новата свещ. Естествено, свещта ще изям аз с помощта на моите началници, но преди да започна да ям, ще ви позволя да я оближете на смени.
Плъховете закрещяха от въодушевление, нарамиха оръжията си и тръгнаха отново в атака.
Обаче този път майстор Гроздан се показа предвидлив и прикрепи свещта високо в една кухина на стената между две тухли. Плъховете скачаха напразно: не можеха да достигнат свещта. Най-хитрите се задоволиха да си отхапят от цигулката на Круша, но после се оттеглиха, защото Плъха-генерал, ядосан поради неуспешната атака, ги заплаши с разстрел.
И той изпълни заплахата си. Строи всичките си войници в една редица и на всеки десет души разстреля по един.
Същата вечер в парка на замъка имаше военен съвет. Лукчо, Ягодка и Репичка се срещнаха зад един храст, за да разискват върху положението. Разискваха така разгорещено, че не усетиха кучето Баф, което ги откри и се нахвърли бясно върху тях. Баф даже не удостои с поглед двете момиченца, а седна направо на гърдите на Лукчо и започна да лае, докато Домат не дойде да арестува нашия приятел.
Можете да си представите радостта на управителя.
— За да ти докажа особеното си благоволение — възкликна той, — ще отделя специално за теб Тайната дупка. Затворът не е достоен за теб.
— Правете, каквото искате — отговори Лукчо, без да се смути. И какво можеше да отговори? Или вие смятате, че трябваше да заплаче за това, че са го хванали?
Глава десета
Пътуване с една къртица от една в друга тъмница
Лукчо се събуди посред нощ, защото му се стори, че някой чука на вратата. Но тази мисъл му се видя толкова глупава, че той започна да се смее на себе си.
— Но все пак чух нещо — си каза Лукчо.
Докато мислеше какво може да го е събудило, шумът се повтори. Шумът беше постоянен и глух, като че ли наблизо някой удряше с търнокоп.
— Някой копае тунел — заключи Лукчо, след като опря ухо в стената на килията, откъдето идваше шумът.
В този миг част от мазилката на стената се откърти, после падна една тухла и след това нещо или някой скочи на пода на килията.
— По дяволите, къде съм? — запита един носов глас.
— В Тайната дупка — отговори Лукчо. — В най-мрачната килия на замъка. Затова ви моля да ме извините, загдето не мога да ви видя и поздравя както трябва.
— А вие кой сте? Моля да бъда извинена, но аз, знаете ли, съм навикнала на тъмнина, а това място е твърде светло за мен. На светло не виждам.
— Ясно. Вие сте навярно Къртицата.
— Точно така — отговори Къртицата. — Отдавна имах намерение да копая в тази посока, но все не ми оставаше време. Знаете ли, трябва да наглеждам и поддържам в изправност десетки километри тунели. Все отнякъде се просмуква вода, от нея хванах и хрема, а и проклетите червеи си нямат работа и не уважават труда на хората. Затова отлагах от седмица на седмица. Но тази сутрин си казах: „Госпожо Къртице, ако сте умна и искате наистина да опознаете света, започнете да копаете в нова посока. Така тръгнах и...“
Лукчо прекъсна непрестанното й бъбрене, за да се представи:
— Казвам се Лукчо и съм затворен тука от дон Домат.
— О, няма защо да се представяте — каза Къртицата, — познах ви по миризмата. Но искрено ви съжалявам. Сигурно е истинско мъчение човек да стои денем и нощем на такова светло място.
— А пък аз мисля, че е доста тъмно.
— Не се шегувайте с нещастието си. Искрено ви съжалявам. Ех, светът е много лош. Според мен, щом искат да затворят някого, поне да го сложат на тъмно, за да си починат очите му.
Лукчо разбра, че няма смисъл да спори за светлината и тъмнината с Къртицата. Тя беше свикнала със своите тъмни тунели и сигурно нейното мнение по въпроса се различаваше много от неговото.
— Признавам, че светлината ме дразни — въздъхна той.
— Видяхте ли? Нали ви казах? — Къртицата беше просто трогната.
— Ако вие не бяхте толкова голям ... — продължи тя.
— Аз ли? Аз съм много малък, уверявам ви. Бих могъл да се провра и през къртича дупка.
— Може би, може би, момко. Но ако искате да ми направите удоволствие, не наричайте дупки моите тунели; Впрочем аз бих могла да ви придружа донякъде.
— Бих могъл да се вмъкна в тунела, по който дойдохте — предложи Лукчо. — Но ще ви моля да ме водите, защото ме е страх да не се загубя. Чувал съм, че вашите тунели са твърде преплетени.
— Не. слушайте — отговори Къртицата, — много ми е скучно да вървя по един и същ път. Знаете ли какво предлагам? Ще изкопаем нов тунел.
— В коя посока? — запита веднага Лукчо.
— В която и да е — отговори Къртицата, — стига да стигнем до някое тъмно място, а не в някоя ужасна светла пещера като тази.
Лукчо помисли веднага за затвора, в който се намираха Тиквичка, Гроздан и другите. Те щяха да останат много изненадани да го видят да пристига изпод земята.
— Мисля, че ще бъде добре да копаем надясно — предложи той на Къртицата.
— Надясно или наляво, все ми е едно. Нека бъде надясно. Щом вие предпочитате.
И без да му мисли много, Къртицата тикна муцуната си в стената и започна да рови така ожесточено, че почти затрупа Лукчо с пръст. Той започна да кашля и кашля в продължение на четвърт час. След като престана да кашля и да киха, чу гласа на Къртицата, която го викаше:
— Е, хайде, ще дойдете ли с мен?
Лукчо се провря във входа на тунела, който беше достатъчно широк, за да може той да пълзи в него. Междувременно Къртицата, която продължаваше да рови, беше изминала със светкавична бързина вече няколко метра.
— Идвам, идвам, госпожо Къртице — извика той, като плюеше пръстта, която Къртицата хвърляше в устата му, но преди да продължи, се спря и запуши входа на тунела:
— Когато открият бягството ми, няма да узнаят накъде съм се измъкнал.
— Как сте? — запита Къртицата, продължавайки да копае.
— Отлично, благодаря — отговори Лукчо, — тук е съвсем тъмно.
— Нали ви казах, че веднага ще се почувствувате по-добре. Може би искате да поспрем за малко? Аз лично бих предпочела да не спирам, защото бързам, но може би вие не сте свикнали да тичате из тунелите.
— Да вървим — каза Лукчо, като си мислеше, че ако продължават да се движат със същата бързина, щяха да стигнат скоро до затвора.
— Добре. — Къртицата се понесе с пълна скорост и копаейки, вдигаше шум като компресор. Лукчо едва смогваше да я догонва.
Петнадесет минути след бягството на Лукчо и на Къртицата вратата на Тайната дупка се отвори. Домат влезе с тържествуващ вид.
С какво нетърпение бе чакал той тоя миг! Когато отиваше към затвора, му се стори, че е по-лек най- малко с двадесетина кила.
— Лукчо е в ръцете ми — говореше си той, като се пъчеше гордо. — Ще го накарам да си признае всичко от начало до край и после ще го обеся. След това ще освободя майстор Гроздан и другите глупаци. Няма за какво да се страхувам от тях. Ето вратата на Тайната дупка. Ха, ха, колко се радвам, само като си помисля за оня сополанко, който навярно се разкъсва сега от плач. Бас държа, че ще се хвърли в краката ми и ще проси милост. Обзалагам се, че ще лъсне обущата ми с езика си. Аз ще му позволя това, за да го накарам да се надява на спасение. А после, после ще му съобщя моето решение: смърт чрез обесване!
Но когато отвори вратата и запали джобното си фенерче, от затворника нямаше и помен. Килията беше празна, съвсем празна.
Домат не вярваше на очите си. Пазачите, които стояха около него, го видяха да става отначало
