— Хей, вие — запита Лукчо, — отде ви хрумна да се заврете тука? Чудя се как ще излезете...
— Лесно — отговори старчето, — трудното е да влезеш. Млади момко, бих ви поканил с удоволствие на чаша бира. Но вътре двамина не можем се побра, а пък, и да си призная, нямам и бира.
— Все ми е едно — каза Лукчо, — не съм жаден. Това ли е вашата къща?
— Да — отговори старчето, което се казваше чичо Тиквичка, — малка е, но когато не духа вятър, върши работа.
Чичо Тиквичка беше завършил тъкмо предния ден своята къщичка. Трябва да знаете, че още от малък чичо Тиквичка беше решил да си направи къща и всяка година купуваше по една тухла.
За нещастие обаче той не знаеше да смята и затова от време на време молеше майстор Гроздан — обущаря, да му преброи тухлите.
— Чакай да видим — казваше майстор Гроздан, като се почесваше с шилото. — Шест по седем четиридесет и две... свалям девет, значи всичко са седемнадесет.
— Ще стигнат ли за една къща?
— Мисля, че няма да стигнат.
— Тогава?
— Какво да ти кажа? Щом не ти стигат за къща, направи си пейка.
— Не ми трябва пейка. Пейки има в парковете, а когато са заети, мога да стоя и прав.
Майстор Гроздан се почеса по главата с шилото, отначало зад дясното ухо, после зад лявото и влезе в обущарницата си.
Чичо Тиквичка реши да работи повече и да яде по-малко. Така всяка година спестяваше пари за три тухли, а понякога и за пет.
Беше заприличал на кибритена клечка, но купчината тухли растеше.
Хората казваха:
— Погледнете Тиквичка, като че ли вади тухлите от корема си. Всеки път, когато купчината порасне с една тухла, Тиквичка отслабва с един килограм.
Когато Тиквичка почувствува, че е остарял и не може повече да работи, извика отново майстор Гроздан и му каза:
— Моля ви се, пребройте пак тухлите.
Майстор Гроздан взе шилото, за да се почеше по главата, погледна към купчината тухли и отсече:
— Шест по седем четиридесет и две... сваляме девет... значи всичко са сто и осемнадесет.
— Ще стигнат ли за къща?
— Няма да стигнат.
— Тогава?
— Какво да ти кажа. Направи си кокошарник!
— Но аз нямам кокошки.
— Сложи в него някоя котка. Котките са полезни, понеже ловят мишки.
— Това е вярно, но аз нямам котка, а нямам и мишки.
— Просто не знам какво да ти кажа — изпухтя майстор Гроздан, като се чешеше яростно с шилото, — сто и осемнадесет са сто и осемнадесет, не е ли така?
— Щом го казва човек като вас, който знае да смята, сигурно е така.
Чичо Тиквичка въздъхна, после въздъхна още веднъж. И като видя, че с въздишки тухлите не се увеличават, почна да строи.
„Ще си направя една малка къща — си мислеше Тиквичка, докато работеше. — Не ми трябва дворец, пък и аз съм нисичък. А пък ако тухлите не ми стигнат, ще използувам няколко парчета картон.“
Чичо Тиквичка работеше съвсем бавно от страх да не изразходва бързо тухлите. Поставяше ги внимателно една върху друга, като че бяха от стъкло. А познаваше така добре тухлите си!
— Ето — казваше той, вземайки една тухла, милвайки я като котенце, — парите за тази тухла спестих преди десет години по Коледа. Купих я на пазара с парите, с които щях да си купя петел. Но нищо, ще ям петел, след като си построя къщата.
При всяка тухла чичо Тиквичка въздишаше дълбоко, дълбоко. Но когато изразходва всички тухли, останаха му още много въздишки, а къщата беше малка като гълъбарник.
„Ако бях гълъб — мислеше бедният Тиквичка, — щеше да ми е много удобно.“
А когато се опита да влезе, блъсна покрива с коляното си и за малко да събори цялата колиба.
„Остарявам и ставам разсеян, трябва да внимавам повече“ — си помисли той.
Тиквичка коленичи пред вратата, запълзя по лакти и колена и като въздишаше, влезе в къщичката си. Нещастията започнаха едва след като влезе: ако речеше да се изправи, щеше да събори покрива, а не можеше и да се изтегне, защото къщата беше тясна и къса. А краката? Преди всичко трябваше да си прибере краката за да не се мокрят, когато вали.
— Доколкото виждам — заключи Тиквичка, — не ми остава друго, освен да седна.
Така и направи. Седна и въздъхна.
Така си седеше сред къщата, като въздишаше предпазливо, а в рамките на прозореца лицето му сякаш беше портретът на самата тъга.
— Как се чувствувате? — запита го майстор Гроздан, който беше излязъл пред вратата на обущарницата си и наблюдаваше с любопитство.
— Благодаря, добре — отговори учтиво Тиквичка.
— Не ви ли е малко тясна в рамената?
— Не, добре ми е.
Майстор Гроздан се почеса както обикновено по главата и измърмори нещо, но не се разбра какво. Между това отвсякъде се трупаха любопитни да видят къщичката на Тиквичка. Дойдоха и група деца и най- малкото от тях скочи върху покрива на къщичката и започна да подскача и пее:
Чичо Тиквичка си има
една къщичка любима,
краката му в антрето,
ръцете му в мазето,
тялото в столовата,
а в спалнята главата.
— За бога, деца — молеше се чичо Тиквичка, — по-по-лека, ще ми съборите къщата!
За да ги укроти, той извади от джоба си три-четири червени и зелени бонбони, които се намираха там кой знае откога, и ги подаде на децата. Те се хвърлиха с викове и се сборичкаха при подялбата на плячката.
Оттогава, щом му останеха дребни пари, Тиквичка купуваше бонбони и ги поставяше на прозореца за децата, както се оставят трохи за врабчетата. Така той се сприятели с тях.
Понякога ги пускаше да влизат на смени в къщата, а той стоеше навън и внимаваше да не правят пакости.
Докато Тиквичка разправяше всичко това на Лукчо, откъм края на селото се вдигна облак прах и веднага се чу трясък от набързо затворени врати и прозорци. Жената на майстор Гроздан спусна с гръм ролетката.
Хората се заключваха в къщи, като че ли идваше буря. Дори кокошките, котките и кучетата се разбягаха във всички посоки, като търсеха да се скрият някъде.
Лукчо не можа да разбере навреме какво става: облакът прах беше вече прекосил със страшен трясък селото и спря пред къщичката на чичо Тиквичка.
Това беше една каляска, теглена от четири коня, поточно казано, от четири краставици, защото в тази страна, както вече сигурно сте разбрали, всичко живо беше в роднински връзки с някой зеленчук. От каляската изскочи една важна личност, облечена в зелено, с кръгло и червено лице, което изглеждаше, че ще се пръсне всеки миг като зрял домат.
И наистина тази личност беше дон Домат, главен управител и иконом на замъка на графините Череша. Лукчо реши, че той трябва да е много зъл човек, щом всички се разбягват при пристигането му, и за всеки случай се оттегли настрана.
Засега обаче дон Домат не правеше нищо лошо. Какво правеше? Гледаше втренчено чичо Тиквичка.
