оранжев, после зелен, син и най-сетне морав.
— Къде ли се е заврял? Лукчо, къде си се скрил? — въпросът беше излишен и глупав: та къде би могъл да се скрие Лукчо.
Домат погледна под нара, погледна в стомната, огледа тавана, пода и стените педя по педя — нищо! Затворникът беше изчезнал, беше се просто изпарил.
— Кой му помогна да избяга? — изкрещя със страшен глас Домат, като се обърна към пазачите.
Началникът на пазачите каза:
— Господин Домат, ключовете от килията бяха у вас. Домат се почеса по главата. Това беше вярно.
За да открие тайната, той седна сред килията, като мислеше:
„Най-напред ще седна. Когато човек седи, мисли по-добре, отколкото когато стои прав.“
Но и сядането не му помогна.
В тоя момент отнейде се появи течение и вратата се хлопна зад гърба му.
— Отворете, негодници! — извика Домат към пазачите, които бяха останали отвън.
— Не можем, ваше превъзходителство, ключалката щракна.
Домат се опита да отвори с ключа. Но ключалката беше направена така, че можеше да се отвори само отвън.
На Домат му идеше да се пръсне от яд.
Той пожълтя, почервеня, посиня, позеленя и заплаши пазачите, че ще ги разстреля на място, ако, докато преброи до сто, не отворят вратата.
Накрая, като не можаха да отворят вратата по друг начин; разбиха ключалката с динамит. От експлозията Домат се търкулна презглава и бе затрупан с пръст. Пазачите копаха дълго и накрая го извадиха, както се вадят картофи. Изнесоха го навън и прегледаха внимателно да не би да си е счупил нещо.
Счупил си беше носа. Сложиха му лепенка и той се затича към дома си. Срам го беше да се покаже пред хората с лепенката на носа.
Лукчо и Къртицата бяха вече доста далеч, но чуха шума от експлозията.
— Какво ли е пък това? — запита момчето.
— О, не се безпокойте — го успокои Къртицата. — Сигурно има маневри, Владетелят принц Лимон се смята за голям военачалник и не може да живее без война или поне без маневри.
Докато копаеше усърдно, Къртицата не пропускаше случай да похвали мрака и да каже колко много мрази светлината.
— Спомням си — разказваше Къртицата, — че веднъж трябваше да погледна една свещ. Уверявам ви, че избягах презглава, не можах просто да издържа.
— Да, разбира се — кимаше одобрително Лукчо, — някои свещи светят много силно.
— Какво говорите — продължи Къртицата, — тази свещ не беше запалена. Тежко и горко ми, ако пък гореше!
Лукчо се запита как ли една изгасена свещ може да дразни зрението, но в тоя момент Къртицата се спря.
— Чувам гласове — каза тя.
Лукчо наостри уши: чуваше някакъв далечен шум, но не можеше да различи никакви гласове.
— Чувате ли? — продължи Къртицата. — Където приказват, има хора, а където има хора, има и светлина. По-добре ще е да хванем някоя друга посока.
Лукчо наостри отново уши. Този път можа да познае гласа на майстор Гроздан. Не можеше да разбере какво говори, но беше невъзможно да е сбъркал, защото познаваше много добре гласа на обущаря. Искаше му се да викне, да се обади, че е той, но после си помисли:
„Засега е по-добре Къртицата да не знае, че това са мои познати. Трябва да помисля как да я убедя да продължи да копае в посока на затвора. Иначе всичките ми планове ще отидат по дяволите.“
— Госпожо Къртице — каза той, — чух да говорят за една много тъмна пещера, която, според моите пресмятания, трябва да е някъде наблизо.
— По-тъмна ли е от този тунел? — запита недоверчиво Къртицата.
— Много, много по-тъмна! — излъга Лукчо. — Мисля, че гласовете, които чувам, са на хора, които са дошли в пещерата, за да лекуват очите си.
— Хм ... — измънка Къртицата. — Цялата тая работа не ми харесва. Но щом вие държите да посетите тази пещера, приемам. Разбира се, на ваша отговорност.
— Ще ви бъда безкрайно благодарен — замоли се Лукчо. — Нали живеем, за да се учим?
— Съгласна съм — заключи Къртицата, — но ако повредите очите си, толкова по-зле за вас.
След няколко минути те стигнаха съвсем близо до гласовете.
Лукчо чу дори Тиквичка, който се вайкаше:
— За всичко съм виновен аз, за всичко съм виновен аз... Поне да можеше да дойде Лукчо.
— Дали не греша, или наистина чувам вашето име? — каза Къртицата.
— Ах, моето име ли? — запита с престорено учудване Лукчо. — Не чух нищо.
В този миг се чу гласът на майстор Гроздан.
— Лукчо обеща, че ще дойде да ни освободи, и ще дойде. Аз не се съмнявам в това.
Къртицата се обади:
— Чухте ли? Говорят за вас. Не ми разправяйте, че не сте чули. Я по-добре ми кажете с какви намерения ме докарахте чак дотука?
— Госпожо Къртице — призна Лукчо, — може би трябваше да ви кажа веднага истината. Но сега ще ви кажа всичко. Гласовете, които чуваме, идват от затвора на замъка на графините Череша. В затвора се намират мои приятели. Аз съм обещал да ги освободя.
— И помислихте, че с моя помощ...
— Точно така, госпожо Къртице, вие бяхте толкова добра да изкопаете тунела. Бихте ли искали да изкопаете един друг тунел, за да могат да избягат моите приятели?
Къртицата помисли малко и каза:
— Добре, приятелю. За мен всички посоки са добри. Ще изкопая един тунел за вашите приятели.
Лукчо би я целунал, но муцуната й беше така зацапана с пръст, че не можеше да се разбере къде й е устата.
— Благодаря ви от сърце, госпожо Къртице. Ще ви бъда признателен до края на живота си.
— А сега — извика развълнувана Къртицата — да не губим време в приказки, а да отидем при вашите приятели!
Тя започна да копае отново и за няколко секунди проби стената, която ги отделяше от килията. Но за нещастие тъкмо когато Къртицата надзърташе в килията, майстор Гроздан драсна клечка кибрит, за да види колко е часът.
Пламъчето от кибритената клечка направи толкова силно впечатление на клетата Къртица, че тя се отдръпна, като да я бяха ударили по носа, обърна се кръгом и се понесе презглава по тунела, като изостави Лукчо.
— Довиждане, господин Лукчо — викаше тя, бягайки, — вие сте добро момче и аз бих искала да ви помогна. Но трябваше да ме предупредите, че ще попаднем в такъв ад с ужасно силна светлина. Не трябваше да ме лъжете така.
Тя бягаше толкова бързо, че зад нея стените на тунела се срутваха и кухината му се запълваше с пръст. След малко Лукчо не я чуваше вече. Той я поздрави тъжно в сърцето си: — Довиждане, стара Къртице! Светът е малък, може би някой ден ще се срещнем отново и ще мога да ти поискам прошка за лъжата.
След като се прости със своята спътница, Лукчо изчисти набързо лицето си с носната си кърпа и скочи в килията, весел и доволен.
— Добър ден, приятели мои — извика той с глас, който проехтя като тръба.
Можете да си представите колко се зарадваха! Всички се хвърлиха върху него и без малко щяха да го задушат от прегръдки. Само за миг го изчистиха от пръстта, с която беше посипан, щипеха го от радост, целуваха го, тупаха го по раменете.
— По-полека — молеше се Лукчо. — Ще ме направите на парчета.
