено отзивчива… в много отношения!
21
Закуската в леглото беше ритуал, на който графиня Седжуик много държеше. Тя особено обичаше да се излегне удобно във възглавниците и да преглежда всички онези визитни картички и покани, донесени предния ден и между забележките и нарежданията, отправени към търпеливата й компаньонка да отпива по глътка от горещия черен чай.
— Ха! Братът на нашата госпожица Морган най-сетне благоволи да ни изпрати картичката си. Крайно време беше… ще трябва да поговоря с младия човек. Все пак… Изи, моля, позвъни веднага за Менъринг! Мисля, че трябва да подготвим Лора за днешното посещение на брат й. Без съмнение те двамата ще имат да си кажат това-онова… като се има предвид как се държа тя в последно време!
Господин Менъринг влезе в стаята на лейди Хонория с овладяно изражение на зачервеното си лице. Закръглен, сивокос мъж на неопределима възраст, назначен за иконом още от покойния граф Седжуик, той беше изключително сдържан и демонстрираше високомерна резервираност, която смущаваше по-голямата
