Реджи познаваше Франсин достатъчно добре, за да знае, че и зад привидно най-безсмислените и повърхностни въпроси на Франсин се крие нещо. Той отвърна замислено:
— Наистина понякога излиза сама. Обича рано сутрин да язди в парка… съвсем сама. Е, и? — Реджи въпросително погледна приятелката си, чиято котешка усмивка бе станала още по-широка.
— Е, скъпи ми Реджи, помисли за възможните последици от подобна непредпазливост, хм… И безчислените възможности, в случай че бъдат направени необходимите приготовления!
— А именно? — сега Реджи бе изключително напрегнат и я погледна с присвити очи. — Хайде де, кажи какво имаш предвид.
— Е, да, когато ти казах, че биха могли да се направят известни приготовления… помисли малко. Знаем, че паркът с всички онези подозрителни типове, които се мотаят из него, може да бъде опасно място, особено рано сутрин! А особено опасен за една млада жена. Какво мислиш би станало, ако някоя сутрин, по време на обичайната й разходка, твоята госпожица Лора внезапно бъде свалена от коня и… отвлечена!
— Отвлечена? — невярващо повтори Реджи.
Сега бе ред на Франсин да се изправи и да го зяпне. След миг жената продължи нетърпеливо:
— Не разбираш ли какво искам да ти кажа? Да допуснем, че бъде отвлечена и замъкната някъде… на някое потайно местенце, където човек би могъл… е да кажем, да я вразуми? По същия начин, по който се вразумява и обуздава някоя дива кобила, докато не се научи да яде от ръката на господаря си!
— Не си сериозна, нали?
— Е, ако не вярваш, че нещо такова е възможно… — Франсин се извърна, равнодушно свивайки рамене и си наля чаша шампанско от стоящата до канапето бутилка.
Но както и очакваше, не след дълго Реджи я накара да се извърне към него.
— Франсин! — той я целуна дълго и страстно. — Боже мой, Франсин, колко си хитра!
— Искаш парите й, нали?
— Да
— И искаш да я накараш да ти се подчинява?
— Да! Да! С удоволствие ще озаптя малката фурия… няма нищо друго, което би ми доставило такова удоволствие!
— Тогава, значи, си съгласен? — усмихнато попита Франсин. — Уверявам те, че няма да мине и месец и тя ще бъде твоя.
— Но кога и като какъв се появявам аз? — попита Реджи, нетърпелив и жадуващ да чуе всичко.
— Ти? Като неин спасител, разбира се! Кой ще иска да се ожени за нея след всичко онова, което й се е случило? Въпреки че никой естествено няма да знае, че ти си онзи, който я е подчинил. — Тя сви скритите си под коприната рамене и рече замислено: — Това, разбира се, не може да стане тук, но аз имам приятели и зная места, много потайни места, където може да бъде отведена.
Реджи приглади мустаците си, а след това на лицето му изгря широка усмивка. Двамата вдигнаха тост.
— Франсин, за бога, ти си гениална! Разбира се, това е! Това е! Без съмнение, след това никой няма да иска да се ожени за нея, а тогава…
— Естествено, ще има разследване — обясни тя, — но аз познавам хора, които за пари биха направили всичко. — Тя го погледна, повдигайки вежди. — А когато се ожениш за нея, което също мога да уредя, преди да е освободена… тогава, разбира се, ще разполагаш с парите й и аз ще получа своя дял, нали, скъпи?
— Ще получиш много повече от един дял… включително и мен самия.
— Значи, сделката е сключена?
Той избухна в гръмък смях и отметна глава назад. „По дяволите малката въртиопашка — мислеше той. — Тя наистина има нужда от юзди.“ Погледна към Франсин, след това изля шампанското си между гърдите й и се наведе към тях, за да го оближе.
— Скъпа, можеш да поискаш всичко и ще го имаш. Веднъж само да пипна парите й.
Напускайки дома на Франсин, Реджи Форестър едва сдържаше въодушевлението си. Мислите му бяха изпълнени с картини — Лора, лежаща пред него във всички възможни пози — гола, безпомощна, със сломена от камшика гордост, пълзяща на лакти и колене, за да му целуне ръцете и да го моли за милост! Лора, скоро тя щеше да стане негова робиня, негова покорна и раболепна съпруга. Тя самата и цялото й състояние щяха да бъдат в негова власт! Франсин бе обещала плана й да бъде пуснат в действие до няколко дена.
Той едва щеше да дочака!
Докато Реджи Форестър кроеше планове за бъдещето й, Лора бе заета с подготовката за приема у Ройс. Прекалено заета, както забеляза лейди Хонория. На наблюдателната възрастна жена не бе убягнало това колко неспокойно шареха очите на Лора, където й да се намираше тя. Нито почти трескавата й веселост. „Най-добре за нея би било, ако я накарам да вземе решение“ — мислеше графинята. Това и възнамеряваше да стори.
Лора и Хелена научиха, че отиват да купят шапки, панделки и платове, от които трябваше да бъдат ушити нови дрехи за двете млади жени. Защото, както твърдеше лейди Хонория, никоя елегантна дама не бивало да е появява в салоните на изисканото общество два пъти с една и съща рокля.
— А тъй като вече стана следобед, намирам, че сега е най-подходящото време пътьом да оставим визитните си картички там, където е необходимо.
Лора и Ена размениха примирени погледи. Правенето на визити можеше да бъде безкрайно начинание, при това отегчително до смърт.
Лора имаше усещането, че бе задрямала, когато чу кочияшът да обявява:
— Ройс Хауз, уважаеми дами. — Лора почти подскочи от ужас, което не остана незабелязано от лейди Хонория.
— Ройс Хауз? Но, Ена, защо ще оставяме визитните си картички щом господарите отсъстват? — прошепна на приятелката си Лора.
Това също не убягна на лейди Хонория, която хвърли на младата жена унищожителен поглед, преди да обясни:
— Разбира се, че ще спрем тук и ще оставим визитните си картички. Така е прието, при положение че сме поканени в този дом на прием, който ще се състои след по-малко от седмица.
— Но, госпожо — избухна Лора — мислех… чух, че…
— Съобщиха ми — прекъсна я лейди Хонория, — че моята приятелка, лейди Маргарет, вече е пристигнала в града.
Още докато Лора се опитваше да смели тази новина, която незнайно защо я изплаши, се появи лакеят, който бе взел визитните им картички, и усмихнато обясни, че лейди Маргарет се надявала приятелката й и двете млади дами да й правят компания за следобедния чай.
— Много добре! С удоволствие ще се качим — обясни лейди Хонория, преди Лора да успее да възрази нещо.
Докато Лора с нежелание следваше възрастната жена, в главата й нахлуха противоречиви мисли.
Ако лейди Маргарет, неговата мащеха, вече беше тук, означаваше ли това, че той също скоро щеше да се завърне в Лондон? И как така лейди Хонория знаеше това, а тя самата не? Какво означаваше това посещение?
За нейно най-голямо облекчение бяха посрещнати само от две дами и нямаше никакви признаци за присъствието на херцога.
Лейди Маргарет Синклер беше дребна жена, но изправената й походка и вдигната на кок посребрена коса я правеха да изглежда по-висока. Имаше благо лице и открита усмивка, която изгря на устните й, когато с блестящи от искрена радост очи протегна ръце за поздрав. Госпожица Летисия Ренфю, компаньонката на лейди Маргарет, обясни развълнувано като нервно хихикаше, колко чудесно било, че лейди Хонория, графиня Седжуик и госпожица Морган приели да пият чай с тях.
— Толкова мило от страна на скъпия херцог… новия херцог, имам предвид, да ни предложи да дойдем тук! — обясни госпожица Ренфю с извисяващ се във фалцет глас, докато се грижеше всички да се настанят удобно. — Знаете ли, бяхме доста изнервени, когато ни извести за посещението си. Лейди Маргарет дори повече от мен, сигурна съм в това, въпреки че не го показа!
