Но когато го виждаха с книга в ръка, графините го мъмреха:
— Остави книгата, хлапако. Не виждаш ли, че ще я изхабиш?
— Но как ще уча уроците си, без да се докосвам до книгите?
— Учи ги наизуст.
Черешко се затваряше в стаята си и учеше, и учеше. И винаги, разбира се, без книги. Мъчеше се сам да отгатне всички неща и от много мислене го заболяваше главата. А графините му се караха отново:
— Ти си винаги болен, защото мислиш много. Престани да мислиш и ще спестиш парите за лекарства.
Изобщо, каквото и да правеше, Черешко не можеше да угоди на графините. Той просто не знаеше къде да се дене, за да не му се карат, и беше много, много нещастен.
Само Ягодка, камериерката на Череша втора, му беше близка. Ягодка съжаляваше нещастното момче, което никой не обичаше: беше любезна с него и вечер, преди да си легне, му носеше сладкиши.
Но една вечер барон Портокал изяде цялата торта. Дук Мандарина също искаше да си хапне от тортата. Той пак се покатери на бюфета и започна да крещи:
— Помощ! Помощ! Дръжте ме, ще се хвърля!
Но всичко беше напразно: баронът изяде всичко, без да му обърне внимание.
Череша втора коленичи пред бюфета и молеше братовчеда си да не се самоубива. За да го накара да слезе от бюфета, тя трябваше да му подари нещо, но нямаше вече какво.
Най-после, като разбра, че няма да получи нищо, дук Мандарина се укроти и слезе, подпомогнат от Домат, който цял се обля в пот.
Тъкмо в тоя миг Домат узна, че къщата на чичо Тиквичка е изчезнала. Без много да му мисли, изпрати молба до владетеля, принц Лимон, да му бъдат отпуснати двадесетина полицаи, т. е. лимончета.
Лимончетата пристигнаха на следния ден и възстановиха реда, т. е. обиколиха селото и арестуваха всичко живо.
Разбира се, арестуваха и майстор Гроздан. Обущарят взе шилото си, за да има с какво да се почесва по главата, и ги последва, мърморейки. Обаче лимончетата му взеха шилото.
— Не можете да носите оръжие със себе си — казаха те на майстор Гроздан.
— А с какво ще се чеша?
— Когато искате да се чешете, съобщете на командира ни и той ще се погрижи за това.
Тъй, когато майстор Гроздан искаше да се почеше, за да размисли, обаждаше се на командира на лимончетата и веднага едно лимонче започваше да го чеше със сабята си.
Арестуваха и маестро Круша. Позволиха му да си вземе цигулката и една свещ.
— За какво ви е тази свещ?
— Жена ми я сложи в джоба и ми каза, че в затворите на замъка е винаги тъмно.
Лимончетата арестуваха всички селяни с изключение на господин Грах, защото беше адвокат, и на Праз, когото не можаха да намерят.
Праз изобщо не беше се скрил. Той седеше спокойно на балкона, а на опънатите му мустаци беше проснато прането. Полицаите помислиха, че е прът за подпиране, и не му обърнаха внимание.
Тиквичка последва лимончетата, като въздишаше както обикновено.
— Защо въздишате толкова? — го попита строго началникът на лимончетата.
— Защото имам много въздишки. Цял живот съм работил и всеки ден спестявах по една въздишка. Сега са ми се набрали с хиляди и все трябва да ги изразходвам по някакъв начин.
От жените арестуваха само кака Тиква и понеже тя отказваше да върви, стражарите я бутнаха на земята и както бе обла — търкулнаха я чак до вратата на затвора.
Понеже бяха много хитри, лимончетата не арестуваха Лукчо, който си стоеше спокойно до една стена заедно с едно момиче на име Репичка и ги гледаше.
Лимончетата запитаха тъкмо тях, дали не са виждали един опасен смутител на реда на име Лукчо.
Те им отговориха, че са го видели, когато се е криел под шапката на техния началник, и избягаха, превивайки се от смях.
Още същия ден те отидоха да разгледат замъка. Лукчо реши, че трябва да освободят затворниците, и Репичка се съгласи веднага с него.
Глава седма
В която Черешко не обръща внимание на табелите на дон Мерудия
Замъкът се намираше на върха на хълма. Около него се простираше огромен парк. На входа му беше окачена табела, от едната страна на която пишеше: „Вход забранен“, а от другата — „Изход забранен“.
Първият надпис беше за деца от селото, за да не се изкушават да прескачат оградата и да играят под дърветата в парка. Вторият надпис се отнасяше за Черешко, за да го предпази от изкушението да излезе на разходка из селото.
Черешко се разхождаше сам-самичък из една алея, като внимаваше да не тъпче лехите и цветята. Неговият възпитател, дон Мерудия, беше наредил да окачат навсякъде табели, на които беше написано това, което Черешко можеше да прави, и това, което не можеше да прави.
Така например близо до басейна с червените рибки стърчеше следният надпис: „Забранява се на Черешко да бърка в басейна“.
Един друг надпис пък беше потопен в басейна: „Строго е забранено на рибите да говорят с Черешко“.
Сред лехите с цветя също имаше табели: „Черешко не трябва да пипа цветята, защото ще бъде оставен без десерт“.
Или: „Ако стъпче тревата, Черешко ще трябва да напише две хиляди пъти: аз съм възпитано момче“.
С такива гениални хрумвания дон Мерудия възпитаваше Черешко.
Младият граф беше искал позволение от благородните си лели да учи в селското училище заедно с другите деца, които той виждаше да отиват и да се връщат от учение, размахвайки чантите си като знамена. Но Череша първа се ужаси:
— Един граф от фамилията Череша на един чин със селяните! Невъзможно! — А Череша втора добави: — Как, панталоните на един граф Череша върху грубото дърво на един обикновен чин? Никога!
И така те наеха за Черешко един частен учител на име дон Мерудия, наречен така, защото си вреше носа навсякъде. Така например, ако Черешко, докато си готвеше домашното, се заглеждаше в мухата, която, кацнала на някое мастилено петно, искаше да се научи да пише, дон Мерудия изскачаше като изневиделица, изсекваше се в една голяма кърпа на сини и червени квадрати и започваше:
— Тежко на детето, което зяпа мухите. Една муха влече друга, то започва да зяпа паяците, после котките, после всички останали животни и забравя да си учи уроците. Който не учи уроците си, няма да стане добро момче. Който не стане добро момче, няма да стане добър човек. А лошите хора отиват в затвора, Черешко, престани да зяпаш тая муха, ако не искаш да отидеш в затвора.
Друг път, когато Черешко отваряше блока с намерението да нарисува хубава картинка, дон Мерудия изскачаше пак отнякъде, изсекваше се и започваше:
— Горко на децата, които, губят времето си, за да рисуват хубави картинки. Какво ще правят те, когато пораснат? Ще станат най-много бояджии, т. е. мръсни и зле облечени хора, които по цял ден и цяла нощ цапат стените и затова отиват напълно заслужено в затвора. Черешко, искаш ли да попаднеш в затвора?
От страх да не попадне в затвора Черешко не знаеше вече какво да прави.
За щастие по някой път дон Мерудия не се появяваше, защото лягаше да подремне или защото се заседяваше на масата пред шише ракия. В тези редки моменти Черешко се чувствуваше напълно свободен. Обаче дон Мерудия забеляза това и нареди да поставят табелите. По този начин той си поспиваше малко повече, защото беше сигурен, че неговият възпитаник няма да си губи времето и че докато се разхожда из парка, ще добива полезни знания.
Обаче Черешко, когато минаваше покрай табелите, сваляше очилата си и понеже не можеше да вижда написаното, продължаваше да мисли спокойно за своите работи.
