Лейди Маргарет я помоли да замълчи, преди да се обърне към гостенките и да каже спокойно:
— Тя е права. Когато получих писмото на господин Уедърби, в което той ни известяваше, че Ройс искал да ни посети, изобщо не знаех какво да очаквам. Преди винаги си бях мислела, че има нещо против мен. Бе толкова привързан към майка си, знаете ли.
— Ела най-сетне, Маргарет — подкани я лейди Хонория. — Трябва да ми разкажеш цялата история, защото знам единствено слухове!
Графинята огледа изискания салон на лейди Маргарет, в който нищо не беше променено. — Значи отново си стопанка на дома Ройс, да? Много добре! Радвам се, че Ройс бе достатъчно почтен да помисли за това! Сега трябва да се завърнеш в обществото.
В този момент се появи икономът, носещ голям поднос с петифури и сандвичи. Разговорът замлъкна, докато лейди Маргарет наливаше чая.
— Без мляко и захар за мен, моля — по навик обясни Лора и видя лейди Маргарет да се усмихва с разбиране. Едва сега забеляза резенчето лимон в чинийката си.
— Помислих си, че като американка предпочитате чая с лимон, вместо с мляко и захар, както го пием тук, в Англия — рече лейди Маргарет. — Завареният ми син прави точно като вас, знаете ли. Каза, че понасял чая единствено с малко лимонов сок!
Лейди Хонория забеляза израза на лицето на Лора и се постара да го запомни, преди да се наведе към лейди Маргарет и да каже с особена интонация:
— Мисля, че двете с тебе имаме да обсъдим много неща. Очаквам да ми разкажеш и всички подробности около приема, който даваш. Кой ще дойде?
Докато двете възрастни жени разговаряха, Лора и Ена отпиваха малки глътки от чая си и опитваха сандвичите, вежливо отвръщайки на въпросите на госпожица Ренфю, която се чувстваше длъжна да ги увлече в бъбрене.
Лора все още не успяваше да подреди обърканите си мисли. Лейди Маргарет не бе споменала нищо за това, но дали Ройс вече не се бе завърнал в града? Или се е оттеглил със Сабина в селското си имение? Но какво всъщност я засягаше това? Беше й безразлично! С мрачното си, дяволско присъствие, той й пречеше да се наслади на светския живот. Надяваше се той никога да не се завърне в Лондон. Щеше й се…
— Лора! — заповедническият глас на лейди Хонория, върна към Лора действителността.
Лейди Хонория й хвърли пронизващ поглед, сякаш бе в състояние да отгатне мислите й, след което рече:
— Госпожица Ренфю току-що ви предложи да видите някои от новите картини, които Ройс е донесъл от Париж. Може би ще се поразходите до галерията. — След това нетърпеливо добави: — Скъпа, къде блуждаят мислите ви?
— О, извинете, но… — заеквайки понечи да се оправдае Лора и се надигна, сега вече с пламнали от смущение страни. Точно в този неподходящ момент влезе обектът на неспокойните й мисли — все още с ботуши и костюм за езда, хвърли светкавичен поглед към нея, преди да се извини пред дамите за неподходящото си облекло.
За момент Лора остана като вкаменена. Спаси я лейди Маргарет, която каза:
— Ройс, госпожица Ренфю тъкмо възнамеряваше да разведе графиня Седжуик и госпожица Морган из галерията и да им покаже новите картини, които сте окачили там. Помислих си, че няма да имате нищо против.
Защо както обикновено трябваше да разваля всичко, обяснявайки с привичния си провлачен говор, че за него щяло да бъде истинско удоволствие лично да разведе дамите из галерията и някои от стаите в къщата, които биха могли да им се сторят интересни.
— Любопитно ми е да наблюдавам реакцията на хората, когато гледат картини на тези толкова нашумели нови художници. — Докато изричаше това, погледът му за миг спря върху лицето на Лора. — Тези картини могат да предизвикат у зрителя толкова различни чувства и интерпретации.
— О, не — поде Лора с леден глас. — В никакъв случай не искам да се натрапвам… — В същия момент обаче Ена въодушевено обясни, че на драго сърце би разгледала картините.
Лейди Хонория реши въпроса, казвайки ведро:
— Много мило от ваша страна, Ройс. Така ще можем да си поговорим с Маргарет, докато вие я отмените в задълженията й на домакиня!
Лора разбра, че не може да стори нищо. С пресилена вежливост Ройс им показа всички помещения на приземния етаж, кое от кое по-разточително обзаведени. След това се изкачиха по някаква странична стълба, отвеждаща към дълга, добре осветена галерия.
— Това електрическа светлина ли е? — попита Хелена.
— Да. Това беше едно от първите неща, които наредих да променят в къщата. И особено тези картини тук… тази и тази… имат нужда от подходящо осветление, за да блеснат напълно рисунъка и колорита. А при тази и тази трябваше да бъде подчертано потискащото впечатление, оставяно от наситения жълт цвят.
Спряла пред едно малко платно на Винсент ван Гог, Лора по необясним начин съвсем точно разбра какво имаше предвид Ройс. Светлината, сенките и дебелите, нанесени с едно движение на четката слоеве боя, създаваха впечатление, че човек вижда пред себе си застинали, въплътени мисли. Не пастелна красота, а ясен и категоричен жив изказ, който като че ли извираше от платното.
— Тази картина ви харесва, прав ли съм? Така си и мислех.
Без тя да забележи, мъжът се бе приближил — прекалено плътно зад нея, така, че дългите му крака, обути във високи лъснати до блясък ботуши за езда, почти докосваха нейните. Почти чувстваше топлината на тялото му, проникваща през дрехите й.
Опитвайки се да запази хладното си държание, Лора се извърна към него и вирна волевата си брадичка.
— Много добра работа на Винсент ван Гог — рече тя, малко ядосана от факта, че той не бе отстъпил назад, за да й направи място. Мъжът се извисяваше над нея почти заплашително, пронизвайки я с ледения си поглед така, че по тялото й премина тръпка.
Къде беше Ена? Сякаш прочел мислите й, той каза:
— Виждате ли, вашата приятелка изглежда предпочита Гоген. И наистина, Ена бе на няколко крачки от тях, вглъбена в полинезийските платна на Гоген.
Помежду им се възцари мълчание, докато напрежението не стана токова голямо, че Лора не можеше да го понесе повече. Незнайно защо дишането й се учести и тя изпита желание да избяга.
Все пак си наложи да се усмихне с широка, фалшива усмивка и да каже:
— Много мило от ваша страна! Галерията наистина ми хареса, но трябва да призная, че съм малко уморена, а тепърва ще трябва да ходим на проба. — След това извика с по-остър глас, отколкото бе възнамерявала: — Ена, готова ли си, можем ли да вървим?
— Това вик за помощ ли беше? — прошепна Ройс на ухото й. След това с церемониален поклон отстъпи настрани, забелязал Ена да приближава към тях.
Долу лейди Хонория обяви, че било крайно време за тръгване.
— Вече мислех, че сте забравили, че след четвърт час трябва да сме на проба в „Уърт“.
Тя се сбогува с лейди Маргарет, след това също и двете млади жени благодариха на домакинята, но само Ена изрази признателност към херцог Ройс.
— Харесва ми — рече лейди Маргарет на доведения си син, след като гостите си бяха отишли. — Говоря за госпожица Морган. Наистина — добави тя неочаквано дръзко — лейди Хонория изглежда убедена в това, че вие двамата имате слабост един към друг! — След това малко по-хладно продължи: — Онова, което исках да кажа е, че не можех да не забележа промяната в държанието на госпожица Морган след вашето пристигане. И, надявам се няма да ми се сърдите, имах усещането, че от своя страна и вие бяхте развълнуван от присъствието й! — Тя отвърна на мрачния му поглед с примирително изражение. — не мисля, че щяхте да изглеждате толкова сърдит, ако не я харесвахте!
При тези думи изражението на Трент се разведри и той неволно се засмя.
— Наистина ли изглеждам сърдит? — Той се извърна и се огледа в едно украсено с орнаменти огледало, което висеше над камината. — Да! Изглежда сте права! — Той отново се обърна към лейди Маргарет. — Трябва да призная, че госпожицата притежава удивителната способност да ми влиза под кожата и да ме вбесява.
