ви, госпожице, най-добре се приберете в стаята си и също се опитайте да поспите. Айша ще ви донесе чай. Ментовият чай е много полезен срещу слънчев удар, знаете ли.
И тъй като не искаше да утежнява положението на Ена, Лора й бе обърнала гръб и още по-слисана и уплашена се бе вързала в стаята си. Ена бе пленница — сега това не подлежеше на съмнение. Но в края на краищата Лора не бе съпруга на Арчи. Никой не можеше да й попречи да напусне къщата, когато пожелаеше и да доведе помощ за Ена! Ясно й бе колко налудничав о би прозвучала историята й, но може би… може би милият майор Ийгън щеше да й повярва.
В този момент в стаята бе влязла Айша, носеща огромна табла, върху която имаше гарафа с ментов чай, малка сребърна чашка без столче и огромно количество изкусителни марокански вкусотии.
— Госпожицата няма намерение да излиза в жегата, нали, при това съвсем сама? — загрижено попита Айша. — Тукашното слънце не е безопасно за белите дами! А тази сутрин госпожицата беше много зле от горещината! Моля, опитайте храната — все марокански ястия, много добри… от тях със сигурност ще се почувствате по-добре.
— Но аз вече съм по-добре… много по-добре — отвърна Лора — и бих искала да прескоча до най- близката телеграфна станция. Трябва да изпратя още една телеграма, за която съвсем бях забравила.
— Но, госпожице, в момента в къщата няма нито една карета — с мек глас обясни Айша. — А вие не бихте могла да изминете пеша такова голямо разстояние… тук при нас дамите не ходят пеша.
— Свикнала съм да правя онова, което пожелая, Айша, дори и да знам, че другите няма да сметнат постъпката ми за особено умна или изискана! Така че ако донесеш бялата ми копринена рокля и обувките ми… никакъв корсет, моля, до гуша ми дойдоха. Ако ми покажеш посоката, ще се оправя и сама.
Айша я гледаше с уплаха, а когато отново проговори, гласът й представляваше едва доловим шепот:
— Моля ви, госпожице! Той ще ми се ядоса… много ще се ядоса, ако се случи нещо и узнае, че съм допуснала да излезете в такъв горещ ден! Господарят каза, че тази вечер ще излизате, за да разгледате пещерата… моля ви, изчакайте вечерта!
В този момент Лора не схвана смисъла на думите й… това щеше да стане едва по-късно. Само за да достави удоволствие на Айша, тя бе изпила ментовия си чай и чаша коняк, който трябваше да й даде сили да понесе слънцето, тъй като все още бе решена да излезе от къщата… само щом Айша се отдалечеше.
Бе взела решение все пак да изпрати известие на лейди Хонория, надявайки се, че тя все още е в Баден-Баден и телеграмата ще я завари там. Но докато обмисляше какво да й пише, стаята внезапно се завъртя около нея и така й се зави свят, че трябваше да се отпусне по гръб върху леглото си сред меките възглавници, питайки се какво става с нея, преди да я обгърне непрогледен мрак и тя да потъне в някакъв безкраен, черен тунел.
Лежаща безжизнена върху леглото така, както си беше — без риза и фуста, Лора не възприемаше нищо от ставащото около нея — не усещаше погледите, спрели върху нея, нито чуваше гласовете в стаята.
— Ето я, приятелю мой. Тя е твоя! — хихикаше Арчи, хвърляйки кос поглед към Реджи, който не можеше да откъсне поглед от тялото на Лора. — Можеш да бъдеш сигурен, че поне час няма да усеща нищо от онова, което става с нея. Опиатът, който Фатима е поставила в чая й, е напълно безвкусен, но много силен! — След това добави, разтягайки устни в злорада усмивка: — Надявам се, ще ми дадеш и аз да се възползвам от нея! Справедлива размяна, какво ще кажеш, старче? Навит съм й още от първия път, когато я видях през дупките, пробити по мое нареждане в една от стените на стаята й. Кажи, бива ли я?
— О, не е зле, бих казал! — излъга Реджи, пристъпвайки към леглото, без да откъсва поглед от безсилното и беззащитно тяло, простряно върху него.
— Подготвено ли е всичко за по-нататък? — попита той.
— Разбира се — нетърпеливо обясни Арчи. — Не ти ли казах вече? — В стаята се разнесе кратък, неприятен смях. — Не забравяй Фатима. Тя е камериерка на Ена и много ми помогна. Сигурно ще ти е от полза при обуздаването на твоята госпожица Лора… Би могла да те научи как най-бързо да се справиш с нея! Фатима знае начини да бъде причинена болка на една жена, които само жена може да открие. Но в това скоро сам ще се убедиш.
— Арчи, старче — засмя се, Реджи, — трябва да кажа, че си истински приятел! Обещавам ти да ти я оставя, само щом свърша с нея.
Докато Лора все още лежеше дълбоко упоена и не чувстваше нищо от онова, което се случваше с нея, Реджи се хвърли върху й и я взе… без съпротива… така както му харесваше.
Междувременно Арчи бе заповядал да доведат Хелена, за да види какво е постигнало приятелката й… сестрата на нейния любовник. Хелена започна да хълца беззвучно, а след това се разкрещя, докато Арчи, надвесен над безжизненото тяло, не извика към Реджи:
— Свършвай вече! Защо не вземеш Ена, докато се позабавлявам с твоето съкровище.
— Не! — отчаяно извика Хелена. — О, моля ви, не!
Фатима изви завързаните зад гърба китки на Хелена и я бутна на пода, където тя се сгърчи, хлипайки. След това усети как Реджи отвори девствения й пояс, хвърли се върху й и болезнено проникна в нея. Младата жена, която имаше чувството, че е попаднала в някакъв жесток кошмар, се гърчеше от болката, причинявана й от грубите му тласъци, от стискащите гърдите й ръце. По тялото й безразборно се сипеха безмилостни, брутални удари. Междувременно Арчи се бе заел с Лора, обръщайки я така, както пожелаеше и прониквайки в нея по всевъзможни начини, както бе сторил преди него Реджи.
Лора бе започнала да стене тихо и правеше опити да се съпротивлява, но Арчи с всичка сила я притискаше към леглото. Накрая извика през рамо към Реджи:
— Хей, старче, когато свършиш, предлагам да се преместим в моята спалня… какво мислиш за това, Ена? Там можем да я озаптим така добре, както правя с жена си, когато ме разсърди. Ще можеш да вършиш с нея каквото пожелаеш. — Той се засмя. — Фатима борави чудесно с камшика, не съм ли прав, скъпа?
Малко след като действието на опиата бе преминало, Лора реши, че това е някакъв кошмар — ужасяващ, мъчителен кошмар, от който опитваше да се събуди, но, незнайно защо, не успяваше. Когато все пак се събуди, се намери пак в същия кошмар, а ужасът и болката не искаха да си отидат. Не можеше да избяга, просто не можеше… Тогава осъзна, че ръцете й са завързани на висящи от тавана куки, а краката — в стърчащи от пода халки. Видя Хелена да лази на колене и разбра на каква мъка и унижение е подложена приятелката й. След това същото сполетя и нея. Реджи, Арчи, Фатима и дори един от прислужниците, който бе извикан, за да е пълно унижението, се гавриха с нея със сатанинска изобретателност, Фатима въртеше камшика и я шибаше жестоко, без да подбира — по гърдите, хълбоците, вътрешността на бедрата, докато Лора не започна да крещи и вече не можеше да спре да крещи, да моли, да обещава всичко, само и само да й спестят болките.
— Чу ли това, Реджи, старче? — извика Арчи. — Вече е почти толкова послушна, колкото Ена, не намираш ли? Чу ли какво обеща? Каза, че щяла да направи всичко, всичко… не е ли мило! Не е ли много мъдра, нашата малка американка?
— Много любезно от нейна страна! — хихикаше Реджи.
— Стани, жено! — неочаквано заповяда Арчи. — Стани! Искам госпожица Лора да види каква възпитана жена съм направил от теб само за два дена! — Ена се надигна, изгаряна от болки и най-сетне успя да се изправи, олюлявайки се и горко ридаейки.
— А сега — усмихнато продължи Арчи, сграбчвайки я за ръката, — сега можеш отново да застанеш на колене и да допълзиш до приятелката си… разбра ли ме? Ще направиш същото, което трябваше да правиш с Фатима! След всичко, което изтърпя, малко нежност ще й се отрази добре, не мислиш ли?
— О, не! Моля, Арчи, не, моля! — Арчи дръпна главата на Ена за косата и й зашлеви жестока плесница, преди да я повлече след себе си. Реджи продължаваше да хихика. Това, което ставаше тук, му харесваше, а най-много му харесваше, че сега Лора бе негова, само негова!
Лора съвсем смътно си спомняше случилото се след това. Знаеше, че след последното унижение я бяха развързали и тя се бе строполила на пода, хлипаща и стенеща. Спомняше си, че беше обещала всичко… дори подписът, който Реджи поиска от нея и който я правеше негова жена.
Бяха й дали да пие много коняк, а след това я отведоха до малка каменна постройка с червен циглен покрив, където възрастен мъж й задаваше някакви въпроси, а тя механично отговаряше. Ръцете й бяха завързани на гърба и скрити под дълга, закопчана до горе наметка, под която беше гола. Беше благодарна за наметката, чиято качулка скриваше мокрото й от сълзи лице със синини под очите и подута долна устна,
