лъка мухата.
Понякога някое червейче успяваше да се промъкне в цигулката и издълбаваше в нея дълги тунели. Така инструментът се повреждаше и маестрото трябваше да си намери друг, за да не свири фалшиво.
После дойде Праз. Той беше градинар: над челото си имаше голям кичур коса, а пък мустаците му бяха дълги, дълги.
— Тези мустаци — обясни Праз на Лукчо — са моето нещастие. Когато жена ми трябва да простира прането, кара ме да седна на балкона, връзва мустаците ми на два гвоздея, един отляво и друг отдясно, и окачва на тях прането. А аз трябва да се пека на слънцето, докато дрехите изсъхнат. Ето виж следите от щипките.
И наистина по неговите мустаци на равни разстояния личаха следите от щипките.
Пристигна и едно семейство стоножки, баща и двама сина, които се казваха Стоножко и Стокрачко и не се свъртаха на едно място.
— Винаги ли са така немирни? — запита Лукчо.
— Какво? — отвърна татко Стоножка. — Сега са кротки като агънца. Би трябвало да ги видиш, когато майка им ги къпе: докато мие предните им крака, те изцапват задните, когато започне да мие задните, те изцапват предните. Всеки път, когато ги къпят, отива по един сандък сапун.
Майстор Гроздан запита:
— Е какво, ще им скроим ли едни хубави обуща на малките?
— За бога: сто чифта обуща! Би трябвало да работя цял живот, за да ги изплатя.
— Вярно — каза майстор Гроздан. — Пък и в моята обущарница няма достатъчно гьон и кожа за толкова обуща.
— Вижте кои са най-скъсани, да сменим поне тях.
Напразно Стоножко и Стокрачко се опитваха да не мърдат краката си, докато майстор Гроздан и Лукчо преглеждаха подметките и горниците на обущата.
— На този би трябвало да сменим първите два и освен това тридесетия чифт обуща.
— Тридесетият е още добър — побърза да каже татко Стоножка, — достатъчно е да поправим токовете.
— А на този трябва да подменим последните десет чифта от дясната редица.
— Колко пъти съм му казвал да не си влачи краката. Тези деца не ходят като хората. Те само знаят да скачат, да играят, да пълзят. И ето последствията: всички десни обувки се развалят преди левите.
Майстор Гроздан въздишаше:
— За децата е все едно дали имат сто крака, или само два. Те могат да скъсат сто чифта обуща само с един крак.
Най-после семейството Стоножки си тръгна: Стоножко и Стокрачко се измъкнаха бързо и плавно като на колелца. Татко Стоножка вървеше по-бавно, понеже понакуцваше. Но не много: куцаше само със седемнадесет крака.
Глава четвърта
В която Лукчо обсажда кучето Баф и го принуждава да се предаде от жажда
Какво стана в това време с къщичката на чичо Тиквичка? Стана следното. Една сутрин дон Домат се появи отново със своята каляска, теглена от четири краставици, но тоя път го придружаваха дванадесет стражари. Без да се церемонят много, те изхвърлиха чичо Тиквичка и настаниха в къщичката му едно много зло куче на име Баф.
— Така! — изкрещя Домат, като гледаше заплашително наоколо. — Сега децата от селото, а заедно с тях и онзи хлапак, който живее при майстор Гроздан, ще се научат да ме уважават.
— Добре, добре! — изръмжа Баф.
— А оня изкуфял старец Тиквичка ще разбере какво значи да не се подчинява на моите заповеди. Ако иска къща, за него има място в затвора. В затвора има място за всички.
— Добре, добре! — изръмжа отново Баф.
От прага на обущарницата майстор Гроздан и Лукчо наблюдаваха безпомощни цялата сцена.
Натъжен, чичо Тиквичка седна на един камък и започна да си глади брадата. При всяко поглаждане отскубваше по един косъм. Затова реши да не глади брадата си, за да не я оскубе съвсем. Седеше натъжен и отчаян на камъка и въздишаше; сигурно сте вече разбрали че Тиквичка имаше голям запас от въздишки.
Домат се качи в каляската. Баф застана мирно и взе за почест с опашката.
— А ти пази добре! — му заповяда дон Домат. След това шибна четирите краставици и каляската потегли.
Беше топъл и хубав летен ден. Баф се поразходи нагоре-надолу пред къщата, като размахваше опашка, за да си придаде важност. След това започна да се поти и си помисли, че не би било зле да изпие чаша бира. Огледа се наоколо, за да види дали няма някое момче, което да му купи бира от кръчмата. Но наоколо нямаше никой. Само Лукчо стоеше на прага на майстор Гроздановата обущарница и усукваше канап. Баф, кой знае как, подуши съмнителната му миризма и затова реши да не му се обажда. Но Лукчо беше забелязал, че кучето се измъчва от горещината.
„Струва ми се, че нещо ще се случи“ — помисли Лукчо.
Случи се това, че стана още по-горещо. Горкият Баф беше много жаден.
— Какво ли съм ял тази сутрин? Да не би да са ми сложили много сол в супата? Като че огън ми гори в гърлото, а пък езикът ми тежи, сякаш е от цимент.
Лукчо надникна през вратата.
— Ей! — едва-едва изскимтя Баф.
— Мене ли викате?
— Да, на вас говоря, младежо! Бихте ли ми донесли чаша лимонада?
— С удоволствие, господин Баф, но тъкмо сега моят майстор ми каза да сложа подметки на тези обуща и затова не мога.
И той веднага влезе в работилницата.
— Колко е невъзпитан! — измърмори кучето, като проклинаше синджира, който не му позволяваше да прескочи до кръчмата.
След известно време Лукчо се показа отново.
— Господине — изръмжа Баф, — бихте ли ми донесли чаша вода?
— С удоволствие — отговори веднага Лукчо, — но тъкмо сега моят майстор ми заповяда да поставя токове на обущата на свещеника.
На Лукчо му беше неприятно да гледа как нещастното куче се измъчва от жажда, но той не харесваше занаята на Баф, а освен това искаше да даде един добър урок и на Домат.
Към три часа следобед слънцето припичаше толкова силно, че даже и камъните се потяха. Баф едва издържаше. Тогава Лукчо наля вода в една бутилка и сипа в нея едно бяло прахче, което жената на майстор Гроздан взимаше вечер за сън. Бедната жена беше толкова нервна, че не можеше да заспи без този прах.
Лукчо запуши гърлото на бутилката с палеца си и я доближи до устата си, като се престори, че пие.
— Ах! — възкликна след това, като се потупваше по гърдите. — Колко е студена!
Баф преглътна един литър слюнка и за миг му се стори, че му е по-добре.
— Господин Лукчо — обади се той, — хубава ли е тази вода?
— И още как!
— А няма ли микроби?
— Какво казвате! Това е съвсем чиста вода, дестилирана от един професор от университета в село Барберино.
И Лукчо поднесе отново бутилката към устата си, като се престори, че пие.
— Господин Лукчо — се обади Баф, — защо бутилката остава винаги пълна?
— Трябва да знаете — отговори Лукчо, — че това е подарък от горкия ми дядо. Колкото и да пиеш, тя си
