женитба на госпожица Морган… и то точно за Реджи Форестър! Беше му се сторила необикновено умна, за да направи подобна грешка и да постъпи така прибързано, още докато носеше пръстена на Ройс! Граф Седжуик го бе уверил, че нямало никакви основания за безпокойство относно някакъв предполагаем натиск, оказан върху госпожица Морган. В противен случай той не би приел да стане свидетел на венчавката им.
— А относно избора на една жена не може да се спори, не съм ли прав? — бе забелязал графът с лека усмивка, която незнайно защо не допадна особено на майора.
А сега трябваше да посрещне Ройс и да му обясни, че годеницата му току-що се е венчала за друг мъж, с когото сега са в пещерата Сен Мишел! „Извънредно неприятно положение“ мислеше той, докато излизаше, за да посрещне нетърпеливия си посетител.
— Е, Ройс, ако не бях научил лично от негово кралско височество, че ще дойдете, бих казал, че съм доста изненадан от неочакваното ви посещение. Принцът ми даде да разбера, че би желал да ви съдействам по всички възможни начини, така че ще направя всичко, което е по силите ми! — След това майорът предпазливо добави: — Но трябва да разберете, че ми е необходимо да знам какво всъщност става.
— Като начало ми трябва лекар. Някой сигурен човек, който умее да си държи езика зад зъбите. Графиня Седжуик има нужда от някой много дискретен лекар… и то веднага. Боя се, че след всичко, което са й причинили, тя навярно има вътрешни кръвоизливи. Бихте ли се погрижил веднага за това? — Преди смутеният майор да успее да отвърне нещо, Ройс продължи със същия рязък и студен глас: — Нуждая се и от карта на пещерите в околността, на която е отбелязано точното място на килията за мъчения… където Форестър е отвел Лора, за да се прави за нейна сметка на Великия инквизитор!
— Но… казаха ми, че току-що са се оженили… по-точно — тази нощ! — извика майор Ийгън. — Научих го лично от граф Седжуик, който е бил свидетел на венчавката им. — След това енергично добави: — Мили боже, Ройс! Ще ми кажете ли най-сетне какво е станало?
— Боя се, че ще имате някои неприятности, майоре… освен, ако всичко не бъде уредено изключително дискретно, както и се надявам да стане! Сега обаче нямам време за подробни обяснения! Ще ви кажа само — и лекарят ще го потвърди, — че Седжуик е измъчвал съпругата си по всевъзможни начини! Камшик, един проклет девствен пояс, който тя е била принудена да носи… когато не е трябвало да обслужва графа, камериерката му, домашните прислужници… и дори Форестър! Същото са сторили и с Лора, за да я принудят да се омъжи за Форестър.
— Боже мой! — майор Ийгън почти не вярваше на ушите си, докато Ройс, чийто дълго сдържан гняв и нетърпение избухнаха неудържимо, не му извика с глас, който накара майора да потръпне:
— Това достатъчно ли ви е, майоре? Искам карта на проклетите пещери. Освен това трябва да знаете, че след малко Франко Морган ще дойде с графиня Седжуик, за да я остави при вас и да последва мен и графа. Ще се върнем само тримата — аз, Франко Морган и Лора. Ако вие или друг някой се опита да ни спре… — След това той съблече жакета си и го захвърли настрана. В този момент обърканият майор видя двата колта и начина, по който бяха препасани. Сега забеляза и странните обувки на херцога, които, доколкото си спомняше, американците наричат мокасини.
Скривайки мислите си зад маска на безразличие, майорът напрегнато рече:
— Ето ви картата, господине. Чувал съм, че из тези пещери често се случвали нещастия, особено когато някой се заблуди и попадне в някой от коридорите, завършващи в пропастите над морето. — Той се взря за миг в Трент, след което добави: — Когато младият Морган доведе графинята, ще се погрижа да бъде пренесена в жилището ми, а след това ще изпратя ординареца си да повика доктор Матюс. Той е абсолютно надежден и дискретен, а освен това и отличен лекар.
След това Трент бе изчезнал — втурна се бързо и безшумно като апах, а главата му бучеше и пулсираше от заслепяващ гняв. Картата беше в джоба му, но сега той нямаше нужда от нея. Бе му достатъчно да й хвърли само бегъл поглед, за да запечата в съзнанието си онова, от което имаше нужда, за да открие Лора. Неговата Лоричка… неговата любима! По стените на пещерата горяха факли, които разпръскваха оранжева, напомняща за адски огньове, светлина. Ако някой го зърнеше в този миг, със сигурност би го взел за видение от подземния свят — висок, чернокос мъж, със също такава черна брада, който тичаше с големи крачки на диво животно, а в очите му се отразяваше мъждукащата светлина на факлите. Черната копринена риза, черната жилетка, панталоните и револвера в кобура — всичко се сливаше с мрака, стелещ се от влажните стени на пещерата… Дяволът, препускащ по следите на поредната си жертва!
След като остави Хелена при майора, Франко се бе върнал в каретата, за да вземе Арчи. Сега той го водеше пред себе си по заплетените коридори, подтиквайки го с острието на ножа си, а графът стенеше жално иззад запушващия устата му парцал. Арчи търпеше адски мъки, но не можеше да спре нито за миг, тъй като Франко се опитваше да догони доста изпреварилия ги Трент.
— Това е едва началото — просъска Франко през зъби. Острото му като бръснач острие вече бе раздрало панталона на Арчи, оставяйки дълбока зигзагообразна следа по кожата му. Графът усещаше стичащата се по крака му кръв, който се събираше в обувката. „О, боже — отчаяно си мислеше той. — О, боже, помогни ми… защото иначе никой не може да ми помогне!“
Стоновете на Лора заглъхваха в парцала, който Реджи бе натъпкал в устата й веднага щом се добраха до останалата още от времената на Инквизицията килия за мъчения.
— Няма да те оставя да викаш, скъпа моя, тук, където всеки шум отеква на мили — усмихнато й бе обяснил той. — Ако някой те чуе, възможно е да не разбере, че двамата с теб просто се забавляваме… та нали сватбеното ни пътешествие вече започна!
Той й предложи да изпробва одъра и колелото за мъчения, за да добиела представа как са се чувствали нещастниците, които попадали в ръцете на Инквизицията.
— А след това, скъпа моя, би могла да напишеш роман, за времената на Инквизицията и съвсем правдоподобно да опишеш усещането от впиващите се в китките и глезените кожени ремъци.
Когато видя ужасения израз на очите й, той се засмя и с кадифено мек глас я увери, че искал само още малко да се позабавлява. След това я блъсна на одъра за мъчения и завърза китките й над главата. Същото стори и с глезените, като гледаше краката й да бъдат болезнено разкрачени. След това завъртя няколко пъти колелото. Болката от разтягането на крайниците й беше непоносима.
„Ох, боже… ох, боже!“ Би извикала, ако можеше… би изкрещяла с пълно гърло, но от устата й иззад парцала се отрони само глух, уплашен стон.
— Е, нека не прекаляваме още от първия път, нали така?
Лора чуваше собствените си стонове и гласа на Реджи сякаш от дъното на някакъв тунел. Копнееше да изгуби съзнание, да умре… само и само да се избави от кошмара, който все не свършваше.
Какво още искаше от нея? Бе подписала всичко, прехвърляйки му цялото си имущество. Какви ли още мъчения щяха да му хрумнат?
Цялото й същество беззвучно крещеше за помощ. Молеше се всичко това да се окаже само кошмар, от който тя скоро щеше да се събуди. Зовеше своя любим, мъжът, чиято любов така небрежно бе изгубила! Защо не бе дошъл? „Трент, о, боже, Трент! Чуй мислите ми, моля те! Почувствай ги и… дари ме отново с любовта си, вземи ме в обятията си и ме притисни силно… моля! Трент… Трент… Трент…“
Тя отново и отново извикваше наум името му, заглушавайки подигравателните думи, с които я обсипваше Реджи и болките, които причиняваше на беззащитното й тяло, преди с професионална изкусност да започне да я бичува. Използваше камшик за кучета, който бе взел със себе си, за да научи жена си на послушание. Поне така бе обяснил на Арчи, при което и двамата избухнаха в смях. „Ах, Трент — мислеше Лора. — Защо не разбрах? Защо не разбрах, че ти си истинският? Трент…“
Когато забеляза, че наближава килията за мъчения, Трент извади ножа от канията с гримаса на див, смразяващ кръвта гняв. На светлината на факлите острието вече изглеждаше изцапано с кръв, каквото и щеше да бъде скоро. „Скоро“ — мислеше той през червената пелена на гнева. Скоро! А след това… сега!
„Трент“, подобно на заклинание повтаряше името му Лора. „Той ще дойде и ще ме спаси… той ще дойде, ще дойде!“ В този момент камшикът се впи в бедрото й и болката я накара да отвори очи. Тогава го видя! Видя го зад рамото на Реджи… облечен почти по същия начин, както тогава, при тяхната първа среща, с висящи от външната страна на бедрата му револвери. Но изразът на лицето му, погледът на сивите му очи
