инстинктивно разбра, че това не е стая, която би била по вкуса на лейди Маргарет и покойния й съпруг. Мавританската стая можеше да бъде дело единствено на Трент Чаланджър!
Адел го разопакова бързо и умело и дори и да е бе останала изненадана от вида на стаята, тя с нищо не го показа. През отворените прозорци, заглушавайки за известно време шума на морето, до тях достигнаха гласовете на останалите гости, които се завръщаха от излета.
Лора все още бе толкова бясна, че реши, когато лейди Хонория и лейди Маргарет не бяха наоколо, да се държи толкова непристойно, колкото й бе възможно. А Сабина Уестбридж? Най-добре за нея щеше да бъде да внимава, защото щеше да понесе поражение в собствената си игра! „Може пък това гостуване да се окаже наистина интересно и забавно!“ — мислеше Лора. Постепенно бе започната да гледа на всичко това като на игра, в която мереха сили остроумието и разума — неговото остроумие срещу нейния разум. Неочаквано се почувства готова за всяко предизвикателство.
„Тази малка лудетина“ — каза си лейди Хонория, забелязвайки, че Лора, която последна бе слязла за следобедния чай, е облечена в една от онези нови, шити в „Уърт“ рокли, които полепваха толкова плътно по тялото, че подчертаваха и най-малката заобленост или вдлъбнатина на женските форми. Роклята бе в почти същото тъмносиньо, като очите на Лора и поръбена със златна ивица. Единственият накит, който младата жена носеше, бяха инкрустирани с диаманти и сапфири обеци, както и сапфирена брошка, закопчана на високото деколте на роклята. Хелена, която седеше до Франко, прошепна неспокойно на ухото му:
— О, не! Тя се шегуваше… няма да направи онова, което ми каза.
— По-късно ще трябва да ми обясниш какво имаш предвид, скъпа моя — тихо отвърна Франко. — Сега съм зает да се възхищавам на появата на сестра ми… да не говорим за избора й на рокля!
След внезапната тишина, възцарила се сред присъстващите, когато Лора се появи с шлейф в ръка и високо вдигната глава, сега всички започнаха да говорят един през друг.
Младата жена прекоси помещението, насочвайки се право към лейди Маргарет, за да се извини за закъснението. А когато Трент успя да се освободи от хватката на Сабина и да се отправи към Лора, тя го посрещна с прекалено лъчезарна и видимо престорена усмивка. Протегна двете си ръце към него и със също толкова неестествен глас рече, така че всички да чуят:
— О, Трент! Искам да кажа… ваша светлост, вече си мислех, че сте прекалено зает, за да ме поздравите! Повярвайте, бях решена да остана горе в стаята си и известно време да се цупя, но тогава ми хрумна колко много усилия и време трябва да ви е струвало да подредите тази — не се ли нарича „мавританска“? — стая. Тя е толкова приятна и толкова… разточително обзаведена. Със сигурност по време на престоя ни тук ще се чувствам добре в нея!
По играещите мускули на лицето му и присвитите ледено студени очи разбра, че стрелите й са попаднали в целта. Костваше й доста усилия да се сдържи да не извика, когато пръстите му болезнено се впиха в дланта й.
— Дължа ви извинение, госпожице Морган, за небрежността си като домакин, както и за притесненията, които очевидно съм ви причинил. Трябва да ми кажете как бих могъл да поправя грешката си.
Той задържа ръцете й прекалено дълго, присмехулно взирайки се в очите й, а след това с едва доловим глас прошепна:
— Putita! — бе дръзнал да я нарече „малка уличница“! Дъхът й секна от подобно безсрамие! Стояха там, в средата на помещението, като двама артисти на осветената от прожектори сцена, под бдителните погледи на публиката, която следеше всяко тяхно движение и мимика.
— Кажете, че ми прощавате! — помоли я той, наслаждавайки се до край на ролята си. — Ако след чая ви покажа конюшните и новите си коне… ще помогне ли това? А ако това може да върне усмивката на устните ви, госпожице Морган, обещавам след вечеря да ви покажа прочутата ни лунна градина!
„Дявол го взел — гневно мислеше Лора, — успя да обърне играта в своя полза!“ Тя се отърси от смущението си и рече подигравателно:
— Но, Трент, с вас се познаваме толкова отдавна… най-малкото от времето, когато още бях дете — тя чу приглушения смях на Франко, но не му обърна внимание, а продължи с непроменен глас: — Във всеки случай няма нищо за прощаване! Наистина не исках пред всичките ви гости да се държа като някое разглезено дете… и да ви откъсвам от тях. Сега е мой ред да ви помоля за прошка. — С рязко движение тя се освободи от хватката му и добави с по-тих глас: — Мисля, че сега сме квит!
— Не мисля така… още не! — шепнешком отвърна той, наблюдавайки я с усмивка, която бе не по-малко изкуствена от нейната.
Разбира се, всички присъстващи бяха наблюдавали разигралата се помежду им сцена, ако и да водеха нервен разговор, правейки се, че не забелязват размяната на удари между Лора и домакина им. Лорд Антъни почеса гъстия си бакенбард, а сестра му, която с усилие се сдържаше да не избухне в смях, му обясни, че намирала държанието на Лора за възхитително. Граф Д’Арланжан, който седеше до госпожа Евелин, се обърна към нея и сподели с усмивка на посветен:
— Тогава всичко това е било просто едно представление? В такъв случай съм на мнение, че те и двамата изиграха ролите си отлично, въпреки че не мисля, че всеки от присъстващите ще… как да се изразя, ще прояви такова разбиране! — При тези думи погледът му многозначително се насочи към Сабина, която с пламнали страни шепнеше нещо на ухото на брат си. Макар и външно развеселен, Мишел Реми бе решен да се откаже от усилията си. Той, който познаваше достатъчно добре Жинет, бе наясно, че дъщеря й прекалено прилича на майка си, за да му е по вкуса. „Но — рече си той, обръщайки се към госпожа Евелин, за да й зададе някакъв въпрос, — все пак ми остават още три дена в това чудесно имение, през които мога да е позабавлявам заедно с останалите гости!“ А кой бе в състояние да каже какво можеше да се случи междувременно?
— Хм… хм… тази малка лисичка! — шепнеше лейди Хонория, която бе наблюдавала дуела между Лора и Трент заедно с лейди Маргарет. — Предупредих я да избягва каквито и да било опасни игрички, а още по- малко с опасни мъже! Но допускам, че младежта трябва да научи всичко от собствен опит. Наистина мисля, че двамата имат много общо помежду си!
— Не мисля, че за тях това е само някаква игра — замислено отвърна лейди Маргарет. — Струва ми се, че нещата са станали доста по-сериозни, отколкото предполагат дори те самите.
— Ти, глупачке такава! Ако бяхме сами, щях да те науча — просъска Реджи на ухото на сестра си, докато траеше този разговор между графинята и лейди Маргарет. — По-добре мисли за онова, което ти казах, и престани да се цупиш. Мъжете не обичат обидчиви и ревниви жени. Когато се върне при теб, дръж се така, сякаш нищо не се е случило, разбра ли ме добре? Давай вид, че си напълно самоуверена, ти, глупава коза… и остави всичко останало на мен. Мисля, че вече й се е удало да отблъсне двама от обожателите си. Ще се погрижа и останалите да се отдръпнат от нея… Накрая ще я имам, не се безпокой!
33
— Мили боже! — извика лейди Хонория, а след това, съвсем в разрез с привичките си, повтори: — Мили боже! Значи това била мавританската стая? Нищо чудно, че вие… — тя замълча и започвайки отново да крачи из стаята, не пропусна и най-незначителната подробност, пръхтейки от време на време или издавайки едно кратко „Хм!“.
След като бе отдръпната завесата, зад която се намираше банята, възрастната жена замря за момент като ударена от гръм, без да успее да промълви и дума. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди, олюлявайки се и шумолейки с полите на роклята си, да се извърне отново към Лора и да си възвърне дар слово.
— Наистина не зная какво става между вас, а и мисля, че не ми трябва да зная! Стая от „Хиляда и една нощ“, ха! Но за какво, питам се аз. И вие, скъпо момиче, трябва да си зададете този въпрос!
Лейди Хонория решително сграбчи шлейфа си и се запъти към вратата на стаята.
— Ако някога съм виждала пещерата на порока, то това е тази стая! Ясно е, че има някакви съвсем определени намерения и ако знаете какво е добро за вас, ще се опитате да узнаете що за намерения са
