да превземат на всяка цена цигулката на маестро Круша.
За да ги изплаши, музикантът се приготви да свири. Вдигна цигулката до брадата си, замахна вдъхновено с лъка и всички затаиха дъх. Но след известно време започнаха пак да дишат, защото цигулката не издаде никакъв звук.
— Какво, нещо не върви, а? — запита майстор Гроздан.
— Плъховете са ми изгризали лъка — извика Круша с глас, задавен от сълзи.
Плъховете бяха изгризали почти целия лък, бяха оставили само едно малко парче. Без лък професорът не можеше да свири, а плъховете напредваха, като издаваха диви бойни викове.
— Аз съм виновен за всичко — въздишаше чичо Тиквичка.
— Престанете да въздишате и помагайте — заповяда майстор Гроздан. — Вместо да въздишате, опитайте се да мяукате.
— Само до мяукане ми е сега — изхленчи Тиквичка. — Чудно ми е как един сериозен човек като вас може да се шегува при това положение.
Майстор Гроздан не му обърна внимание и измяука толкова добре, че плъховете се спряха.
— Мяу, мяу — мяукаше обущарят.
— Мяу, мяу — му пригласяше маестрото, като оплакваше безславния край на своя лък.
— Кълна се в дядо си, Плъхаран трети, цар на всички мазета и тавани, тук има котка! — извика Плъха- командир, като закова на място танка си.
— Предадени сме, господин генерал! — извика един от тримата капитани, задъхан от тичане. — Моите войници забелязаха една колона котки, въоръжени от глава до пети.
Войниците не бяха забелязали нищо. Те бяха само изплашени. Страхът кара човек да вижда несъществуващи неща.
— Мяу, мяу! — мяукаха отчаяно нашите затворници, Плъха-командир поглади опашката си. Винаги, когато беше разтревожен, той се поглаждаше по опашката. От много поглаждане опашката се беше толкова скъсила, че войниците го наричаха помежду си „генерал Безопашко“.
— Кълна се в паметта на прадядо ми, Плъхаран първи, император на всички хамбари: предателите ще бъдат наказани. Тръбачи, свирете отстъпление!
Капитаните не дочакаха да им повтарят заповедта. Тръбачите засвириха отстъпление и цялата войска се оттегли с най-голяма бързина, предвождана от генерал Безопашко, който шибаше безмилостно впрегнатите в танка плъхове.
Така нашите приятели успешно отблъснаха атаката.
Докато се радваха на победата, дочуха един гласец, който викаше:
— Чичо Тиквичка, чичо Тиквичка!
— Вие ли ме викате, маестро?
— Не — отвърна маестро Круша, — не съм ви викал.
— Но все пак стори ми се, че ме викате.
— Како Тикво, како Тикво! — обади се отново гласчето. Кака Тиква се обърна към майстор Гроздан:
— Майстор Гроздане, защо ме викате с такъв тънък глас?
— Какво ви прихваща! Аз не мога да говоря с тънък глас. Само се почесвам по главата, защото в нея има една мисъл, която сърби.
— Това съм аз — обади се гласчето, — това съм аз, Ягодка.
— А откъде се обаждаш?
— От стаята на дон Домат. Говоря ви по тайния телефон. Чувате ли ме?
— Да, чуваме те.
— И аз ви чувам много добре. След малко ще дойде" Домат. Трябва да ви предам едно важно съобщение.
— Кой праща съобщението?
— Лукчо. Казва, че не трябва да се тревожите и че той ще се погрижи да ви освободи от затвора. Не издавайте къде е къщата, не се огъвайте. Лукчо ще се погрижи за всичко.
Майстор Гроздан отговори:
— Няма да издадем нищо и ще се надяваме. Кажи на Лукчо да побърза, защото сме обсадени от плъхове и не знаем докога ще издържим. И друго: опитай се да ни изпратиш кибрит и свещ, защото плъховете изядоха нашата.
— Почакайте, ще се върна веднага.
— То се знае, че ще те чакаме, не можем да мръднем оттук.
След малко Ягодка се обади отново:
— Внимание, пускам свещта!
Дочу се шум, след малко нещо падна върху носа на чичо Тиквичка.
— Ето я, ето я! — извика радостен той. Свещта беше лоена и към нея бе прикрепена една кутия кибрит.
— Благодарим ти, Ягодке.
— Довиждане, бързам, защото Домат може да дойде всеки миг.
И наистина Домат бе влязъл в стаята си. Като видя Ягодка да се върти около тайния телефон, той се разгневи не на шега.
— Какво правиш тук?
— Почиствам тоя капан.
— Какъв капан?
— Този. Нали това е капан за мишки?
Домат въздъхна с облекчение. „Тя е толкова глупава — помисли си той, — че е взела моя таен телефон за капан за мишки“.
Това го развесели и той даже подари на Ягодка една обвивка от бонбон.
— Това е за теб — каза великодушно той. — Ближи тази обвивка. Тя е много сладка: преди две години в нея беше увит един много хубав бонбон.
Ягодка благодари на Домат с поклон и му каза:
— Седем години работя и това е вече третата обвивка от бонбон, която получавам от ваше превъзходителство.
— Виждаш ли — отговори Домат, — аз съм добър господар. Слушай ме, и ще бъдеш доволна.
— Който се задоволява с малко, е щастлив — каза Ягодка и след като се поклони, отиде да си гледа работата.
Домат потри ръце и си помисли:
„Сега ще почна да подслушвам по моя таен телефон. Сигурно затворниците ще говорят помежду си много интересни неща и може би ще узная къде е скрита проклетата къщичка“.
Но затворниците, които вече бяха предупредени от Ягодка, усетиха приближаването на Домат. Предполагайки, че ги подслушва, наговориха куп не дотам добри работи по негов адрес.
Домат искаше да извика: „Ще ви дам да разберете!“ — но понеже се пазеше да не се издаде, запуши слушалката на телефона, който всъщност беше една обикновена фуния за претакане на вино, и легна да спи.
Майстор Гроздан запали новата свещ. Всички погледнаха нагоре, видяха отвора на тайния телефон в един ъгъл на тавана и се изсмяха здравата, като си представиха как дон Домат се пука от яд.
Но тяхната радост трая малко. Един Плъх-разузнавач, като видя светлината в килията, надзърна да види какво става и веднага отиде да доложи на командира си.
— Господин генерал — каза радостно той, — котките са се оттеглили, а затворниците имат нова свещ.
Безопашко преглътна половин литър слюнка и облиза мустаците си, по които се бяха полепили останки от първата свещ.
— Тръбачи, свирете сбор! — заповяда той веднага. Когато войската се построи, Плъха-командир им държа една войнствена реч:
— Мои храбри войници, отечеството е в опасност! Затова се пригответе за бой. Искам да ми донесете
