остава винаги пълна.
— Бихте ли ми дали една глътка? Една кафена лъжичка ми е предостатъчна.
— Само една глътка? Ще ви дам половина дузина бутилки! — отвърна Лукчо. Можете да си представите колко му беше признателен Баф: благодареше му, ближеше му коленете, като размахваше опашка така, както никога не бе правил пред господарките си графини Череша.
Лукчо му подаде бутилката. Кучето я налапа, изпи водата с праха на един дъх и се канеше да запита:
— Нима вече свърши? А нали казахте, че оставала винаги пълна?
Но не можа да го каже, защото заспа веднага.
Лукчо го отвърза от синджира, метна го на гърба си и се запъти към замъка. Обърна се още веднъж назад, за да види как чичо Тиквичка влиза отново в къщата си: в рамката на прозореца лицето на старчето с неговата проскубана червеникава брада изглеждаше като портрета на самото щастие.
„Бедни Баф — мислеше Лукчо, като отиваше към замъка. — Трябваше да ти изиграя този номер. Кой знае дали ще ми благодариш за водата, когато се събудиш“.
Вратата на парка беше отворена; Лукчо остави кучето на тревата, помилва го нежно и каза: — Поздрави от мен дон Домат!
Баф отговори с радостен лай. Той сънуваше, че плува в едно планинско езеро, в езеро със студена и сладка вода и като плуваше, пиеше до насита и ставаше самият той вода, с опашка от вода, с уши и крака, леки като струите на водоскок.
— Сънувай в мир — каза Лукчо и се върна в селото.
Глава пета
Чичо Боровинка си поставя звънец против крадци
Като се върна в селото, Лукчо видя, че около къщата на чичо Тиквичка се бяха събрали много хора и спореха оживено. Право да си кажем, всички бяха твърде изплашени.
— Как ли ще постъпи сега дон Домат? — питаше загрижен маестро Круша.
— Мисля, че цялата история ще завърши зле. В края на краищата те са господарите и те командуват — се обади кака Тиква. Жената на Праз я подкрепи, хвана мустаците на мъжа си, сякаш бяха юзди, и му каза:
— Тръгвай! Да се прибираме, докато не е станало нещо.
Майстор Гроздан също клатеше глава:
— Домат бе изигран два пъти. Сега ще иска да си отмъсти — каза той.
Само чичо Тиквичка не се безпокоеше: той извади от джоба си най-хубави бонбони и черпеше всички, за да отпразнува събитието. Лукчо изяде един бонбон и каза:
— И аз мисля, че Домат няма да се предаде толкова лесно.
— Тогава... — се обади Тиквичка, като въздъхна. Цялата му радост изчезна както слънцето, когато го засенчи облак.
— Чуйте какво мисля — трябва да скрием къщата.
— Да скрием къщата ли?
— Точно така. Нямаше да предлагам да направим това, ако ставаше дума за замък, но една малка къща като тази лесно ще се скрие. Бас държа, че ще се побере в каручката на вехтошаря.
Бобчо, така се казваше синът на вехтошаря, изтича до къщи и след малко се върна с каручката.
— На нея ли ще я натоварим? — попита Тиквичка, загрижен да не би къщичката му да стане на парчета.
— Да, ще се побере — отговори Лукчо.
— А къде ще я караме? — попита отново Тиквичка.
— Бихме могли... — предложи майстор Гроздан — засега бихме могли да я скрием у нас в зимника. После ще видим.
— Ами ако Домат узнае?
Всички се обърнаха към господин Грах, който се навърташе наоколо, като се преструваше, че не чува нищо.
Адвокатът се изчерви и побърза да положи няколко лъжливи клетви:
— Домат няма да узнае нищо от мен. Аз не съм шпионин, аз съм адвокат.
— В зимника е влажно и къщата ми ще се развали — възрази плахо чичо Тиквичка. — Защо да не я скрием в гората?
— А кой ще я пази? — запита Лукчо.
— Аз познавам един човек — рече маестро Круша, — който живее в гората. Казва се чичо Боровинка. Бихме могли да му поверим къщата, а после ще решим какво да правим.
Съгласиха се да опитат. Натовариха набързо къщичката върху каручката на вехтошаря. Чичо Тиквичка въздъхна, прости се с нея и отиде да си почине след толкова вълнения в дома на кака Тиква, която му беше племенница.
Лукчо, Бобчо и маестрото се отправиха към гората, като тикаха каручката. Това не бе трудно: къщичката не беше по-тежка от клетка за врабчета.
Чичо Боровинка живееше в една стара бодлива кестенова обвивка. Той се беше разположил в нея с цялото си имущество, което се състоеше от половин ножица, ръждясало ножче за бръснене, една игла с макара конци и една кора от кашкавал.
Като чу какво му предлагаха, той се изплаши страшно. Тръпки го полазиха, като разбра, че ще трябва да живее в толкова голяма къща.
— Няма да приема никога, не, не мога, за какво ми е такъв дворец? Добре съм си така. Знаете ли какво казва поговорката? „Простирай се според кестеновата си обвивка.“
Но когато чу, че трябва да услужи на чичо Тиквичка, прие веднага:
— Чичо Тиквичка ли? Той винаги ми е бил симпатичен. Веднъж го предупредих, че една гъсеница лази по гърба му. Все едно, че му спасих живота.
Поставиха къщичката до дънера на един дъб. Лукчо, Бобчо и маестро Круша помогнаха на чичо Боровинка да пренесе цялото си имущество, сбогуваха се и му обещаха, че ще го навестят скоро с добри новини.
Щом остана сам, чичо Боровинка веднага започна да се страхува от крадци.
„Сега — мислеше си той — живея в голяма къща и сигурно ще ме оберат. А може и да ме бият, докато спя, понеже ще мислят, че съм много богат.“
Дълго мисли той, дълго си блъска главата и най-сетне реши да постави звънец на вратата на къщата. Под звънеца забоде картонче, на което написа с едри букви:
„Умоляват се господа крадците да звънят. Ще бъдат поканени да влязат и ще могат да видят с очите си, че нямам нищо за крадене.“
След като написа обявата, той се успокои и понеже слънцето беше вече залязло, легна да спи.
Към полунощ — дзън?! — звънецът го събуди.
— Кой е? — запита той, като надникна през прозорчето.
— Ние сме, крадците — отговори един груб глас.
— Идвам веднага, имайте малко търпение, докато си облека халата — отвърна чичо Боровинка.
Той облече халата, отвори вратата и покани крадците да огледат цялата къща. Крадците бяха двама здравеняци със страшни и дълги бради. Един по един, за да не си чукнат главите, те надникнаха в къщата и скоро се убедиха, че няма нищо за задигане.
— Видяхте ли, господа? Видяхте ли? — тържествуваше чичо Боровинка, като потриваше ръце.
— Хм, хм, хм — изръмжаха недоволно крадците.
— И аз съжалявам, честна дума — продължи Боровинка. — Все пак дали бих могъл да ви услужа с нещо? Искате ли да се обръснете? Имам едно ножче за бръснене; то е доста старо, тъй като е наследство от прадядо ми, но се надявам, че ще свърши работа.
Крадците се съгласиха. Обръснаха се, както можаха, с ръждясалото ножче, поблагодариха и си отидоха. В края на краищата те бяха добри хора и кой знае защо бяха станали професионални крадци.
Чичо Боровинка си легна и заспа. Към два часа през нощта звънецът издрънка отново. Бяха дошли други
