скъпа Лора. Харесва ми… наистина ми харесва! Въпреки че поемаш известен риск, не съм ли прав? Имам предвид, ако Ройс… — той забеляза погледа й и замълча. — Всъщност, ще го публикуваме, разбира се, под псевдоним. И навярно… навярно би могла да го преработиш в първо лице? „Той разкъса тънката ми нощница чак до талията… съблече ме с алчните си длани и очи“ и така нататък. Вече знаеш какво имам предвид!
— Не, не зная! — надменно отвърна Лора, но след това не можа да се сдържи и високо се разсмя на живата картина, толкова театрално описана от приятеля й.
— Да… — рече Франк Харис и, умишлено отклонявайки поглед от Лора, се съсредоточи върху това да запали цигарата си. — Все пак в близко време ще задоволиш любопитството ми, нали? Като подробно ми разкажеш как е реагирал Ройс, научавайки за всичко това? Но без да ме намесваш, моля те!
— Няма да му кажа нищо, а на теб — само толкова, колкото се налага! — Внезапно Лора бе обзета от необуздана радост. — Но в крайна сметка, историята, подобно на сезона, все още не е завършена! Следователно ще има продължение. И ако междувременно бъде публикувана на части — какво мислиш за „Титбитс“? — тогава всички ще искат да узнаят какво става по-нататък, не е ли така? А това ще се отрази изключително добре на продажбите!
— Лора — удивено рече Франк, — ти си невероятна!
— Мислиш ли? — непринудено отвърна младата жена. — Чувствам се поласкана! Надявам се, че останалата част от историята ще ти хареса и скоро ще намериш някой, който да я публикува, както ми обеща. — След това, хвърляйки ужасен поглед към чаровника, добави: — Ох! Трябва да побързам! Предадоха ми, че лейди Хонория искала да ме види колкото е възможно по-скоро и не ми се ще да я карам да чака!
Все пак, както в последствие се оказа, Лора закъсня с няколко минути и когато бе въведена в будоара на графинята, възрастната дама я изгледа неодобрително от главата до петите.
— Така, така! Както винаги закъснявате. Къде бяхте този път?
— Занесох на господин Харис един… ръкопис. Част от моя първи роман, по-точно казано — първи опит в този жанр — обясни Лора, без да се опита да скрие доброто си настроение.
— Е, поне вече сте тук! Така че… седнете, седнете, за бога, изнервяте ме, като стърчите така пред мен! Това, което исках да споделя с вас, изисква задълбочено обмисляне и грижливо планиране.
Лейди Хонория недоверчиво наблюдаваше Лора, която със съжаление си помисли, че освен дядо й графинята бе единственият човек, пред когото изпитваше нещо като страхопочитание.
Лейди Хонория продължи:
— Надявам се, че най-новите ви белетристични опити не са прекалено скандални, тъй като имам известни планове за вас. Реших да дадем голям прием във ваша чест. Това е една възможност да се реваншираме за всички онези покани, които получихме в последно време.
Както обикновено лейди Хонория не правеше предложение, а оповестяваше решение. А по правило решенията й се превръщаха във факти.
— Няма никакъв смисъл да се спори със свекърва ми — равнодушно обясняваше по-късно Ена. В очите й, които скришом бяха спрели върху възмутената й приятелка, проблесна шеговита искрица. — Трябваше вече да си й свикнала и да знаеш, че в крайна сметка винаги постига своето! Но независимо от всичко, тя те харесва! Не си ли забелязала колко развълнувана и нетърпелива стана при мисълта да бъде даден прием в твоя чест? Не бива да я разочароваш… а, между другото, тя няма и да ти даде възможност да го сториш.
— Но, Ена, за бога! Нямам представа как човек се подготвя за подобно събитие. Просто не съм свикнала да давам приеми, Ена!
— Нямай грижа за това — обясни Ена. — Сигурна съм, че свекърва ми и госпожица Едж отдавна вече са подготвили всичко. А ако трябва да бъда искрена, имам усещането, че поканите вече са изпратени! — След това закачливо добави: — Помисли само за мотото на приема — „Розата на Юга“! Намирам го изключително подходящо. Свекърва ми намирала, че розите ти подхождат… толкова красиви и все пак с бодли!
Изглежда, Лора нямаше избор. Естествено накрая щеше да й бъде представен списъкът на гостите, повечето от които тя дори нямаше да познава. Надяваше се само на лейди Хонория да не й хрумне да покани… как изобщо трябваше да го нарича?
Междувременно се бе примирила с ориста си да го среща почти навсякъде, също и на хиподрумите на Ескът и Епсъм, очевидно просто не можеше да му се изплъзне.
Имаше някои неща, които не признаваше и пред самата себе си и навярно дори не искаше да си даде сметка за тях. Една тайна чувствена страна от нейната същност, която се противеше да осъзнае, която обаче бе факт и дебнеше стаена. Ох, по дяволите! Защо още преди да го бе видяла трябваше да предчувства присъствието му и сребристия пламък на очите, които сякаш проникваха през всичките й дрехи?
Нямаше никой, с когото би могла да поговори за тези чувства. Ена се бе потопила в собствения си свят — щастлива или подтисната в зависимост от държанието на Франко. Беше призната пред Лора, че преди време се е уплашила да загърби всичко и всички и да последва Франко, което бе предизвикало гнева му. Но сега, когато й бе обяснил, че е готов да се съобрази с нейните желания, тя не можеше да си обясни защо все още се чувстваше нещастна!
Подготовката за бала се извършваше трескаво, както трескаво протичаше и светският живот на Лора, в който тя търсеше утеха. И това би й се удало доста добре, ако този проклет Ройс не се изпречваше постоянно на пътя й.
За свое облекчение Лора установи, че Хелена не се бе излъгала. Графинята и госпожица Едж бяха поели всичко в свои ръце — музикантите, допълнителните лакей, бюфета, който щеше да заема цяла една стена от огромната бална зала. На Лора всичко това й напомняше изграждането на някакъв театрален декор и когато го сподели с Ена, приятелката, която познаваше добре навиците на свекърва си, се засмя.
— Чакай само да видиш бала! — обясни Ена. — Ще се чувстваш като принцеса, която чака принца си… или може би някой херцог?
— Ена! Ако не беше най-добрата ми приятелка, щях… зная, че се шегуваш, но дори само споменаването на този негодник ме кара да побеснея! Дано се пресити от игричките си и да ме остави на мира! — Страните на Лора бяха поруменели, а очите й пръскаха сини искри. — Дали тази вечер да не се сгодя за някого? Мишел! Той ми направи предложение и аз му отказах. Мисля, че лорд Антъни също е почти готов… бих могла да му помогна да се реши!
— Но искаш ли го наистина? — без заобикалки попита Хелена.
Лора с нежелание трябваше да си признае, че понякога Ена притежаваше объркващата способност да чете мислите й. Не, не го искаше, не истински! Харесваше компанията на лорд Антъни и сестра му, а и имаха много общо помежду си, като любовта към конете, книгите, операта, но…
„Защо — питаше се Лора — в негово присъствие имам чувството, че нещо не ми достига?“ Какво беше то? Плам? Страст? Тайнственото нещо, което пламтеше между родителите й и което тя едновременно отхвърляше и желаеше? Само ако знаеше какво е то! Но тя вече бе изпитала какво значи да е изгаряна от пламъците на страстта и тази лекция трябваше да й послужи като урок за цял живот. Не след дълго Лора прогони тези мисли от главата си и се съсредоточи единствено върху облеклото си за бала.
26
Дългоочакваната вечер най-сетне настана и Лора, необяснимо нервна, трябваше най-напред да се яви пред лейди Хонория и едва след като получеше одобрението й, можеше да слезе долу, за да посрещне гостите си.
Измервайки я с поглед от главата до петите, лейди Хонория очевидно остана доволна. Момичето изглеждаше наистина великолепно! Лора бе избрала да носи рубинена огърлица, подчертаваща изяществото на стройната й шия, и прости рубинени обеци. Полата на небесносинята й сатенена рокля беше семпла, цялата на рози, избродирани с перлички по полите. Те бяха червени, зелени и златни. В едната си ръка младата жена държеше черно ветрило от подходящо извезана коприна.
„Да — помисли си лейди Хонория, когато Лора се завъртя още веднъж, — тази вечер момичето ще предизвика истинска сензация… и ще разтупка някои мъжки сърца!“
