„Скъпа мамо, скъпи татко, в момента съм в Гибралтар, но спешно имам нужда от вас за своята сватба. Елате веднага, иначе съм загубена.“
— Вашите родители? — попирта Арчи с изпитателен поглед. — Те са в Мексико? Доста далече, не съм ли прав?
— О, не! Не и Вера Круз. Хасиендата — едно от семейните имения, знаете ли — се намира недалече от Вера Круз и наистина е необходимо да стигнат навреме, защото мама би могла да ми помогне при избора на рокля и всичко останало! — В гласа на Лора бе прозвучала нотка на детинска непринуденост и графът кимна разбиращо.
— Естествено е да искате родителите ви да присъстват на вашата сватба, но мислех… — той замълча, а веднага след това рече: — Следващата?
Следващата телеграма бе предназначена за чичо й Пиер, с когото тя споделяше, че е в Гибралтар с граф и графиня Седжуик и го канеше да дойде, за да види колко чудесно е всичко. Но последната телеграма…
Под изпитателния и малко нетърпелив поглед на Арчи Лора хапеше устни и за миг сведе очи, преди тихо да каже:
— Боя се, че тази телеграма е… е твърде лична, би могло да се каже, и трябва да призная, че ми е малко неудобно. — Когато вдигна поглед, забеляза как хладните му очи се присвиха за миг, преди да надене покровителствено и малко снизходително изражение и да я увери, че не трябвало да се притеснява ни най- малко, защото нямало да спомене пред когото и да било дори думичка от съдържанието на телеграмата. Нещо повече, само щом я изпрател, щял да забрави онова, което пише вътре. Давал й дума.
— Е… — колебливо започна Лора, — тази телеграма е до… до Ройс. — Тя отново сведе очи и погледна към безжизнено отпуснатите си длани. — Виждате ли, двамата с него имахме твърде ожесточен спор, а след това той беше толкова ядосан, че реши да слезе в Кадис! Но аз бих искала да се помирим и да му кажа колко съжалявам, че го провокирах. Разбирате, нали? Допускам, че когато двама души са влюбени, те стават прекалено чувствителни в отношенията помежду си! С времето разбрах това и… и бих искала той също да го знае! — Все още сплела ръце в скута си, Лора хвърли бегъл поглед към Арчи. — Нали не смятате, че постъпвам прекалено прибързано, или? Зная, че всъщност мъжът е този, който трябва да моли за прошка, но… ах, той толкова много ми липсва!
Лора видя, че го е изненадала, защото в първия момент Арчи се поколеба какво да отговори. След това обаче поклати глава и кратко се засмя.
— Скъпа госпожице Морган, чувствам се поласкан от доверието, което проявявате към мен, въпреки че се познаваме толкова отскоро, но наистина не зная какво да ви посъветвам. В крайна сметка това е между вас двамата. Но ако имате чувството, че вие сте онази, която е сгрешила, тогава би трябвало да послушате гласа на съвестта си. — Очите му отново се присвиха и той попита: — Но знаете ли къде точно можете да го намерите в момента? Ако не разполагате с адреса му, боя се, не би било възможно…
— О, напротив, зная! — рязко го прекъсна Лора. — Навярно е във вилата на лорд Дънхил в Кадис. А ако не, то би могъл да бъде открит чрез Уелския принц или някой друг от пасажерите на „Британия“. Доколкото ми е известно, негово кралско височество имаше намерение да остане няколко дена в Кадис и е напълно възможно и сам той да се намира във вилата на лорд Дънхил. Моля ви, направете го заради мен! Нямате представа колко е важно това!
— Жени, жени! — рече Арчи, а след това малко кисело добави: — Е, добре! Ще видя какво мога да направя, обещавам ви. Но… опитайте се да оформите съобщението си малко по-лаконично!
Трент, мое обично съкровище, прости ми! Съжалявам, че се спречкахме. Аз наистина те обичам. Моля, моля, ела веднага в Гибралтар, защото имам нужда от теб.
Тя знаеше, че Трент ще се досети какво се крие зад това високопарно послание. Дори и да му бе безразлична, той щеше да пристигне, поне за да узнае какво се е случило или защото беше сестра на Франко. Сега можеше само да се надява, че Арчи наистина ще пусне телеграмите. Повдигайки вежди, той ги бе прочел още веднъж. Сега я погледна, сгъна бланките, пъхна ги в джоба си и се надигна. Докато му благодареше, може би прекалено възторжено, Лора не бе в състояние да разгадае изражението на лицето му.
Замислен, граф Седжуик се настани в каретата си. Не знаеше какво да мисли за последната телеграма с всичките тези любовни излияния. Може би госпожица Морган все пак не искаше да изпусне шанса да стане херцогиня Ройс. Тя беше типична богата американка… от онези, арогантните, които той толкова мразеше. Мръщейки чело, той обмисляше дали да пусне телеграмата или не. Все пак, тази вечер очакваше пристигането на стария си приятел Реджи Форестър, а той възнамеряваше да се наслади на компанията на госпожица Морган насаме. Все още смръщен, графът извади телеграмата от джоба си и, прочитайки я още веднъж, се опита да вземе някакво решение. „По дяволите“ — помисли си той. Тя бе споменала Уелския принц, а негово кралско величество трябваше да узнае за познанството им, още повече че до Арчи бяха достигнали слухове, че принцът проявявал очевидна слабост към тази жена.
В този миг на Арчи му хрумна нещо и той с облекчение се облегна назад, а на устните му трепна едва доловима усмивка. Да! Да, защо не? Може би накрая това щеше да се окаже най-доброто решение за всички. Телеграмата или щеше да стигне до Ройс, или не. А ако той я получеше и се окажеше толкова глупав да хване вяра на тези лъжливи обяснения в любов, след като бе узнал за флирта на годеницата си с Реджи Форестър… какво щеше да стане, ако отново ги завареше заедно? Добре, добре! Това без съмнение щеше да е краят! А когато Ройс й обърнеше гръб, тогава Реджи щеше да получи своята американска невеста и нейните милиони. Колкото повече мислеше за това, толкова по-добра намираше идеята си!
40
Сабина, госпожа Уестбридж, не беше на себе си от гняв и разочарование, но трябваше да крие чувствата си от лорд Дънхил и гостите му. Отначало всичко бе тръгнало толкова гладко… точно както Реджи предсказваше. Но след това му бе хрумнало да урежда някакви сделки — при това точно в Гибралтар — и той беше заминал, напомняйки й при следващата й среща с Ройс да подхвърли на херцога определена информация.
Но нещата се бяха объркали и тя не знаеше защо. Цяла вечер бе бъбрила, смяла се и флиртувала с лорд Дънхил, който й прошепна, че с удоволствие би я отвел в стаята си, но се чувствал прекалено уморен и имал нужда от сън. Беше добавил обаче, че се надявал да се възползва от тази възможност на следваща вечер. Сабина бе изпитала облекчение, тъй като се надяваше, че през нощта Ройс ще я посети в стаята й, още повече че му бе намекнала за една много интересна новина, която би могла да обсъди с него на четири очи малко по-късно.
Сега, гневно стиснала юмруци, Сабина кръстосваше стаята си. Дяволите да го вземат този негодник! С почти непоносима отчетливост си спомняше всичко случило се… както и онова, което не се бе случило.
Беше го чакала дълго след полунощ и когато вече заспиваше, почти на зазоряване, той се появи, миришещ на алкохол и цигари. На мъждукащата светлина от газовата лампа тъмното му, брадясало лице й се стори строго и безизразно. В очите му долови жестоко изражение. Святкащи с червени искри, те й заприличаха на очите на голяма котка или някакъв друг хищник
— Сладка, очарователна Сабина! Тук си, значи… чакаш, както обикновено! Надявам се, че не съм те накарал да чакаш прекалено дълго, прелестна моя? — Тя нададе тих вик, тъй като в същия миг той протегна ръка и разкъса копринената й нощница. — Тук си, значи — мърмореше повече на себе си — и аз съм тук! Бихме могли да се възползваме от случая, не мислиш ли?
Не й харесваше нито странният му тон, нито думите му, но преди да успее да каже нещо, той разкопча ленената й риза чак до кръста и се излегна до нея. След това, галейки я по познатия й интимен начин, заглуши с устни възмутеното й мърморене и накрая се претърколи върху нея.
В ослепителната слънчева светлина, която сега заливаше стаята й, страните на Сабина пламнаха от
