гроба.
— Разбира се, вие знаете много добре, че ще умрем призори, а вятърът ще разнесе праха ни.
Господин Грах се приближи още повече до своя другар по съдба и шепнешком му довери, че къщата на чичо Тиквичка беше скрита в гората и оставена на чичо Боровинка.
Домат го дочака да свърши, след това му стисна сърдечно ръката и извика:
— Мой скъпи приятелю, благодаря ви, че ми доверихте тая важна новина. Вие ми спасихте живота.
— Живота ли ви спасих? Вие се шегувате!
— Не се шегувам — отговори Домат. Той стана и заудря вратата с юмруци, докато пазачите дойдоха да отворят.
— Заведете ме веднага при принц Лимон — заповяда той с обикновения си нахален тон. — Трябва да му кажа много важни неща.
И наистина Домат разказа всичко на принца, който не можеше да стои на едно място от радост.
Те решиха, че на следната утрин след екзекутирането на господин Грах ще трябва да отидат в гората и да вземат къщата.
Глава четиринадесета
Господин Грах увисва на въжето
Сред селския площад бе издигната една хубава бесилка. Точно под нея имаше капак, който щеше да се отвори, когато палачът натиснеше копчето, а когато капакът се отвореше, господин Грах щеше да падне в дупката и щеше да виси в нея, докато умре.
Когато извикаха господин Грах, за да го отведат към бесилката, той направи всичко възможно, за да спечели време. Отначало каза, че не се е обръснал, след това поиска да измие главата си, после се сети, че ноктите на краката му бяха твърде дълги и поиска да ги изреже.
Палачът протестираше, понеже всичко това беше губене на време, но тъй като желанието на осъдения на смърт е свещено, трябваше да потърсят ножички. Господин Грах ряза ноктите си цели два часа, но накрая се примири и тръгна.
Докато изкачваше стъпалата към бесилката, достраша го много. Трябваше да умре. Беше толкова малък и дебеличък, толкова зелен, с измита глава и изрязани нокти, а все пак трябваше да умре.
Забиха барабани. Палачът постави примката около врата на адвоката, преброи до тринадесет, защото беше суеверен, и натисна копчето. Капакът се отвори и господин Грах пропадна в тъмната дупка, като си мислеше:
„Този път наистина ще се мре!“
Но чу един носов глас, който казваше:
— Режете вие, господин Лукчо. При такава светлина не виждам добре.
Някой отряза въжето, което стягаше врата на господин Грах, и гласът се обади отново:
— Дайте му една глътка от този отличен картофен сироп; ние, къртиците, не ходим никъде без нашата походна аптечка.
Какво се беше случило?
Глава петнадесета
Обяснение на предшествуващата глава
Беше се случило следното: Ягодка бе предупредила Репичка за опасността, която заплашваше господин Грах. Репичка бе изтичала да предупреди Лукчо, който беше отседнал с избягалите затворници в една пещера, недалеч от къщичката на чичо Тиквичка.
Лукчо беше взел назаем от майстор Гроздан едно шило, за да чеше главата си, понеже положението беше сериозно и налагаше сериозно чесане.
След като се почеса, Лукчо върна шилото на майстор Гроздан и каза:
— Благодаря, измислих.
И изтича навън. Никой не го попита какво беше измислил.
Чичо Тиквичка се задоволи да въздъхне:
— Щом каза, че е измислил, значи наистина е измислил.
Лукчо се разхожда дълго време из нивите, преди да намери това, което търсеше. Най-после се намери в една ливада, осеяна с купчинки пръст. От време на време изникваше като гъба някоя нова купчина. Къртицата работеше.
Лукчо почака, докато една от купчинките пръст изникна под краката му, клекна и започна да вика:
— Госпожо Къртице! Госпожо Къртице! Аз съм, Лукчо!
— А, вие ли сте? — отговори сухо Къртицата. — Още съм полусляпа от последния път. Да не искате да ми предложите да пътуваме пак под земята, за да търсим светли пещери?
— Не говорете така, госпожо Къртице. Благодарение на вас успях да се свържа с моите приятели. Можахме да избягаме и сега живеем временно наблизо, в една пещера.
— Благодаря ви за сведенията, но те съвсем не ме интересуват. Довиждане.
— Госпожо Къртице! Госпожо Къртице! — извика отново Лукчо. — Изслушайте ме!
— Добре, казвайте, но хич не си представяйте, че имам намерение да ви помогна.
— Не е за мен. Касае се за адвоката Грах. Утре ще го обесят.
— Пада му се — отговори Къртицата, — бих помогнала с удоволствие да му сложат въжето. Адвокатите не са ми симпатични, а и Граха не обичам.
Лукчо трябваше да увещава дълго Къртицата, но беше сигурен, че ще успее: под грубата външност на Къртицата се криеше златно сърце и тя нямаше да откаже помощта си за едно справедливо дело.
Така и стана: накрая Къртицата се развълнува и извика:
— Стига сте приказвали, господин Лукчо. Вие говорите прекалено много. Я по-добре ми кажете накъде трябва да ровя.
— Посока север-североизток — отговори веднага Лукчо, като подскочи от радост.
Къртицата изрови със светкавична бързина един тунел чак до бесилката. Тя и Лукчо се притаиха под нея. Когато капакът се отвори и господин Грах падна заедно с въжето, на което беше закачен, и увисна на него като зидарски отвес, Лукчо преряза въжето и даде на адвоката да пие от картофения сироп, който Къртицата беше донесла със себе си. После му удари няколко плесници, за да го накара да дойде на себе си, защото Грах беше зашеметен и мислеше, че е вече мъртъв и че се разхожда из рая.
— Ах, господин Лукчо — извика той, — и вие ли сте мъртъв? Какво щастие да се намерим двамата в рая.
— Господин адвокате, събудете се — намеси се Къртицата, — това не е нито раят, нито адът. А аз не съм нито свети Петър, нито дяволът, аз съм една стара Къртица и бързам да си отида. Затова побързайте да се измъкнете и гледайте да не попадате често на пътя ми. Винаги, когато срещна Лукчо, получавам слънчев удар.
Всъщност дупката беше тъмна, но за Къртицата тя бе толкова светла, че вече я беше заболяла главата.
Най-подир господин Грах разбра, че се беше отървал благодарение на Лукчо и на Къртицата и започна да им благодари. Прегръщаше ги един след друг, после поиска да прегърне и двамата наведнъж, но ръцете му бяха къси и това не му се удаде.
Щом се поуспокои, всички се впуснаха на път по новия тунел, който Къртицата изкопа чак до пещерата, където се намираха майстор Гроздан, чичо Тиквичка, Круша и останалите.
Всички се зарадваха, като видяха Грах; те бяха забравили, че в миналото той беше техен противник.
Къртицата със сълзи на очи се сбогува с приятелите си, като каза:
— Ако сте хора със здрав разум, трябва да дойдете с мене под земята: там няма бесилки, няма домати, лимони и лимончета. Там е спокойно и което е още по-важно, там е тъмно. За всеки случай, ако ви потрябвам, пуснете едно съобщение в тази дупка. Аз ще минавам от време на време, за да науча нещо за вас. А сега довиждане.
Всички я поздравиха сърдечно. Докато се сбогуваха, Грах се плесна силно по челото, толкова силно, че се търкулна на земята.
