беше по-различен от всичко, което някога бе виждала.
— Така, моя Лора — подигравателно поде Реджи, но в този момент дочу зад гърба си смразяващо кръвта съскане, подобно на звука, издаван от гърмящата змия миг преди да нападне.
— Обърни се, кучи сине! Обърни се, за да виждам лицето ти, докато умираш.
Реджи изпусна камшика и се извърна, неспособен да повярва, че чува този глас. Очите му се разшириха от ужас, когато съзря приближаващата смърт. Сивооката смърт с проблясващ в ръката нож.
— Не! — извика Реджи. — Не… не ме докосвайте…
— Вие отвлякохте годеницата ми, Реджи Форестър. И я обезчестихте.
Трент пристъпи към него с вдигнат нож, а на светлината от факлите острието проблесна като змийски език.
— Не… Боже, не! Тя искаше… тя — Реджи не успя да каже нищо повече, тъй като в този момент острието потъна в слабините му, а един удар в тила и друг в слънчевия сплит заглушиха всеки звук, който би могъл да издаде, докато ножът сигурно и систематично довършваше работата си. Погледът на Реджи стана празен, очите му се изцъклиха, а тялото продължи да потръпва дори и след като Трент, подобно на някой индианец, довърши жертвата си с умело движение на ножа. След това Трент освободи Лора, вдигна я на ръце и силно я притисна към себе си. Тя обви врата му, без да престава да хлипа дори и след като той бе махнал парцала от устата й.
— Ако разполагах с достатъчно време, бих му стъкмил много по-мъчителна смърт, скъпа моя! — гневно й прошепна той. — Но сега трябва да те отнеса при Ена… да, тя е в безопасност. За вас ще се погрижи лекар, докато Франко ни отърве от Арчи и това тук! — Трент презрително подритна трупа на Реджи, сякаш бе някакво влечуго и изнесе от килията завитата в ризата му Лора… навън, на свежия нощен въздух, изпълнен с мирис на цветя.
По пътя срещнаха Франко, който водеше пред себе си все още ридаещият Арчи.
Трент направи знак с глава към килията, която току-що бяха напуснали.
— Не е останало много от него, но заради майор Ийгън и протокола по-добре заличи следите, а?
— Лекарят вече е при Ена — лаконично съобщи Франко, а в погледа, който хвърли към сестра си, имаше искрица, каквато тя никога преди не бе виждала. След това отведе Арчи към надвисналите над морето скали и го хвърли за храна на баракудите, които дебнеха долу за всякаква плът, която можеше да им попадне. Същото стори и с трупа на Реджи.
43
„Как бих могла да забравя?“ — питаше се Лора. Как можеше да прогони завръщащият се отново и отново кошмар? И как можеше Трент да я докосва или дори само да я погледне, без да си спомни онова, което бе видял със собствените си очи или което бе научил. Как би могъл той да забрави?
Намираха се на борда на кралската яхта, която държеше курс към Лондон и всяка нощ Лора се мяташе насън, събуждаше се, хлипайки измъчено, и се опитваше да избяга от отвратителните сънища.
Понякога се питаше как ли се чувства Ена и дали е измъчвана от същите кошмари, но след всичко, което бяха преживели заедно, двете жени все още не можеха да понесат да се срещнат очи в очи. „Мили боже — отчаяно мислеше тя, — какво да правя? Какво да правя?“
О, да, търсеше утеха в мисълта за това, че всяка нощ Трент я държи в обятията си и й шепне нежни думи, отмятайки падналата върху лицето й коса. Но нито веднъж не я бе любил, не я бе целувал и галил така, както преди! „Нищо чудно“ — мислеше си Лора. Нямаше право да го упреква за това. Вината бе само нейна! Той я бе спасил, а сега… сега тя бе увиснала на врата му!
Откакто бяха слезли от борда на кораба, Лора се държеше апатично и дори гласът й не изразяваше нищо друго, освен безучастност. Ена бе неотлъчно до Франко, сякаш не можеше да понесе дори само за миг да се отдели от него. Лора, за която това не остана незабелязано, се питаше как ли те двамата успяваха да се справят с миналото.
Франко и Ена бяха тръгнали малко преди тях и сега сякаш потънаха в дън земя. За да прогони безкрайните въпроси, които я измъчваха, Лора попита:
— Къде отиваме? И какво ще правим от тук насетне? — Всъщност й се искаше да каже: „Защо не сложим точка на всичко това, Трент? Ти стори онова, което смяташе за необходимо, за да спасиш гордостта и честта си, но сега… защо просто не ме пуснеш да си отида? Бих могла да се върна в къщи… мама ще прояви разбиране, сигурна съм! Не искам да те имам по този начин, Трент, само защото се чувстваш задължен!“
Скритите й в ръкавица пръсти едва-едва докосваха ръката на Трент, но въпреки това Лора усещаше потрепването на мускулите му, преди той, оглеждайки с непроницаем поглед бледото й лице, да каже:
— Тъй като изглежда ти е напълно безразлично, скъпа, надявам се няма да имаш нещо против плановете, които направих за нас двамата.
Нещо в гласа му накара Лора да му хвърли остър поглед.
— Планове? Какви планове? Бих искала да зная, Трент!
Но той съвсем лаконично подхвърли с провлачен глас:
— Изненада, скъпа моя. А няма да бъде никаква изненада, ако ти разкажа предварително, нали така?
— Не зная дали все още си падам по изненадите, Трент, наистина бих искала да зная, моля те!
— Защо не се опиташ да отгатнеш, когато се качим във влака, Лоричка?
Той вече я теглеше след себе си… теглеше я, без да обръща внимание на настойчивите й протести.
— Трент! Трент, за какъв всъщност се мислиш… какво значи това „когато се качим на влака“, след като току-що пристигнахме? — В този момент обаче той я вдигна на ръце пред всички хора, които се тълпяха около тях. Изведнъж Лора осъзна, че й е безразлично къде я носи, докато я държеше в силните си ръце и усещаше мускулестото му тяло. Лора притисна лице към рамото на Трент, за да скрие руменината, която бе заляла страните й, и плахо сплете пръсти на врата му.
Докато на път за Корнуол гледаше през прозореца, ненадейно й хрумна, че прилича на човек, тръгнал по следите на своето минало. Единствената разлика беше, че този път пътуваше с Трент! Той бе предоставил градската къща на рода Ройс на Ена и Франко, който имаше намерение да уреди отпътуването им за Америка, така че до седмица те двамата вероятно щяха да напуснат Англия.
— Трябва им време… също както и на нас — бе казал Трент.
Лора се боеше, но същевременно бе някак спокойна, спомняйки си чувствата, обзели я при първата им среща. Но сега толкова много неща занимаваха мислите й!
Когато най-сетне стигнаха Ройс Парк и Трент я отнесе в нейната мавританска стая, затваряйки с крак вратата, Лора внезапно се разсмя, защото не можеше да не се сети за родителите си.
— Какво е толкова смешно? — попита Трент, слагайки я върху мекото, застлано с коприна легло, което Лора така добре помнеше.
— Ах, не зная! Внезапно си спомних как винаги, когато родителите ми се спречкваха, след това баща ми отнасяше мама в спалнята, за да се помирят, затваряйки с крак вратата след себе си! Трябваше да мине време, преди двамата с Франко да разберем какво всъщност става.
Трент рече хапливо:
— Трябва ли да ти обяснявам какво ще стане сега тук, в тази стая? Или предпочиташ изненадата, скъпа моя Лора?
Тя се изтегна върху леглото, незнайно защо продължавайки да се смее, може би просто така, без причина! Но смехът й беше примесен със сълзи — сълзи на облекчение, освободени от неочакваната веселост. Тя протегна ръка към него и попита предизвикателно:
— Няма ли да ме съблечеш най-сетне? Или си мислиш за мраморната плоча в лунната градина?
— Боя се, че тази вечер не е пълнолуние, Лора, така че ще трябва да се задоволиш с мавританския будоар! — След тези думи той започна да разкопчава роклята й. — Но все пак имаме за утеха ваната. Ако не предпочиташ да започнем тук, разбира се!
Той не й остави време да отговори, толкова неустоимо бе желанието да я вземе, а тя се наслаждаваше на нетърпението му, което прогони от мислите й всяко съмнение и всеки страх.
