Мишел — прелъстителна и страстна! А що се отнася до Трент Чаланджър — остро добави тя, — имам намерение да общувам с него възможно най-рядко!
32
Пътуването от Лондон за Пензанс сякаш нямаше да има край, въпреки че влакът спира на няколко пъти, за да могат пътниците да се поразтъпчат и да си купят освежителни напитки и закуски. Когато вече бяха съвсем близо до целта, Лора извади бележник и започна да записва впечатленията си от пътуването и местата, през които бяха минали. Само за да се занимава с нещо, както тайно трябваше да признае пред себе си! Не й харесваше насоката, която напоследък прекалено често вземаха мислите й! Възнамеряваше да вземе мерки срещу това, както бе обяснила на Ена. Или щеше да се сгоди, или да се впусне в някаква афера… все едно с кого, стига само да я разсейваше от мислите за него!
Лора съзнателно се съсредоточи върху бележките си и ненадейно се запита дали би посмяла да пренесе действието от романа си в някой замък в Корнуол. При тази мисъл на устните й заигра усмивка. Защо не? Навярно докато седеше сред руините и чакаше Франко и Хелена, трябваше да взима със себе си своя бележник и да продължи работата върху романа си. Франк със сигурност щеше да хареса новите глави!
Лора ненадейно осъзна, че Франк Харис й липсва. Той също бе поканен в Ройс-Парк, но отказал поканата с извинението, че вече бил запланувал да прекара остатъка от лятото в пътуване из Германия, Австрия и Италия. Защо я бе зарязал точно сега, когато имаше нужда от моралната му подкрепа? Но… тя бе обещала, че няма да престане да пише, и възнамеряваше да удържи обещанието си… било само за да съчини епизоди със злодействата на мрачния херцог… и заради заслуженото наказание, което той трябваше да получи накрая.
Ни най-малко не я бе грижа за реакцията на Ройс, когато прочетеше романа и му станеше ясно, че и всеки друг читател би разбрал кой се крие зад образа на зловещия херцог. О, колко жалко, че Франк нямаше да може да види остатъка от ръкописа, преди да се завърне в Англия, освен ако преди това тя не го посетеше в Италия… Хм, това не бе лоша идея! Ена я изтръгна от тези мисли, обяснявайки й, че скоро щели да пристигнат в Пензанс.
— Трябва да кажа — с нежелание призна лейди Хонория. — че за американец, който едва съвсем от скоро е в Англия, Ройс се справя чудесно.
На гарата в Пензанс ги очакваха три карети, които трябваше да ги откарат до Ройс. За дамите бе предназначен елегантен нов „Броугъм“. Другите две коли бяха старомодни и просторни — едната за прислугата, а другата за планините от багаж.
„Сега завесата може да се вдигне и да започне представлението“ — мислеше Лора, докато гледаше през прозореца. Скоро бе пленена от красотата на природата, толкова различна от гледките на облагородени, цивилизовани места, които й бе предложило пътуването. Това тук действително напомняше на Монтерей — високи дървета, облени от лъчите на късното следобедно слънце, и хвърлящи сенките си върху пътя, който постепенно се отдалечаваше от брега. Между дърветата бяха пръснати черни скални късове. Мирисът на море висеше във въздуха, а вятърът имаше леко солен привкус. Пътят се виеше между скалисти склонове, спускаше се и отново се изкачваше, за да ги отведе накрая на един невисоко възвишение насред малка равнина, граничеща от едната страна с причудливи скали, а от другата с гъсто залесен хълм.
Лора се наведе към кочияша.
— Къде е морето, зад онези скали ли? — развълнувано попита тя.
— Да, госпожице — отвърна мъжът. — От другата страна, чак до брега те са отвесни и насечени с пропасти, въпреки че има няколко пътеки, по които може да се слезе… черни пътеки с перила, поставени по нареждане на младия херцог. И все пак е доста стръмно, а понякога, когато вятърът идва от морето, може да стане и хлъзгаво. — Той изплющя с камшика над гърбовете на конете и продължи. — Сега сме на границата на Ройс Парк, госпожице. Хей там, зад завоя, е портата, въпреки че до къщата на господарите има още око миля.
Портата бе впечатляваща и изглежда доста стара, както реши Лора, когато минаха под каменния, обрасъл с бръшлян свод и поеха по дългата, поддържана алея, пресичаща парка. От ляво в далечината се мяркаше гъста гора. Алеята се виеше между пръснати на групи дървета и покрити с мъх статуи, израснали сякаш от влажната трева. В края на алеята сякаш попаднаха в съвсем друг свят. Градини с декоративни цветя, мостчета, свързващи двата бряга на малък поток, който изглежда прекосяваше цялото имение, беседки, фонтани и дори пауни, които се разхождаха гордо, разпервайки разкошните си, сякаш обсипани с бижута опашки. Минаха покрай малка пещера, чийто вход бе почти изцяло закрит от храсталаци и висящите клони на плачеща върба. От устата на каменен сатир извираше вода, която се изливаше в стомната на една нимфа.
— Ха! — изхихика лейди Хонория. — Това ми напомня, че по мое време жадните за приключения младежи излизаха посред нощ, за да се къпят в точно такива пещери. — След това тя се отърси от спомените, прикова проницателните си очи върху двете млади жени и добави: — Не бих ви съветвала да правите нещо подобно. Времената се промениха, скъпи мои, времената се промениха!
Пътят, сега посипан с чакъл, се разделяше на две и заобикаляше малко езерце, по чиято огледално гладка повърхност се плъзгаха четири лебеда — два бели и два черни. От тук за пръв път се виждаше къщата, която приличаше по-скоро на замък. Лора неволно потръпна. Обраслите с бръшлян каменни стени, с техните остри готически кули и каменните базилиски, които стърчаха като стражи над терасите на покрива, изведнъж изникнаха пред тях като тъмна Фата Моргана.
Гласът на лейди Хонория я изтръгна от зловещите предчувствия, които внезапно я бяха обзели.
— Пристигнахме най-сетне! Надявам се, че другите две коли няма да се забавят много, защото скоро ще трябва да се преобличаме за един късен следобеден чай.
След уталожването на суматохата, съпровождаща обикновено пристигането на нови гости, и след като лейди Хонория със задоволство установи, че домакините бяха помислили за всичко, те изкачиха няколкото стъпала, водещи към пищно украсено антре, където сърдечно бяха поздравени лично от лейди Маргарет. Наоколо не се виждаше жива душа и когато лейди Хонория спомена за това на глас, домакинята обясни, че господата били на лов, а дамите, водени от госпожица Ренфю, разглеждали руините на древен манастир, намиращи се недалеч от Ройс Парк. Тя ги увери, че останалите гости скоро щели да се върнат, за да се присъединят към тях за следобедния чай, сервиран както обикновено без излишни формалности в малкия салон до зимната градина.
Бяха отведени до стаите им от госпожа Евънс, икономката, и Лора установи, че й бе отредена стая в мавритански стил.
— Всяка стая си има име — обясни госпожа Евънс, която вървеше пред тях и отваряше вратите, за да се увери, че камериерките са сложили всичко в ред. Стаята на Ена бе до тази на Лора, а на лейди Хонория бе отредена стая на другия край на дългия, застлан с килим коридор, от двете страни на който бяха стаите на гостите.
„Така значи — помисли си Лора, оглеждайки стаята, — мавританската стая.“ В средата на помещението имаше огромно легло, чийто окичен с пискюли балдахин бе привързан с кадифени панделки. Стените не бяха нито облепени с тапети, нито скрити зад дървена тапицерия, както бе прието, а окичени с коприни, което караше Лора да се чувства така, сякаш бе в шатрата на някой бедуински шейх! Преобладаващите цветове бяха пауново синьо, алено червено и тъмно злато. Нощните масички имаха изваяни във формата на лапи крака и месингов плот и изглеждаха така, сякаш бяха купени от някой арабски пазар. Имаше дори големи, обшити с пискюли възглавници, пръснати уж безразборно из цялата стая.
Пред леглото имаше ниска дълга маса от тежко, резбовано дърво, затрупана с цветя и плодове във фруктиери от месинг и сребро. Дори лампите върху нощните масички бяха мавритански, а когато Лора отдръпна тежка, обшита с перли завеса, откри разкошна баня, обзаведена в същия стил като спалнята. Облицовани с цветни плочки стъпала, водеха към малък, овален басейн. Висящо на месингови вериги кандило хвърляше червеникава светлина, а от двете страни на завесата имаше лавици, отрупани с масла, балсами, сапуни, шишенца с парфюми и големи, меки кърпи.
„Това е прекалено! — гневно помисли Лора. — Сега вече отиде прекалено далече!“ Погледът и неволно бе привлечен от леглото с богато избродираната му завивка, която се спускаше чак до пода. Лора
