— Това не е всичко — шепнеше й той и се взираше в сънливите й очи, чиито клепачи сега тежаха като олово.
— Хм, какво имаш предвид?
— Имам предвид, сладка моя, че още не съм се наситил, дори и ако на теб това ти е достатъчно и в момента изглеждаш доволна! И тъй като ми се струваш уморена, зная сигурно средство за ободряване! — Още не изрекъл това, той се наведе над нея и без Лора да разбере какво става, я вдигна на ръце и, както си беше гол, я понесе през гъсталака.
Сега Лора започна не на шега да се съпротивлява и протестира.
— Не зная какво си си наумил, но… ти си полудял! Не! Пусни ме! — Тя понечи да издраска лицето му.
— Не? — повтори Трент с нескрито подигравателен глас. След това, за нейно най-голямо облекчение, спря.
— Не! Искам да ме пуснеш на земята! Не зная дали лунната светлина ти е отнела разсъдъка, но аз все още имам достатъчно, за да си спомня, че оставихме дрехите си в глупавата ти лунна градина, а Франко и Ена очевидно все още се къпят в пещерата, което…
— Колко много извинения ти идват на ум, Лорелай! Но ако се безпокоиш за брат си и приятелката си, нека тогава ги потърсим, макар че това едва ли ще им хареса особено. На всяка цена обаче трябва да видиш пещерата — строго добави той, — тъй като обещах да ти я покажа. А ако не мируваш — процеди през зъби, — ще те сваля на земята и ще ти хвърля един хубав пердах! Не си мисли, че можеш излезеш насреща ми със своето жиу-жицу или кунг-фу, защото тези бойни стилове са ми добре познати!
„О, проклятие — със съжаление мислеше Лора, какви ги надробих пак?“ И тъй като изглежда той възнамеряваше да се възползва от прикритието на храстите, тя се зарадва, че това приключение ще приключи най-сетне. „Видя ли Ена — мислеше тя, — ще трябва да й напомня, че времето лети! А след това… ще ми се да ме пусне да сляза! Какво крои този път, дали не иска да се почувствам безпомощна в ръцете му?“ За момента Лора реши да се подчини или поне да даде вид, че се подчинява. А що се отнася до онова, което се бе случило преди малко, тя вече бе решила да го заличи от паметта си, подобно на много други неща, за които не искаше да мисли и дори да си спомня.
— Ето я пещерата. Вляво виждаш Пан с флейтата и нимфата си, а в дясно — лично стария Нептун.
Защо ли внезапно гласът му бе прозвучал толкова дистанцирано?
Бледа светлина, идваща откъм статуите на Нептун и Пан с нимфата, осветяваше входа на пещерата, а отвътре Лора чу приглушени шумове — плясък на вода, тихия, щастлив смях на Ена и гласа на Франко.
— Както виждаш, никой от тях не се е удавил и те очевидно се наслаждават на усамотението си — избоботи той на ухото й. — Но ако настояваш да вземем една студена баня, аз, разбира се, съм на твоите услуги!
Преди Лора да разбере какво крои, Трент я бе отвел до водопада, където водата на провиращия се между скалите поток се изливаше с ромолене в малък вир. Сега мъжът неочаквано се наведе и хвърли Лора във водата, която бе толкова дълбока, че за миг я покри изцяло, а след това Лора, кашляйки и хриптейки, отново изскочи на повърхността. След топлия нощен въздух водата й се стори ледена. Дъхът й секна, така че за известно време тя бе абсолютно неспособна да каже каквото и да било. Чу тихия вика на Франко:
— Трент? Ти ли си?
— Да. Заедно с опърничавата ти сестра! Но няма да се бавим дълго тук. Защо на връщане не приберете дрехите ни, които останаха в лунната градина, а?
Заслепена от гняв, с едната си ръка Лора отметна един мокър кичур, който бе паднал върху лицето й, докато с другата се опита да достигне Трент и да издере лицето му. Щеше й се… копнееше… тогава усети как той се плъзна към нея във водата, как я привлече към себе си и двамата се сляха. Пряко волята й всичко се повтори… каквото и да бе онова, което така неудържимо ги привличаше един към друг. Почувства го, когато обви ръце на гърба на Трент и той започна да я целува… двамата, изгубени във водите на буйния, напорист поток. Двамата, внезапно изгубени един в друг… Любеха се диво, сливаха се и отново се отблъскваха, заливани от прииждащата вода. Правеха всичко съвсем инстинктивно и естествено. Тя се чувстваше като сирена… чувстваше… чувстваше… цялата бе само чувство! Откъде да знае или дори само да подозира колко прелъстително можеше да бъде докосването на дланите му по кожата й под водата… Лора бе подмятана от едно усещане към друго, докато всичко останало се заличи… мисли, спомени… всичко, освен опиянението на сетивата!
По-късно, докато лежаха върху една издадена над водата скала, Лора неволно си помисли, че сега вече всичко е свършило. Всички въпроси бяха получили своите отговори. Трент лежеше мълчаливо до нея… дали и той си мислеше същото? Беше ли й се наситил? Бе ли отегчен? И защо изпитваше желание да протегне ръка към него, за да усети отново допира със силното му тяло? Навярно защото в нея все пак бе останал някакъв незаситен глад, някакъв копнеж! Някаква скрита частица от нейното същество, за чието съществуване не бе и подозирала, докато този мъж не завладя сетивата й, така че… така че… Тя въздъхна замислено и в този момент Трент се изправи неочаквано и я погледна отвисоко. О, да, всичко бе свършило. Поне за него! Не можеше да разбере какво значи погледът му, но нетърпеливите му думи бяха достатъчно красноречиви.
— Хайде да се прибираме, Лора, преди да си настинала с тази подгизнала коса. Приличаш на някоя мокра до кости Геновева! — Гласът му не изразяваше нищо.
Но когато я изтегли на крака, тя разбра, че това съвсем не бе всичко!
Теглеше я нетърпеливо, а тя се препъваше трепереща след него, докато той не я вдигна отново на ръце.
— Ще те отнеса в стаята ти и ще те изсуша — обясни той. — Имам предвид най-напред! И престани да риташ!
— Но ти… движиш се в грешна посока! Дрехите ни са в лунната градина!
— Така ли? Франко и Ена ще ги съберат, преди да се върнат в къщата. Но ти, Лора, идваш с мен!
— Но във всеки случай не в този вид. О, боже, ти си полудял, побъркан си!
— Очевидно съм такъв… в известен смисъл. Това има ли някакво значение?
— Не говориш сериозно, нали? Или напротив! Ах, за бога! И двамата сме мокри до кости, а ти искаш да ме занесеш така в къщата? Мисля, че е от луната! Моля те, остави ме да сляза!
— Ще те отнеса в стаята ти по едно тайно стълбище. То вече съществуваше, когато реших да превърна стаята в мавритански будоар, но трябва да призная, че е много практично… — Все още с Лора на ръце, той крачеше с широки крачки по моравата. Младата жена притвори очи и се опита да прогони мисълта, че в този момент лейди Хонория можеше да погледне през прозореца си.
„Всичко това — казваше си Лора — е просто сън. Лош сън… и аз скоро ще се събудя! О, боже — мина й през ума след това, — ако някой от прислугата… ако изобщо някой ни види. Той наистина е побъркан… трябваше да го зная!“
— Пусни ме, пусни ме! — тихо настояваше тя, но той, разбира се, не я слушаше. „Най-добре — помисли си Лора — да затворя очи и си представя, че всичко това не се случва в действителност!“
Както се оказа, наистина имаше едно тайно, съвсем тясно стълбище, чийто вход бе почти изцяло скрит в бръшлян, зад един страничен вход откъм западната тераса. Трент натисна някакво скрито копче, при което се отвори тайна врата, а оттам по тясна вита стълба се стигаше… стигаше се в нейната стая!
Бе наистина като сцена от роман на ужасите… Не бе и сънувала, че е възможно да се случи нещо подобно, още по-малко пък с нея. Когато една по-широка, умело прикрита врата се отвори току до леглото й, Лора занемя от слисване. Колко практично! „Колко умно е планирал всичко“ — гневно си помисли тя, когато мъжът я пусна на земята. Без предупреждение той се наведе над нея и заглуши думите й с целувките си. Съпротивата й ставаше все по-вяла…
35
— О, мили боже! Толкова съм сигурна в това, че го видях с очите си, както съм сигурна, че сега стоя тук пред вас и ви разказвам това, госпожо Евънс! Мога да се закълна върху цял куп библии, че е истина!
Мери, камериерката, която отговаряше за крилото със стаите на гостите, не бе на себе си — пръстите й мачкаха престилката, докато, заеквайки, се опитваше да преодолее смущението си.
