Морков и Дръж се проснаха отново на земята. Викът се повтори два или три пъти. Нямаше съмнение: пиратите си даваха сигнали.
— Ние сме в опасност — реши Морков, без да трепне, и улови мрежата за пеперуди.
— Ние сме много, много в опасност — повтори като ехо кучето.
— Пиратите преустановиха оттеглянето си и ни обхождат, за да ни ударят в тил. Бъди готов с пипера. Щом се покажат, хвърли пипера в очите им и аз ще ги хвана с мрежата за пеперуди.
— Планът е много смел — каза Дръж възхитен, — но аз съм чувал, че пиратите са въоръжени с тежки огнестрелни оръдия. Какво ще стане, ако след като ги хванем, те избягат и започнат да стрелят?
— Проклятие! — сепна се Морков. — За това не бях помислил.
— Аз мисля — продължи кучето, като се надуваше, задето бе успяло да затрудни прочутия детектив, — че може да употребим системата на „Ловец и заек“.
— По-точно? — запита Морков.
— Тази система се употребява в чужбина за лов на зайци. Около мястото, където се предполага, че ще мине заекът, между две дървета се опъва въже. Близо до въжето се оставя един тъп нож. Когато подгоненият от ловците заек стигне до въжето, извиква: „Проклятие!“, но веднага вижда ножа и си казва: „Нищо, ще си послужа с този нож!“ Но както ви казах, ловците са избрали нож, който не реже. Заекът се поти, мъчи се, проклина, но нищо не му помага. Той не успява да пререже въжето, ловците се хвърлят върху него и го залавят.
— Системата е много остроумна — се съгласи Морков, — но за нещастие не нося тъп нож. Имам съвсем остри бръсначи, първо качество, испанска изработка. А нямам и въже.
— Тогава нищо няма да стане — обади се Дръж.
В този миг на няколко крачки от двамата детективи някой извика със задавен глас:
— Мистер Морков! Мистер Морков!
— Женски глас! — каза разузнавачът изумен.
— Мистер Морков! Мистер Морков! — продължи умолително гласът.
Дръж се осмели да изкаже своето мнение.
— Според мене — каза той, — една жена се намира в опасност. Може би тя се намира в ръцете на пиратите, които искат да я отвлекат като заложница. Смятам, че трябва да направим всичко възможно, за да я освободим.
— Не може — каза Морков, раздразнен от дързостта на своя помощник. — Трябва да заловим бегълците, а не да се занимаваме с освобождаване на пленници. На нас е поставена определена цел, ние не можем да правим тъкмо обратното на това, за което ни плащат.
Междувременно гласът продължаваше да моли с плачевен тон:
— Мистер Морков! Помогнете ми, моля ви се! Помощ! „Една жена иска помощта ми — разсъждаваше детективът. — Бих ли могъл да й откажа, нима нямам сърце?“
Твърде разтревожен, той се пипна под сакото и въздъхна облекчено, след като установи, че сърцето му още бие.
Гласът се отдалечаваше на север. В тази посока храстите се вълнуваха силно. Чуваше се шум от стъпки и от глуха и ожесточена борба.
Морков скочи, следван от Дръж, и се затича на север, без да откъсва погледа от компаса.
Някой се изсмя зад гърба му.
Морков спря възмутен, обърна се към неизвестното лице, което се смееше зад гърба му, и извика с най- голямото душевно благородство, на което беше способен:
— Смей се! Смей се, подли пирате! Най-добре се смее, който се смее последен!
Пиратът отново се засмя и после се задави от кашлица.
Задави се, понеже Репичка го бе ударила здраво по гърба, за да го накара да престане да се смее. Бобчо — пиратът беше той — сложи носната си кърпичка пред устата, за да продължи да се смее.
— Тъкмо успяхме да го наредим — прошепна строго Репичка, — а ти искаш всичко да развалиш.
— Но той вярва, че ние сме пирати — каза Бобчо, за да се оправдае.
— Ела! — каза Репичка. — Дано не го изпуснем. Морков и Дръж се затичаха отново на север, следвайки шума на стъпките и на сподавената борба, която продължаваше да се чува от тази посока, т. е. продължиха да преследват две дечица — Чушко и Картофка, които се преструваха, че се борят.
Картофка се спираше от време на време и викаше с тънък гласец, за да бъде сигурна, че Морков няма да загуби следите им.
— Помощ! Помощ! Господин детектив, аз съм пленена от пиратите, елате да ме освободите!
Както сигурно сте се досетили, децата бяха успели да привлекат детектива доста далече от пещерата, в която се криеха Лукчо и другите наши приятели. Но техният план не се ограничаваше само в това.
В това се увериха скоро и Морков, и Дръж. Даже Дръж се увери пръв. По едно време, когато му се струваше, че почти достигна със зъбите си пиратите и се готвеше да им даде добър урок, случи му се нещо странно.
— О, небеса! Аз летя! — едва успя да извика той.
И наистина той летеше, закачен на един капан, който го метна със страшна сила към върха на един дъб и го притисна о стъблото му, овързан като салам.
Морков беше останал няколко крачки назад и когато зави по пътеката, не видя своя верен помощник.
— Дръж! — извика той. Никакъв отговор.
„Сигурно е хукнал да гони някой заек. От десет години служи при мене, но още не съм го отучил от лошия навик да се заплесва.“
Като не чу нищо, той повика отново:
— Дръж! Дръж!
— Тук съм, шефе! — му отвърна един плачевен и неузнаваем глас.
Гласът идваше нейде отвисоко. Детективът погледна нагоре, видя Дръж, закачен на най-високия клон на дъба.
— Какво правиш там! — запита той строго. — Смяташ ли, че моментът е подходящ да се катериш по дърветата! Сега време за игра ли е? Я слез веднага! Да не мислиш, че пиратите ще ни чакат! Ако загубим следите им, кой ще освободи хубавата пленница?
— Чакайте да ви обясня, шефе! — молеше Дръж, като напразно се опитваше да се освободи от капана.
— Няма какво да обясняваш — продължи възмутен мистер Морков, — разбирам много добре, че не искаш да преследваш пиратите, а предпочиташ да се катериш по дърветата и да ловиш катерици. Няма какво да ме лъжеш. Аз съм сериозен детектив, най-известният в Европа и Америка, и не мога да държа на служба някакъв си палячо, който не може да отмине дърво, без да се изкуши да се покачи на него. Хубаво занимание за помощника на един детектив като мен.
— Шефе, шефе, оставете ме да говоря.
— Говори, колкото си искаш, аз няма да стоя да те слушам. Аз си имам съвсем друга работа. Трябва да изпълня дълга си и нищо не може да ме отклони от пътя ми. Сбогом, Дръж! Пожелавам ти да си намериш по-весела професия и по-малко строг господар. Пожелавам на себе си да намеря по-сериозен помощник. Вчера в парка на замъка видях едно ловджийско куче, което е тъкмо за мен: честно, скромно и пълно с достойнство. Сигурно и през ума му няма да мине да се занимава с лов на гъсеници по дъбовете. Сбогом, прочее, о невярно куче!..
Като чу да го обиждат така, бедният Дръж заплака.
— Господарю, господарю, внимавайте, за да не ви сполети същото!
— Не ме разсмивай! Никога през живота си не съм се качвал на дърво и сигурно няма да последвам твоя пример да се отвличам от професията си и да прегръщам дърветата.
Но тъкмо когато произнасяше тези благородни думи, мистер Морков почувствува, че нещо го стегна около кръста, някаква пружина изщрака и той усети, че лети между клоните на дърветата. Докато летеше, той разбра, че това е същият дъб, на който се беше качил Дръж. Той се намери на две педи от опашката на своето куче, стегнат здраво за стъблото с едно дебело въже.
— Нали ви казах — се обади кучето с плачевния си глас. Морков полагаше ужасни усилия, за да запази
