която едва не бе прегризала от болка.
Реджи беше обвил ръка около кръста й и я държеше изправена, защото тя бе толкова изтощена, че се олюляваше. Когато я извеждаше, сякаш много отдалече го чу да казва:
— А сега ще удържа обещанието си към майора. Ще посетим пещерата Сен Мишел и ще влезем в килията за мъчения. Не забравяй обноските си и бъди тиха. Вече си схванала какво се иска от тебе, нали, скъпа? — Той я удари леко по лицето, което все още бе подуто и гореше от предишните му удари, а Лора кимна замаяно.
Както смътно схвана, Арчи се бе върнал в къщи при бедната Ена. Реджи й обясни с усмивка, че е осигурил кораб, който малко по-късно щял да ги откара до Танжер. Там ги чакала чудесна малка къщичка — идеалното място за прекарване на сватбен месец. При тези думи Лора отново избухна в безутешно хълцане. Мъжът я удари и не престана да й причинява болка, докато тя с приглушен глас не помоли за милост и не обеща да бъде послушна.
— Надявам се, сладка Лора — рече той, грубо стискайки чувствителни зърна на гърдите й. — Знаеш какво те очаква иначе, нали? — Тя кимна още веднъж и се остави да бъде отведена до лекия файтон, който ги очакваше. Всичко вече й бе безразлично. Имаше едно единствено желание — да избегне по-нататъшните болки и наказания.
Но някъде в дъното на съзнанието й мъждукаше един въпрос и една надежда, която заплашваше всеки момент да угасне. „Не, той никога няма да дойде… дори телеграмата да е била изпратена. Не, пък и без това вече е прекалено късно… аз съм женена за Реджи. Няма надежда, никаква надежда — минаваше й през главата. Искаше й се да заплаче, но не смееше, защото се боеше да не разгневи Реджи. — Това е краят, краят на предишната безгрижна Лора Морган, която беше толкова самоуверена и не се боеше от нищо и никого. Това е краят на жената, която бях! Бог знае каква съм станала сега и какво ще излезе от мен.“ Лора бе така замаяна, че имаше чувството, че съзнанието й е заключено за всякакви усещания. Дори бе престанала да се тревожи за онова, което я очакваше. Никога не бе копняла да умре и не се бе молила за края си, но сега правеше точно това!
41
Граф Седжуик се прибра у дома, след като бе присъствал като свидетел на сватбата на Реджи, който настояваше заедно с полузамаяната си жена да посетят пещерата Сен Мишел. Сега Арчи възнамеряваше да се да се позабавлява още малко с жена си, която бе оставил на вярната Фатима. Вече пред вратата на спалнята си чу някой да хлопа на входната врата и се намръщи. Кой ли можеше да е по това време? Не беше настроен за посрещане на гости… все пак още не бе свършил с Ена. Който и да бе нощният посетител и каквато и да бе целта на визитата му, можеше да почака до сутринта. Графът извика един от прислужниците, за да му каже, че възнамерява да се оттегли в покоите си и не желае да бъде смущаван.
Ахмед, прислужникът, едва бе отлостил вратата, когато тя се отвори с ритник и в къщата се втурна висок, мрачен мъж. Зърнал очите на мъжа, Ахмед неволно пребледня, измърмори под носа си някаква молитва и отстъпи няколко крачки. Никога преди не бе виждал подобни очи! Този мъж, който и да беше той, приличаше на самия дявол, въпреки че отначало гласът му бе прозвучал измамно миролюбиво.
— Кажи на господаря си, граф Седжуик, че го търси херцог Ройс и че имам намерение да говоря с него. Запомни ли?
Не, реши Ахмед, този непознат определено не му харесваше. Не му харесваше нито измамно мекият му глас, нито неумолимостта, която се криеше зад него! Не би искал да срещне подобен мъж нощем на улицата, а и имаше усещането, че е най-добре човек изобщо да избягва такива като него. Освен онзи, който бе нарекъл себе си херцог, имаше и още един господин, който изглеждаше също толкова ядосан и сърдит! Ахмед отстъпи уплашено още няколко крачки. Цялата тази работа не му харесваше и той не желаеше да се изпречва на пътя на двамата непознати.
Изплаши се още повече, когато Трент изръмжа през зъби:
— Не искам да чувам никакви извинения, разбрано? Сега върви и доведи господаря си или сам ще го намеря. Надявам се, ще го откриеш преди мен.
— Да, о, да! Да, господине! Херцог… разбира се, веднага отивам! Моля, изчакайте тук! Вече отивам! — Той забърза по дългия коридор, хвърляйки бегъл поглед през рамо. — Виждате ли, господине? Вече отивам! — В този момент дочу зад себе си същия глас, гласът, от който незнайно защо се боеше и който сега го накара да замръзне на място.
— Преди да събудиш граф Седжуик, искам да зная къде е госпожица Морган. Моята годеница и сестра на този господин. Искам да ми отговориш веднага, разбра ли? Иначе ще трябва да прибягна до едно средство, което е чудесно за развързване на езици. Е?
Стоманеносивите очи привличаха Ахмед като магнит, и той се повлече обратно. След това, тъй като не знаеше какво и колко може да каже, той започна да заеква. Не бе подготвен за нещо подобно! Нито че ще дойдат мъже като тези двамата и ще питат за жената, която последните няколко дена бе живяла в къщата.
— Съжалявам, господа, но наистина не зная! Аз съм само един най-обикновен прислужник и не зная нищо повече от онова, което ми се казва. Мисля, че тук имаше една млада дама, но съм я виждал само няколко пъти и то отдалече. Тази вечер един от прислужниците ми каза, че бил пристигнал някакъв английски господин и че той и младата дама възнамерявали да се оженят още тази нощ. Това е всичко, което зная, кълна се, освен че — струва ми се — я видях да заминава с каретата на господина, който я съпровождаше, а след това се завърна сам и каза, че възнамерявал да се оттегли в покоите си. Казаха ми да не пускам никого в къщата.
— Е — със заплашителен глас отвърна Трент, — ти не си ни пуснал, не е ли така? Ние сами влязохме, моят приятел и аз! А сега… сега — повтори той — по-добре върви при господаря си и му предай да излезе. И то веднага.
Франко, който беше бесен от гняв, се удивляваше на спокойствието на приятеля си.
— Не вярвам на нито една дума от историята на този човек! — Гласът му ясно издаваше растящия му гняв. — Лора не би… мили боже, мисля, че я познавам достатъчно добре, за да зная, че не би направила нещо подобно, при всичките авантюри, на които е способна! А и чувствам… не, проклятие, сигурен съм, че те крият нещо… че има нещо гнило в цялата тази история с Лора. Наистина, предпочитам да…
Трент го погледна с ледените си очи и строго изражение, което Франко така добре познаваше.
— Най-добре за теб ще бъде да се научиш в моменти като тези да криеш гнева си… поне докато не му дойде времето да го излееш върху някого! Независимо дали ни харесва или не, най-добре ще е да изчакаме появяването на Седжуик и да чуем какво ще ни каже той. А след това… — очите му блестяха като кинжали.
— Проклятие, Трент! Лора ми е сестра и аз имам право да науча какво е станало с нея!
— Но ако изгубиш самообладание — изръмжа насреща му Трент, който Франко едва позна, — може би никога няма да разберем това! Не схващаш ли? Лора може да ти е сестра, но тя е и моя годеница! Жената, която обичам! Опитай се да схванеш и това! — След това отвърна поглед и двамата мъже чуха някъде да се отваря и затваря врата, а след това нечии стъпки да приближават по дългия коридор.
Отначало Арчи бе ядосан от влизането на Ахмед, който дори не си бе направил труда да почука. Трябваха му няколко минути, за да схване какво мънкаше прислужника, а след това гневно изруга.
— Въведи двамата господа в кабинета ми и им кажи, че идвам веднага. В никакъв случай не отговаряй на въпросите, които вероятно ще ти зададат, ясно?
— О, да, да, господине! Не зная нищо, абсолютно нищо — заекваше мъжът.
След излизането на Ахмед Арчи се обърна към Фатима и каза със заповеднически тон:
— Пази я и я дръж будна, докато се върна. Можеш да я по-нашибаш с камшика, в случай че плаче прекалено силно. — Докато се обличаше, той хвърли подигравателен поглед към Хелена, която за негово най-голямо задоволство сега зависеше от милостта и настроенията му. — Значи Ройс е дошъл да търси Лора, а? Допускам, че онова, което ще му кажа, никак няма да му хареса. Но ще трябва да повярва, особено след като му покажа брачното свидетелство! Представи си, скъпа моя, твоят любовник също е тук. Какво, мислиш, ще си каже, ако те види такава? Мислиш ли, че все още ще те желае, сега, когато съм те дамгосал
