Веднъж, когато той се разхождаше из парка, чу, че някой го вика:
— Господин графе! Господин графе!
Той се обърна и видя едно момче на негова възраст, зле облечено, но с умен и приятен вид, и едно момиченце на около десетина години. Косите на момиченцето бяха прибрани в плитка, която стърчеше като миша опашка.
Черешко се поклони и каза:
— Добър ден, господа. Аз нямам честа да ви познавам, но бих бил щастлив да се запозная с вас.
— Тогава защо не се приближите?
— Не мога. Табелата ми забранява да говоря с децата от селото.
— Но ние сме именно от селото, а вие вече говорите с нас.
— Щом е така, идвам веднага.
Черешко беше плах и добре възпитан, но в решителни моменти можеше да вземе смели решения. Той нагази смело в тревата, като я тъпчеше колкото можеше повече, и се доближи до вратата.
— Аз се казвам Репичка — се представи момиченцето. — А това е Лукчо.
— Много ми е приятно, госпожице. Приятно ми е, господин Лукчо. Слушал съм да говорят за вас.
— А от кого моля ви се?
— От дон Домат.
— Сигурно не е казал хубави неща за мене.
— Не, разбира се. Но точно затова си помислих, че трябва да сте много мил човек. И виждам, че не съм се излъгал.
Лукчо се усмихна:
— Много добре. Но тогава защо се церемоним да си правим взаимно реверанси и да си говорим на вие като стари придворни? Я да си говорим на ти!
Черешко изведнъж си спомни за една табела пред входа на кухнята, на която дон Мерудия беше написал: „Не трябва да се говори на ти с хората!“, защото беше заварил Черешко и Ягодка да разговарят приятелски. Въпреки това Черешко реши да не обърне внимание и на тази табела, както беше направил с табелата за тревата, и отговори:
— Съгласен съм. Да си говорим на ти. Репичка сияеше от радост.
— Какво ти казах, Лукчо? Младият граф е много мило момче.
— Благодаря ви, госпожице — каза Черешко, като се поклони. След това се изчерви и каза: — Благодаря, Репичке.
И тримата се засмяха доволни. Отначало Черешко се смееше сдържано, като си спомняше за една от табелите на дон Мерудия, според която той не трябваше да се смее, ако искаше да стане сериозно момче. Но когато видя, че Лукчо и Репичка се смеят от сърце, започна и той да се смее съвсем свободно.
Никога досега в двореца не бяха чували толкова сърдечен и искрен смях. В това време благородните графини седяха на верандата и пиеха чай.
Череша първа чу смеха и забеляза:
— Чувам някакъв странен шум. Череша втора кимна с глава:
— И аз чувам нещо такова. Трябва да е от дъжда.
— Позволявам си да забележа, че не вали — каза Череша първа с наставнически тон.
— Ако не вали, ще завали — възрази решително Череша втора, като погледна небето с надежда, че то ще потвърди думите й. Но небето беше чисто, като че ли беше измито и пометено от градската служба по чистотата само преди пет минути. Нямаше нито едно облаче по него.
— Според мен, шумът е от водоскока — се обади пак Череша първа.
— Не е от водоскока. Той е повреден и не работи.
— Но може би градинарят го е поправил.
Но градинарят въобще не беше забелязал, че водоскокът бе повреден.
Домат също бе дочул странния шум и се безпокоеше.
„В затвора на замъка — мислеше си той — има много затворници. Необходимо е да внимаваме, иначе можем да си имаме неприятности.“
Затова той реши да обиколи парка. Когато стигна зад замъка, където минаваше пътят от селото, той видя трите деца, които разговаряха и се смееха. Ако небето се продънеше и ангелите се изтърсеха отгоре един след друг, Домат не би се изненадал толкова. Черешко тъпчеше тревата! Черешко водеше приятелски разговор с двама дрипльовци!
Не стига това, но Домат позна в единия от дрипльовците момчето, което го беше накарало да лее сълзи като из ведро. Той просто побесня от яд и лицето му стана тъй червено, че ако в този момент минеха пожарникарите, щяха да помислят, че е избухнал пожар.
— Господин графе! — извика той със страшен глас. Черешко се обърна, пребледня и се хвана за решетката.
— Приятели — прошепна той, — бягайте, преди Домат да ви е направил нещо лошо. На мен няма да смее да направи нищо. Довиждане.
Лукчо и Репичка хукнаха, преследвани от виковете на дон Домат.
— Този път — се обади Репичка — нашата експедиция не успя.
Но Лукчо се усмихна:
— Кой ти каза? Ние спечелихме един приятел, а това не е малко.
В това време техният нов приятел се готвеше да понесе тежките упреци на Домат, на дон Мерудия, на Череша първа, на Череша втора, на барон Портокал и на дук Мандарина.
Знатните роднини бяха разбрали, че за да угодят на графините, трябва да тормозят Черешко и не пропускаха случай да го правят.
Черешко усещаше, че една буца свива гърлото му. Не го плашеха забележките, виковете и наказанията. Не се страхуваше от крясъците на графините, от проповедите на дон Мерудия, от подигравките на дук Мандарина. И въпреки това беше много нещастен. За първи път в живота си имаше двама приятели, за пръв път се беше смял от сърце, а ето че трябваше да изгуби отново всичко. Лукчо и Репичка бяха избягали надолу по хълма и може би той нямаше вече да ги види. Какво ли не би дал, за да бъде на тяхното място! Какво ли не би дал, за да бъде заедно с тях отвъд оградата, там, където няма табели, където можеше да ходи свободно из ливадите и да къса цветя!
За пръв път Черешко усети в сърцето си онова странно и ужасно нещо, което се нарича мъка. Това беше твърде много за него и Черешко почувствува, че няма да може да го понесе. Той се хвърли на земята и се разхълца отчаяно.
Домат го вдигна, взе го под мишница като вързоп и тръгна по алеята.
Глава осма
Доктор Кестен бива изгонен от замъка
Черешко продължи да плаче през цялата вечер. Дук Мандарина го подиграваше жестоко:
— Нашият Черешко ще се изхаби от плач — казваше той — и ще остане само неговата костилка.
Барон Портокал, както нерядко се случва с шишковците, имаше нещо добро в дъното на сърцето си. Той даже поднесе на Черешко късче от тортата, за да го утеши. Късчето торта беше съвсем малко — колкото кафена лъжичка, но като се има предвид лакомията на барона, тази щедрост не трябва да се подценява. Графините бяха просто побеснели:
— Нашият племенник е станал добър свирач на гайда — каза Череша първа.
— И добре му приляга, нали дружи със селяндурите — добави Череша втора.
— Утре — заплаши дон Мерудия, — утре ще те накарам да напишеш три хиляди пъти: не трябва да плача на масата, за да не смущавам храносмилането на моите сътрапезници.
Но когато разбраха, че Черешко няма да престане да плаче, те го изпратиха да спи.
Ягодка направи всичко, което беше по силите й, за да утеши нещастния млад граф, но нищо не помогна. Момичето се развълнува толкова много, че и то се разплака.
— Престани веднага да плачеш — заповяда Череша първа — или ще те уволня!
Накратко казано, Черешко легна тежко болен. Леглото се друсаше цяло от треската му, а прозорците звънтяха от кашлицата му.
