Гледаше го втренчено и продължително, като клатеше заплашително глава, без да промълви дума.
Бедният чичо Тиквичка искаше да потъне вдън земя заедно с къщичката си.
Потта се лееше на потоци по челото му и влизаше в устата му, но той не се осмеляваше дори да вдигне ръка да се избърше. Потта беше солена и горчива.
Чичо Тиквичка затвори очи и се опита да си представи: — Ето Домат го няма вече. Аз и моята къщичка сме като моряк и малка лодка сред Тихия океан. Морето е небесносиньо и спокойно и нежно ни люлее. Ох, как нежно ни люлее, насам-натам... насам-натам...
Какъв ти Тих океан, какъв ти Атлантически океан!
Дон Домат беше хванал върха на покрива и го разтърсваше насам-натам с все сила.
Чичо Тиквичка отвори очи, когато дон Домат изрева така заплашително, че хората залостиха още по- плътно вратите и прозорците си, а който беше завъртял ключа само веднъж, го завъртя втори път.
— Крадец! — крещеше Домат. — Разбойник! Смутител на реда! Ти си построил дворец върху земята, която принадлежи на графините Череша. Ти имаш намерение да прекараш остатъка от живота си в леност, като се смееш зад гърба на две нещастни стари жени, вдовици и кръгли сирачета. Но аз ще ти дам да разбереш!
— Ваше превъзходителство! — молеше се Тиквичка. — Уверявам ви, че самият граф Череша ми разреши да си построя къщичка на това място.
— Граф Череша почина преди тридесет години, мир на костилката му! Земята принадлежи на графините и ти, Тиквичка, ще трябва да си обереш крушите. Това ще ти потвърди и адвокатът. Адвокате! Адвокате!
Господин Грах — адвокатът на селото — вероятно беше стоял през цялото време зад вратата на бюрото си в очакване да го повикат, защото изхвърча навън като грах от шушулката си. Винаги, когато слизаше в селото, Домат викаше адвоката, за да докаже правотата си.
— Тук съм, ваше превъзходителство! На вашите заповеди — изфъфли Грах, като се кланяше.
Но той беше толкова дребен, че никой не забеляза поклона му. От страх да не го помислят за невъзпитан Грах се поклони още веднъж, и то тъй дълбоко, че се преметна.
— Кажете на този човек, че в името на закона той трябва да напусне къщата си веднага. И доведете до знанието на всички, че графините Череша имат намерение да поставят в тоя кучкарник едно зло куче, да плаши децата, които от известно време са станали много нахални.
— Но вижте, аз... — започна да фъфли господин Грах, позеленявайки от страх.
— Какво ще виждам! Вие адвокат ли сте, или какво?
— Ваше превъзходителство, аз съм дипломиран по гражданско, религиозно и наказателно право в университета в Саламанка.
— Това е достатъчно. Щом сте адвокат, правото е на моя страна. Можете да си отидете.
— Да, господине! Да, господине! — и господин Грах изчезна като дим.
— Чу ли какво каза адвокатът? — запита Домат чичо Тиквичка.
— Но адвокатът нищо не каза, нищо.
— Как, ти се осмеляваш да ми възразяваш, нещастнико?
— Ваше превъзходителство, аз не съм промълвил нито дума — измърмори Тиквичка.
— Кой проговори тогава?
Домат хвърли наоколо заплашителен поглед.
— Мошеник! Разбойник! — се чу отново.
— Кой каза това! А, навярно е онзи стар смутител на реда, майстор Гроздан — реши Домат и като се отправи към дюкянчето на обущаря, почука с жезъла си по ролетката и изкрещя:
— Зная, зная, майстор Гроздане, че във вашата обущарница се говорят разни неща против мене и благородните графини Череша. Вие нямате капка уважение към двете нещастни жени вдовици и кръгли сирачета. Но ще дойде и вашият ред и тогава ще видим кой ще се смее.
— Ще дойде и твоят ред, Домате, и тогава ще се пукнеш! — каза отново гласът. И притежателят на гласа — Лукчо — се приближи спокойно с ръце в джобовете до страшния дон Домат, който дори и за миг не помисли, че не друг, а това момченце му бе казало обидните думи.
— Откъде изникна ти? Защо не си на работа?
— Аз не работя — каза Лукчо, — аз съм ученик.
— А какво учиш? Къде са книгите ти?
— Изучавам негодниците, ваше превъзходителство. Тъкмо сега попаднах на един и не искам да изпусна случая да го разуча добре.
— Негодник ли? Тук всички са негодници. Но ако си открил някой нов, покажи ми го.
— Разбира се, ваше превъзходителство — отговори Лукчо, като му намигна дяволито. Той бръкна още по-дълбоко в левия си джоб и извади едно огледалце, с което обичаше да си играе. Застана пред муцуната на Домат и бутна огледалото под носа му.
— Ето го, ваше превъзходителство. Разгледайте го добре!
Домат погледна с любопитство в огледалото. Кой знае какво се надяваше да види! Но, разбира се, той видя само лицето си, огненочервено, с малки и зли очи и уста, напомняща процепа на спестовна касичка.
Най-после разбра, че Лукчо се подиграва с него. Тогава просто побесня. Сграбчи момчето с две ръце за косата и започна да тегли.
— Ох, ох — крещеше Лукчо, без да престава да се смее. — Ваше превъзходителство, вие имате твърде много сила за един негодник. Вие сте силен колкото цяла дружина негодници.
— Ще ти дам да разбереш — крещеше Домат и дръпна толкова силно, че отскубна от главата на Лукчо цял кичур.
А после стана, каквото трябваше да стане, понеже това бе косата не на друг, а на Лукчо: след малко злият Домат усети ужасен сърбеж в очите и започна да лее сълзи като из ведро. Или по-точно, като из две ведра: сълзите течаха по бузите му като ручеи. Пътят се измокри, като че ли току-що бяха минали по него чистачите със своите маркучи.
„Досега не ми се е случвало такова нещо!“ — мислеше си учуден Домат. И наистина, понеже нямаше сърце, той не беше плакал никога, а и никога не беше белил лук. Всичко това му се видя толкова чудно, че той скочи в каляската, шибна конете и се понесе с пълна скорост. Но докато препускаше, се обърна и извика:
— Тиквичка, предупреден си... А ти, хлапе, ще заплатиш скъпо за тези сълзи.
Лукчо се смееше като луд, а чичо Тиквичка бършеше потта си.
Вратите и прозорците се отвориха едни след други. Само Грах не отвори своите. Майстор Гроздан вдигна ролетката и излезе, като се почесваше с въодушевление.
— Кълна се във всичкия канап на вселената! — викаше той. — Ето един хитрец, който можа да накара дон Домат да плаче. Откъде идваш, бе момченце?
И Лукчо трябваше да разкаже на всички патилата си, които вие вече знаете.
Глава трета
За това, колко е трудно за една стоножка да снабди с обуща децата си
Лукчо започна да работи в дюкянчето на майстор Гроздан и напредваше бързо в обущарския занаят: мажеше канапа с восък, очукваше подметките, забиваше кабари в обущата, вземаше мярка на клиентите.
Майстор Гроздан беше доволен, а и работите му вървяха добре, защото в дюкянчето му идваха мнозина, за да видят момчето, което беше накарало дон Домат да плаче.
Така Лукчо се запозна с много нови лица.
Пръв дойде с цигулката си под мишница маестро Круша, преподавател по музика. След него вървеше цял рояк мухи и оси, защото цигулката му беше направена от половината на една ароматна и сочна круша, а знайно е, че мухите налитат на круши. Случваше се, когато маестро Круша даваше концерт, слушателите да стават и да го предупреждават:
— Маестро, внимавайте: на цигулката ви е кацнала муха. Круша прекъсваше концерта и прогонваше с
