безцеремонно улови китката й, на нея не й остана нищо друго, освен да го последва. В края на краищата Ройс не бе възразил нищо, а тя не можеше да си позволи да привлече вниманието на гостите.
— Наистина ли сте опърничава? — тихо попита Трент, като улови ръката на Лора и я стисна неумолимо. — Не мислите ли, че не можем вечно да стоим тук, а вие да ме зяпате с отворени уста, сладка Лоричка… не и пред всичките тези хора!
Той не й остави време да възрази, а я повлече към множеството танцуващи двойки, които ги наблюдаваха, правеха забележки и… Ах, проклятие! Разбира се, правеха и най-различни догадки! Навярно беше най-добре да не отронва нито дума. Стигаше й онова, което щеше да й се наложи да каже, когато по- късно бъдеше изправена да дава обяснение пред лейди Хонория! Но той изглеждаше решен да я предизвика да проговори.
— Хм. Никакви въпроси защо съм закъснял? Никакви упреци? Дори бегъл израз на облекчение, че ме виждате тук?
Лора процеди със стиснати зъби някакъв гневен звук. Този път нямаше да му позволи да я провокира. В никакъв случай! Но защо той продължаваше да настоява? Защо! Какво го караше да го прави?
— Трябва да ви призная, Лора, че днес чудесно успявате да обуздаете темперамента си. И да запазите мълчание… без да броим тихото ръмжене на тигрица преди секунди. Удивявам се на самообладанието ви, знаете ли, въпреки че… е, да, боя се, че ме дразните по странен начин, който и сам не разбирам добре! Питам се как така винаги ви се удава да пробудите най-тъмните черти от характера ми!
Трент сам не знаеше защо изпитваше толкова голямо удоволствие да я дразни. Колкото и да не му се искаше, трябваше да признае, че тя също е в състояние да предизвика гнева му. Между тях имаше нещо, което трябваше да бъде изяснено… това поне му бе ясно, макар и тя навярно още да не го знаеше или да не искаше да го признае.
Украсената с рози и гирлянди зала сякаш се въртеше около Лора, а тя вече с мъка си поемаше въздух. Защо не се бе вслушала в предупреждението на лейди Хонория да не пие прекалено много шампанско? В този момент копнееше да седне в някой тих ъгъл и да бъде оставена на мира. Не трябваше, не, нямаше да се изложи да падне изнемощяла в обятията му.
Лицето й бе пребледняло като платно. Неочаквано Лора се препъна и мъжът трябваше да я задържи, за да не падне. Трент изруга наум, а след това рече с променен глас:
— Лора? Лора… за бога! Какво ви е?
— Нищо, нищо! — промълви младата жена, поемайки си дълбоко дъх. — Само… просто вечерта бе прекалено напрегната! А отгоре на всичко и вие… събра ми се прекалено много. Моля ви, признавам… сега доволен ли сте? Престанете да ме измъчвате… не зная защо го правите, не зная каква е причината за това… не искам нищо друго, освен да ме оставите на мира! — Освен признанието за слабостта си, тя трябваше да преглътне и сълзите на гняв и безпомощност.
Трент, на когото не бе убягнало нищо от случващото се с нея, наруга сам себе си за това, че не бе избрал подходящото време и място да я дразни. Той обясни сковано:
— Веднага ще ви върна при вашите приятели, Лора. И обещавам да не ви се натрапвам през остатъка от вечерта. — След това добави с малко по-твърд глас: — И не ме гледайте с тези насълзени очи. Би трябвало вече да знаете, че на мен такива не ми минават! Между нас има някои въпроси, които очакват да бъдат разяснени, независимо искате ли това или не! За момента трябва да ви оставя на многобройните ви пламенни обожатели. Налага се да напусна града за няколко дена. — Неочаквано гласът му придоби обичайния си саркастичен тон. — Надявам се, няма да ви липсвам непоносимо, Лора. Ще ви потърся веднага щом се върна. Ще има дори малък прием в имението Ройс и лейди Хонория вече бе така добра да даде съгласието си за вашето присъствие… Подготовката оставям на мащехата си, лейди Маргарет, херцогиня Ройс.
Едва след като я бе отвел при лейди Хонория, Лора почувства как постепенно идва на себе си.
— Така, така! — извика графинята, след отдалечаването му. — Малко непривично беше да ви отвлече още с пристигането си, по не мисля, че това ще навреди. Без съмнение му се удаде да накара всичките ви обожатели да изгарят от ревност, но това не лошо, знаете ли! Освен това не ми се стори да възразявате прекалено усърдно, хм! — Преди Лора да успее да възрази, тя продължи: — Бих казала, че е крайно време да се върнете при останалите. Граф Д’Арланжан вече идва насам и се оглежда за вас. Освен това забелязах, че лорд Антъни на няколко пъти поглежда насам. Така че решавайте, скъпа моя, решавайте! Сега, когато толкова много мъже тичат подире ви, всичко е във ваши ръце. Хайде, вървете, забавлявайте се!
Накрая Лора установи, че наистина се беше забавлявала, тъй като Ройс, изглежда, бе решен да се посвети изцяло на дамата си, госпожа Уестбридж. Лора бе поканена от господин Каръдър на малка разходка в парка с новата му лимузина, а лорд Антъни й бе предложил да му помогне при избора на няколко нови расови коне за конюшните му. Реджи Форестър бе прошепнал на ухото й, че непременно трябвало да поговорят на четири очи, а Мишел обяви, че имал изненада за нея. В края на вечерта Лора бе толкова изтощена, че почти не можеше да мисли свързано, какво остава да си спомни на кого и какво бе обещала за следващите дни.
— Е, скъпа — обяви лейди Хонория на следващия ден, — без съмнение пожънахте истински триумф! Два танца с Уелския принц… а освен това, разбира се, и Ройс. Трябваше да видите лицето на госпожа Сабина, докато танцувахте с него! Очите й блестяха като кинжали! Ха! Нищо чудно, че го отведе при първата удала й се възможност. Това създание… е, да, боя се, не мога да й имам доверие, въпреки че е приета навсякъде! — След това порови из писмата, донесени й от госпожа Едж, и продължи с оживен глас: — А сега, когато свършихме с това, трябва да изработим план за остатъка от сезона. Тук имам някои покани…
— Но, госпожо! — не се сдържа да я прекъсне Лора. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но чух за някаква покана за прием в дома Ройс. А в случай, че това е истина, не мисля, че аз…
— Глупости! — лейди Хонория хвърли на Лора строг поглед, преди да каже с нетърпящ възражения тон: — Сега ме чуйте, лейди Маргарет случайно е моя стара и скъпа приятелка, а този прием ще бъде, така да се каже, нейното завръщане в обществото! Тя бе достатъчно дръзка да зареже всяка предпазливост… заради Джеймз Синклер, последния херцог Ройс и баща на вашия херцог! И то, преди неговата първа жена да бе починала и той да беше в състояние да се ожени за Маргарет!
Тя заплашително премести поглед от Лора към Хелена, преди да продължи:
— Приех поканата заради Маргарет и моля да разберете това. Не искам да чувам никакви глупави извинения и извъртания от ваша страна… без значение какво изпитвате към херцог Ройс. Ще отидем заедно. Нямаме какво да губим, а има много за спечелване, поне за приятелката ми!
Едва в усамотението на малкия салон на Ена Лора можа да даде воля на бунтовните си мисли.
— Ах, проклятие! Мисля, че разбирам как стоят нещата с лейди Маргарет, но не искам постоянно да бъда принуждавана да му се изпречвам на пътя. Защо никой не иска да разбере?
— Съжалявам — рече Хелена, — но може би всичко се дължи на това, че не изглеждаш много категорична, твърдейки, че не можеш да понасяш Ройс!
За миг Лора безизразно се взря в приятелката си, докато дотолкова не се отърси от изненадата си, че успя да отвърне с, както се надяваше, хладен и безразличен глас:
— Мили боже, Ена! Надявам се само, че и други не мислят като теб. Иначе щях да потъна в земята!
Тя смръщи чело, гледайки навъсено пред себе си, но когато отново проговори, гласът й звучеше променено, не толкова самоуверено.
— Мислиш ли, че всички го забелязват? О, боже, Ена, просто не зная какво става! Не зная как да се държа с него! Мразя го… наистина! Просто… в негово присъствие се чувствам странно несигурна и… ах, по дяволите, Ена, не съм свикнала с това, както сигурно си разбрала! — Лора избухна в пресилен смях, но продължи със сериозен глас. — Наистина не зная какво е това! Зная само, че изпитвам антипатия към него и бих искала да престане… да, да престане постоянно да се навърта около мен. Но той продължава да го прави и аз нямам представа защо! Попитах го, но той не пожела да ми каже! Въпреки това мисля… не, чувствам, че той ме преследва! Но защо? Защо?
Лора не разбираше какво я бе подтикнало към този изблик, при това точно пред Хелена, която не би могла да схване тъмните страни на душата й и страховете, които я измъчваха.
— О, Лора, никога не успях да разбера… — започна Хелена, но Лора трескаво я прекъсна с остър смях и
